Мачу Пикчу

   И така, дойде време да посетим най-известния обект в Перу, а може би в цяла Южна Америка, осмото чудо на света - Мачу Пикчу (виж предисторията в предишния постинг).

    

   

    Станахме рано сутринта, защото в 6:30 трябваше да сме на мястото от където тръгват автобусите към върха. За тези автобуси също се купува билет 12 долара качване и 12 слизане, като пътя продължава 25 минути. Понеже Агуа Калиенте се намира долу в ниското, до реката, оттам започва един виещ се, но сравнително приятен и широк път нагоре към Мачу Пикчу. Този път доста напомня на изкачване на пловдивските хълмове Альоша и Джендем тепе, но отново в един по-голям мащаб. А и наоколо растителността е тропическа, пак да повторя.

    Водачът, който щеше да ни придружава двамата, мен и Филип, за първи и един час, веднага ми разказа за сегашната картина. Идват по 1000 туристи на ден, а преди пандемията бройката е достигнала 7000 хиляди, на ден ! Тоест на практика сега градчето Агуа Калиенте и Мачу Пикчу бяха празни. Затова се движили само осем от обичайните 28 автобуса. Аз после като се замислих, че всъщност няма път до това място, си дадох сметка, че тези автобуси се движат единствено нагоре към обекта и надолу към градчето в тясната клисура. Но и тези тъмнозелени рейсове и шофьорите с черни униформи бяха много спретнати.

   Качването нагоре беше приятно, имахме още двадесетина минути да поседим преди изморителния ден. Разтовариха ни пред обекта, посетихме тоалетните за последно и започнахме обиколката на това фамозно място. 

    Бях прочел в един сайт да внимавам и да снимам всичко още веднага, защото връщане от същото място няма. То не само Мачу Пикчу, но и всички други археологически обекти в Перу са организирани по този начин. Влизаш в обекта и правиш нещо като обиколка, никога не може да се върнеш на място откъдето вече си минал. Та така или иначе вече бях подготвен за това.

    Наистина беше още сутрин, ние бяхме първите туристи, носеше се мъгла, нямаше слънце и всичко беше доста мистично. Самия обект много добре поддържан - и каменната част, и тревните площи, и дървените и въжени ограждения, и всичко останало.

    Още от началото водачът ни изненада с информацията, че районът е известен с това, че има 3000 вида орхидеи. Не можа обаче да ми отговори как се казва бялото цвете, което толкова хубаво мирише вчера покрай линиите. Най- различни цветя наистина се показваха от всякъде и аз снимах част от тях.

    За какво е било използвано Мачу Пикчу, след тези непристъпни върхове? Гидът изреди няколко версии, но аз запомних най-романтичната и интересна. Било е обучителен център, университетски да го наречем. Момчета и момичета са учили астрономия, математика, земеделие и всички останали науки, които са били потребни на хората по това време. Те са били разделени на мъжко и на женско отделение. Намерени при археологически разкопки са много предмети свързани с обучение, което подкрепя тази хипотеза. И още нещо много интересно – по тези тесни тераси, подградени с големи каменни стени, не се растяли и не са отглеждани плодове и зеленчуци, а са били използвани за украса – отглеждани са декоративни видове цветя, орхидеи. В съчетание с едни съвсем местни каменни чешми, каквито после видях и на други места и които ти трябва малко време да осмислиш, понеже доста се различават от нашите. И в съчетание със спокойствието на тези 2400 метра височина, което всъщност е нищо в сравнение с околните места. Изобщо по-добре от Харвард.

    Първият забележителен обект, който видяхме беше Храмът на слънцето. Всъщност не видяхме отгоре какво представлява, а само много загадъчната долна стъпаловидна част, гладка и изсечена в скалата, която се оказа че е свързана женското божество – Пачамама. Изобщо Пачамама женското божество - земята, а Пачакамак мъжкото, в случая слънцето – Инти.

Храмът на слънцето - отгоре и отдолу 

    Аз снимах мегалитните строежи, на другите много не им обръщах внимание, признавам си. А тези стари строежи са на хиляди години и за какво е използвано Мачу Пикчу тогава, никой още не може да каже. Но като имаме предвид, че традицията е голямо и важно нещо, може би и тогава е било като обучителен център.

  

    Продължихме с обиколката, където гидът изглежда малко я попретупа, защото после от върха забелязах, че не сме минали точно през централната част, но така или иначе видяхме предостатъчно. Стигнахме и до една вертикално изправена плоча, чиито върхове да оформени така, както на планинските върхове отсреща. Абсолютно същото нещо и същите думи съм ги чувал на Перперикон, където има същото такова място. Обяснението на това действие на древните, затруднява и българските и перуанските водачи.

    Поне тук най-накрая чух едно обяснение за трапецовидните врати. Навсякъде тук те са такива, както и в нашите тракийски гробници. Обяснението е съвсем практично – тази форма е много устойчива на земетръс, каквито тук и то много силни, съвсем не липсват. А в нашата научна литература никога ама никога не съм го срещал това обяснение, да ме поправи някой ако греша.

    След това водачът ни остави и ние сами трябваше да изкачим високия връх, който се извисява над или зад Мачу Пикчу, а именно Уайна Пикчу. Въпреки че има стълби, катеренето по този връх си е почти алпинистка работа. Отказах се съвсем навреме, а и вероятно нямаше да мога да издрапам до горе. Тук се разделихме с Филип, който много ентусиазирано продължи напред, аз тръгнах към малкия връх Хучу Пикчу. Хубаво, ама едно момиче ме спря и и ме попита имам ли билет за него? Оказа се, че двата върха са с отделни билети. Тъкмо щях да ѝ тегля една майна и момичето видя, че съм самичък, а и нямаше никакви други хора и каза да продължавам. Изпратих и въздушна целувка и продължих към малкото връхче, за което пишеше изкачване 20 минути.

   Никой така и не се появи, докато се изкачвах нагоре, а и докато стоях на върха, откъдето много добре се виждаше и целият обект отдолу. В това време големият връх беше ама тотално потънал в мъгла. Сигурно Филип беше в някакво друго измерение, в тази ситуация...

    На върха на Хучу Пикчу, освен невероятната гледка наоколо, имаше и една звездна карта. Снимах две клипчета и за нея. Не бързах, но все пак слязох по някое време от връхчето. Човешките постройки и намеса продължаваха и на това място, както и на големия връх, както и под Мачу Пикчу.

    Продължих към долната част на обекта, както ни беше инструктирал нашия гид. Тук се намираше пък Храмът на кондора. Трите свещени животни за инките, а вероятно и преди това – пума, кондор и змия.

Храмът на кондора

    И отново много мегалитни стени, тоест стени от огромни камъни, със съвсем различна форма, за които е необяснимо как са били правени.

    Накрая преди излизането срещаш и известните лами, които си пасат спокойно тревата по подградените с камъни площадки. Тези лами всъщност са алпака, доколкото чух от по-запознатите туристи. Не са особено дружелюбни, но как изтрайват хиляда туристи да се снимат на ден с тях не ми е ясно...

    Направих няколко финални снимки и излязох от обекта ( първата снимка тук е именно от финали). Беше все още обяд и имах достатъчно сили. Реших да се спусна пеша надолу и се получи също една хубава разходка, въпреки... Тук отново вътрешните пътечки, които съкръщаваха пътя много приличаха на нашите по тепетата. Абе голяма работа е Пловдив, голяма работата е и България, имаме си всичко, целия свят умален мащаб.

    Спуснах се надолу, което ми отне един час. Не мога да си представя колко е качването нагоре, въпреки че го дават час и половина, дори час...

    Намерих евтини сандвичи за обяд, като следвах едни бакпакери. Бакпакерите дори в скъпотията на Мачу Пикчу могат да те заведат до евтините сандвичи. Докато си ядях бургера, с пържени месо, сирене и авокадо, на една пейка преди градчето, дойде и Филип. Отдалече го видях, че е много щастлив, а и така си беше. След мъглата на високия връх се разкрила изведнъж чудна панорама, беше просто възхитен! 

    Все още беше твърде рано, влакът ни беше чак в 18:00 вечерта. Пихме по едно кафе - много скъпо. Попитахме дали може да сменим билета с по-ранен, 40 долара доплащане ни поиска момичето! А колко струва самият билет направо не знам...

   Аз отидох на гарата седнах и започнах да пиша поредния постинг, а Филип отиде да пазарува. Влакът дойде и тръгнахме към Олантаутамбо - най-скъпите 43 км в Латинска Америка. Оттам щяхме да хващаме бус, за час и половина към Куско. Аз като се замислих, че трябва отново да се връщам към Олантаутамбо, реших че по-добре е да остана направо там, въпреки че не бях много подготвен. 

    А какво се случи в Олантайтамбо, ще разберете в следващия постинг.

https://photos.app.goo.gl/nd6r8b7ZbQAymbC26

 

 

Предложение за Паметника на Съветската армия в София

    Точно преди година, благодарение на ФАКТИ, публикувах едно предложение за Паметникa на Съветската армия в София, като дискусиите и тогава бяха твърде изострени. Понеже в Пловдив имахме подобен случай с паметникът на Альоша още през 1996 година. Тогава ОС в Пловдив гласува за премахването на паметника. Съдия Здравко Киров, при противно решение на ОС, издаде решение в полза замонолитването на паметника, позовавайки се на международна спогодба между България и Руската федерация. През 2018 година съдия Здравко Киров отказа награда от Руската федерация, защото счита че няма заслуга за това, че е спазил закона. Той се позовава на това, че международните спогодби и правила, важат над националните. В момента не се чуват компетентни мнения по този въпрос и доколко един паметник може да бъде разрушен или преместен.

    И юридически и физически трудно ще бъде преместен Паметникът на Съветската армия от Княжеската градина в центъра на София. От друга страна неговото оставяне в този вид ще продължи да предизвиква негативни реакции при даден повод и без да има такъв.

    Едно решение би било сравнително просто.

    Паметникът на Съветската армия би придобил съвсем друг вид, а и съвсем друг смисъл, ако се премахне само горната скулптурна група, поставена върху величествения каменен постамент. Тази скулптурна група доминирана от воин с вдигнат автомат (шпагин), е всъщност тази която оформя представата за нещо агресивно и милитаристично. Тя е която придава подобна характеристика на монумента и на целия мемориален комплекс. Ако тя се премахне, външният вид на скулптурния комплекс ще е съвсем различен, дори неузнаваем, още повече ако се замени с подходящ символ.

    Така едновременно ще се запази добре развитото широко мемориално пространство, около централния постамент-паметник, както и самият той. Най-дразнещият и ненавистен елемент от паметника ще бъде отстранен, а ако бъде заменен с нещо подходящо, може и да консолидира в бъдеще общественото мнение, вместо да го разделя.

    При новата дискусия около паметника, се оказа, че такъв пример има в Плевен още в началото на 90 години, с паметникът на съветската армия, издигнат в центъра на града. И в световен мащаб имаме подобни примери. Ако успеем да намерим точното решение може да превърнем паметника от такъв носещ разделение в обединителен.

    ПП Снимките са просто едно предложение, за да се види, че паметникът наистина става неузнаваем при липсата на горната скулпторна група.

Как щурмувахме Мачу Пикчу през гара Хидроелектрика

    Мачу Пикчу не е просто поредният археологически обект, който може да посетиш, просто така. Мачу Пикчу е една сложна система, която изисква време и познание, за да може да я преодолееш. Съдбата ми изпрати един немец, за да ме преведе успешно и приятно през тази система.

    Настаних се в хостела от веригата Париуана в Куско, където също нямаше туристи, както и в Лима, и първата вечер спах отново самичък в стая с шест легла. През нощта сънувах братовчеда Филип, което не се беше случвало от 20-25 години и не можех да си обясня значението на този сън. И ето че на другия ден дойде немецът Филип, от малък град близо до Франкфурт, с когото направихме същата тази екскурзия. Този Филип го видях във вътрешния двор на хостела, когато пристигна. „Прилича на българин и пътува самичък, значи трябва да е германец“ казах си. И наистина така се оказа. Още повече Филип доста приличаше и на мене и по възраст помислих, че е по-голям, а той се оказа 87-88 набор.

    Бях решил да посетя Мачу Пикчу в края на десетдневния си престой в Куско, но Филип съобщи, че заминава още на другия ден натам и аз нямаше как да изпусна такава възможност. „Има един път през гара Хидроелектрика“, каза той, а аз изобщо не можах да разбера какво ми казва и дали правилно съм чул думата Хидроелектрика?

   Вариантите да стигнеш до Мачу Пикчу са няколко. Има два пешеходни варианта – тридневен преход с две нощувки, наречен Инка треил и четиридневен, с три нощувки, наречен Салкантай треил. Има и вариант наречен Джангъл трип или треил, който включва пешеходен преход и каране на колело през джунглата.  Другия начин е да стигнеш по шосе до симпатичното градчето Олантаутамбо и оттам да хванеш влак за 43 километра, до Агуа Калиенте, градчето което се намира под Мачу Пикчу. Билетът за този влак е страшно скъп, понеже това е единствения по-лек начин да стигнеш до Агуа Калиенте. Всичките тези упражнения са поради простата причина, че до Мачу Пикчу все още няма пешеходен път, поради особеностите на терена, а вероятно няма и да има.

    Обаче както се оказа имало и още един вариант - да вземеш превоз до едно място край реката, където очевидно има електроцентрала, понеже е наречено Хидроелектрика. Оттам следват три часа път по жп релсите към Агуа Калиенте. Този вариант не е популярен понеже последните двадесетина километра от шосето е черен път, разбит, при това доста стремен на места, над същата тази река.

    Като цяло всичко свързано с Мачу Пикчу е на много завишени цени, заради неговата популярност. Самият билет за обекта струва 70 и повече, 43 километра с влак струват също толкова, ако не е повече. Но рядко някой не купува отделни билети, понеже обикновено всичко върви в комплект. Така ние по тънката цена минахме с 350 лева – а именно превоз до гара Хидроелектрика, една нощувка в Агуа Калиенте, вечеря и посещение на самия обект,  плюс планината Уайна Пикчу зад него, връщане с влака до Олантаутамбо и оттам с рейс до Куско.

    След като осигурихме екскурзията отидохме да вечеряме. Попаднахме на един изискан ресторант, каквито в Куско всъщност има доста. С немеца мислехме абсолютно еднакво, бяхме дошли за абсолютно еднакъв период в Перу – два месеца и три седмици, бяха ни се случили едни и същи неща досега и изобщо, дето се вика нямаше нужда даже да си говорим – всичко беше ясно.

    Поръчахме си ястие с месо от алпака. Това е вид лама, а има и още една – викуня. Действително това беше най-вкусното нещо, което съм ял в Перу, самото ястие беше много вкусно.  Само че пихме и по две бири, което изглежда беше грешка. Куско се  намира на близо 3400 метра надморска височина. На такава височина не може да спиш нормално, поне не всеки ден и особено ако си пил алкохол. Не можах да спя изобщо през вечерта, а и алпаката шаваше в корема ми цяла вечер. Станахме в 5.30 сутринта, за да ни вземе бусчето навреме.

    Започна едно дълго пет-шест часово пътуване, а като гледах по картата разстоянието беше сравнително близо. Но какво представляваше пътя - от куско 3400 метра височина, се спуснахме до градчето Олантаутамбо на около 2700 метра, след което започна едно катерене по една стръмна планина, която очевидно нямаше как да бъде заобиколена. Това катерене ни вдигна отново на около 4500 м, може би и повече. 

    След това започнем и да се спускаме по обратната страна на планината, където се промени и климата и растителността. От тази западна страна на планината всъщност започваше отново тропическата част на Перу, той с ние отново се спуснахме към джунглата. Мачу Пикчу се оказа, че се намира всъщност в джунглата. В градчето Санта Мария асвалтовият път свърши и започна един черен път край същата тази река Урубамба, която минаваше през цялата Свещена долина и незнайно откъде си беше промушила да стигне дотук.

    Тук пътят си беше направо опасен над близо 200-метрова пропаст, надолу към реката. А и по цялото протежение на пътя се извършваха някакви ремонти. Ние пътувахме с едно бусче за около 20 човека, а шофьорът караше доста смело.

    Накрая стигнахме и до самата станция Хидролектрика, където ни разтовариха от буса и имахме обяд. Наоколо се извисяваха величествени и стръмни върхове. Обядвахме с Филип и тръгнахме бързо, за да изпреварим останалите групи. Тук пътят в началото малко ми напомни за Рила планина, над село Костенец. Но съвсем скоро стигнахме до една почти изоставена жп линия, която си беше теснолинейка и приличаше на нашата теснолинейка към Велинград и Добринище. Само дето наоколо растителността беше тропическа. Във всеки случай всичко това беше неочаквано и интересно за мен, не че си бях представял нещо конкретно.

    Постоянно спирахме и снимахме едно и друго, а пътят покрай линията беше равен и приятен. Все пак беше доста топло и влажно и поради това изморително. По едно време наоколо взе да става действително много романтично, а и едни бели цветове, на много места, ухаеха прелестно. 

    След този романтичен участък от пътя, последните два километра пътят започна да става религиозно- мистичен, а и слънцето започна да залязва. Най-накрая се показа и Агуа Калиенте, което на български може да се преведе като Баните. Само че тукашните минерални бани се намираха сред едни изключително високи и стръмни планини, реката беше три-четири пъти по-широка и буйна от нашата да речем Арда, а сградите на хотелите бяха десет етажни. Изобщо мащабът беше доста голям и едновременно с това тесен и висок, иначе бих ги сравнил с Баните, в смолянско, да речем.

 Преходът ми дойде оптималното, което можех да измина и си помислих, че нямаше да издържа на някой от двата големи прехода – Инка треил и Салкантай треил.

    Изморени отидохме да се изкъпим и в местните бани, от които градчето беше получило името си – Агуа Калиенте – Гореща вода. Мястото беше нагоре по едно дефиле, също мистично предвид настъпващата вечер. Минералната вода беше солена както очаквах. Такава е тя и на горещия извор на остров Самотраки. Навсякъде по периферията на нашата велика българска прародина минералната вода е солена. Само в България е сладка, а пък при арийците в Германия например е твърде гореща и т.н.

    Предвид че не бях спал предишната нощ, едвам си изядох вечерята и се оттеглих в стаята. На другата сутрин отново щяхме да ставаме рано, в 6:00 ч.

    Снимки от пътя - https://photos.app.goo.gl/oB5JCM27F4FdVYFW6

    От пътя към Агуа Калиенте и от самото Мачу Пикчу, за което ще разкажа отделно - 

https://photos.app.goo.gl/nd6r8b7ZbQAymbC26

Първичната джунгла

   Вече съм доста напред с програмата, или иначе казано изоставам доста с повествованието. Изкушавам се да прескоча много неща, но ще карам хронологически. Още повече, че беше интересно навсякъде, особено в първичната джунгла.

    След две нощувки в просторната, дървена, индианска къща, с тракийската поляна отпред, в селото на Хорхе, и първоначалното запознаване с вторичната джунгла, дойде време да продължим и към първичната. Те се наричат също така ниска и висока джунгла, макар че разликата в надморската височина е всъщност минимална. 

    Закусихме и потеглихме с целия багаж, натоварен на лодката към 9:00 часа сутринта. Хорхе ми каза, че имаме около три часа и половина, четири часа път нагоре по реката. 

   

   

    По време на пътуването гледах, снимах, подремвах напряко на дървената пейка по средата на лодката. Водата навсякъде беше светло или тъмнокафява. Изведнъж водата стана черна! Бяхме завили по един от притоците на Ярапа и отведнъж навлязохме в първичната джунгла...! Именно поради различната почва тук и водата имаше различен цвят и растенията и дървета бяха по- различни. Хорхе ми обясни, че и животинските видове тук са по- различни.

   Имаше и едно паднало дърво в реката, което наистина показваше че тук никой не е минавал скоро. Съвсем откъснати от цивилизацията, даже и от индианската...

   Двадесетина минути нагоре по тази черна река стигнахме едно по-особено и правещо впечатление място. Тъкмо извадих апарата да снимам и Хорхе каза -  "Пристигнахме".

   Това беше нашият бивак. Завързахме лодката за доста стръмния бряг и слязохме на брега. Тук не чакаше известна работа, по разпъване на един голям найлон под който разположихме двете палатки или по-точно комарниците. Отсякахме и един доста дълъг път за тази цел. Но ако си личеше че е било обитавано, но отдавна не е идвано: " Има и едно прасе тук." , уточни Хорхе. Общо взето, като в гората...

    Особеността на тази първична джунгла, освен комарите, беше и голямата влага. Може би така във влага беше и във вторичната джунгла, но не ми направи толкова впечатление. Тоест тук, ако измокриш нещо, на практика не можеш да го изсушиш, освен до огнището. Слънчевите лъчи когато ги има, не пробиват напълно през дърветата и растителността на "първия етаж".

    Още при първата разходка наоколо преди да се мръкне, и с под краката ни излетя една птица нещо като голяма яребица. Оказа се че мъти едни яйца, съвсем сини: "Като се стъмни ще дойдем и ще я хванем", въодушевен казах Хорхе. Само че голямата яребица се усети и изобщо не се върна, и ние останахме само със сините яйца, които на другата сутрин сварихме.

    След това направихме и първата по-голяма разходка в джунглата. Наоколо имаше нещо като пътечки и се оказа, че всички те са правени от Хорхе, иначе пътеки джунглата просто няма. Бързам да кажа, че аз през цялото време гледах на джунглата като на някакъв голям музей на открито. Не можах да се слея, така да се каже, с нея, а я гледах отстрани като някаква атракция. То вероятно няма и как за толкова кратко време.

    Имаше доста групи маймуни, като Хорхе ми обясняваше кой вид маймуни как изглежда и от колко члена се състои групата и други особености. Аз започна да се записвам в едно тефтерче имената, които ми казваше и други неща понеже всички тези имена забравях на секундата. Видяхме и следи от тапир, който не живее вторичната джунгла само в първичната, както и ягуарът. Тук отново трябва да се върна към детството, много ранното. Имаше една игра с карти с животни, запомняне на буквите. Тук освен познатите животни имаше и две много странни - окапи и тапир. Те не правиха голямо впечатление със сестра ми, когато играехме и оттогава съм ги запомнил. Кой ги е измислил тогава на времето, през комунизма - ето отново въпрос? И ето сега има няма 40 години по-късно, ако не самия него, видях поне следи на тапир. И така прекрачих ги с известен сантимент... и продължаваме напред в живота.

Вечерта след като се стъмни ходихме на нощен риболов, и тук съвсем натурално. Хорхе беше донесъл един инструмент, бамбуково стебло с накрайник от три шипа, който вече се среща по етнографските музеи, но навремето е бил използван от индианците за нощен лов на риба. Един специален вид риба, тоест не всичките видове, вечер излиза да спи на плиткото край брега. С помощта на силния челник виждаше рибите и с този тризъбец доста успешно ги промушваше. Горе-долу процента беше 50 на 50. Когато уловихме по този начин десетина риби тръгнахме обратно към лагера.

    На сутринта Хорхе свари прекрасна чорба от тези риби. Изобщо той през цялото време готвяше и много се грижеше за мен, чак ми беше неудобно. Аз всичко на всичко, два пъти запалих огъня и два пъти измих чиниите в реката. Всичко останало вършеше Хорхе, докато аз си почивах палатката.

    На следващия ден вече ходихме на нормален риболов с въдици, също доста примитивни - два-три метра корда с кукичка, вързана на една дървена пръчка.

    Тук също хванахме десетина риби, от различни видове, включително и прословутата пираня. На няколко пъти попитах Хорхе за пиранята дали не е опасна и той всеки път ми отговаряше че не е. Все пак аз бях чел че пираните нападат и хора и затова продължавах да го питам. Най-накрая разбрах каква е работата. Освен тези пирани, които живеят в реките има черна и червена пираня, които живеят в езерата. Именно те нападат и хора, но това са пак повтарям риби, които живеят в езерата, а не в реките. 

    А това е друга риба - лентон, със зъби като на пираня, но е друг вид. Това е може би и една от най-красивите снимки, които направих за цялото време в джунглата. Имаше друг вид риба - катфиш, с дълги мустаци, която издаваше звук, нещо като църкане, когато я извадиш от водата. Изобщо доста риба уловихме и изядохме за три дена.

    Видяхме и следи от "вълк", който яде риба. Аз се досетих, че става въпрос за някакъв вид бобър, но Хорхе настояваше че това е вълк. През нощта пък когато се разхождахме, видяхме на едно дърво животинче, не много голямо, стоеше на един клон, за което Хорхе настояваше, че е лисица. И така се оказа, че джунглата е едно място, където вълците ядат риба, а лисиците се катерят по дърветата.

   Хорхе ми показваше и лечебни растения, и едно от което се добива бяла смола, с която точно като нашата смола се пали огъня. Показваше ми и други растения които са добри за палене на огън, за събиране на листа, за покриване на къщи, лияни, от които може да пиеш вода и т.н. Все безполезни знания за хора извън джунглата, но аз се отнасях с уважение. 

    Изкарахме три нощувки на това място и и се оказа, че имаме още само един ден, а аз си бях помислил, че нощувките общо са седем. "В такъв случай да се прибираме към селото." , предложих аз. Така или иначе към джунглата вече започнах да се отнасям съвсем на майтап. Опитах се да се люлея на една лиана, но това се оказа трудно занимание. 

    Правихме се на индианци, хеле аз, и изобщо беше дошло време да си ходим. Четири дена и три нощувки в първичната джунгла - достатъчно, като за мен. Не съм като някакви откачени германци и холандци,  които стоят по месец и искат да пият вода от реката. Все пак съм турист от България. 

  Само за няколко дена нивото на река и Ярапа се беше вдигнало чувствително. Оказа се, че през месец април реката се вдига толкова, че достига къщите от селото. Затова и всички къщи са построени вдигнати от земята на около два-три метра, а също и са толкова просторни вътре. Защото в продължение на наблизо два месеца хората си живеят основно вкъщи, преди водата да започне да се оттегля.

  И така прибрахме се в "Тракийски стан" успешно, където се изкъпах за пръв път от три дена, избръснах се, изпрах си и обувките, освен чорапите, и изобщо се освестих малко преди пътя обратно към Икитос. Очуканият Икитос, който след завръщането от джунглата изглеждаше като връх на цивилизацията... !

Вторичната джунгла

     Веднага след пристигането в селото на Хорхе, направихме първата разходка по река Ярапа, в късния следобед. Реката беше пълноводна, но широка не повече от 25 метра. Много ми напомни на река Велека, при устието, с по- пищна и по- висока растителност. Напомняше и на другите реки по нашето южно Черноморие и като цвят на водата, и като растителност, и дори по звуците и миризмите.

    Още в началото на разходката видях и едно гнездо надвиснало над реката, състоящо се от много „джобове“, в които птички с жълти коремчета бързо влизаха и бързо излизаха. Пееха специфична песен, като бяха доста гласовити. Такова гнездо има в Биологическия факултет на ПУ, на тепето. Ние като малки със сестра ми, когато ходихме при баща ми в университета, често разглеждахме тези препарирани птици и животни на втория етаж. И ето ти сега живи, тези същите експонати, в реалната им среда...! Замислих се и още, кой е донесъл това гнездо в университета навремето, по времето на комунизма (или дори по-рано) и откъде? Нямах никаква представа.

    И така гнездото, и река Велека, и спокойствие, освен ако не мине някоя пърпореща лодка, а те повечето бяха такива. Само някои от местните използваха малки канута, с гребла, основно за риболов. Скоро видяхме и една къща високо в клоните на вековно дърво – Treehouse lounge. Много впечатляващо, след това се показа и друга, но Хорхе побърза да ме предупреди, че нощувката тук струва около 250-300 долара.

    При тази първа разходка не ходихме далеч, само колкото да придобия първоначално впечатление от джунглата и реката. Помолих спонтанно Хорхе да спре на едно място и слязох на брега. Разходих се навътре 20-30 метра. Тук отпадна и още една заблуда – че джунглата е място, където не можеш да изминеш и пет метра без да използваш мачете и да си проправяш път. Придвижването, въпреки значителната растителност на „първия етаж“, беше почти безпроблемно. Запазих тези разсъждения за себе си, понеже Хорхе нямаше да ги разбере. Изпреварвайки разказа, само да отбележа, че реално използвахме мачете, само два пъти, понеже не можехме да преминем и то в първичната джунгла и то поради паднали дървета. По този повод Хорхе, който е израстнал в джунглата, каза че едно време са се предвижвали без мачетета и че те са сравнително отскоро. Това доста ме изненада и го попитах по- трудно ли е било предвижването тогава. Той каза: „Почти същото, малко по-трудно“.

    Да кажа, че на връщане видяхме и маймуни да се предвижват по дърветата, близо до реката. После се оказа, че тези маймуни са почти опитомени, но така или иначе свободното предвижване на маймуните в природата е толкова красиво нещо, което не може да се забележи в зоопарка. Тя се хваща с дългата опашка, с предните и задните крака, с такава лекота за клоните и се предвижват с такава лекота и сръчност, че сякаш не животно, а някаква жива маса се премества по клоните и из дърветата от едно място на друго. Красота!

    Спах доста добре на дунапренения дюшек, върху който беше опънат комарник, на четириъгълна рамка. Предупредиха ме, че вечер звуците в джунглата са доста силни, но това бяха основно щурци и някой непознати крясъци, но спорадични. Друго което ми направи впечатление е че температурата остана една и съща през цялата вечер, т.е. не захладняваше с напредването на вечерта.

    На другия ден след закуска тръгнахме и на първия поход в джунглата. Това беше малко по-нагоре от мястото, до което стигнахме първия ден. Тук имаше някаква тъмно синя маркировка върху дърветата. Оказа се, че това е от местното горско, така да го кажем и зоната като цяло е защитена.  

    На тръгване обухме гумени ботуши, задължителни за предвижване в джунглата. Е, джунглата си беше джунгла! Особено с тази тропическа растителност под дърветата, т.е. на първия етаж, с влагата и множество комари. И доста вода навсякъде - може да се появи по всяко време и на всяко място, т.е. където очакваш и не очакваш. Вървях, гледах, снимах и се ослушвахме за някакви животни. Всъщност вървяхме по пътека, която водеше към друг лагер, на около час разстояние. В джунглата ако няма някаква пътека наистина е трудно. И тези комари! „Ако няма комари няма истинска джунгла!“ малко като оправдание побърза да каже Хорхе. Бях забравил да се напръскам с репелента, така че вината си беше моя.

    Стигнахме до едно никакво място, но поне имаше някакви цветя, сред палмовидните дървета, лияните и другата растителност. Седнахме на едно повалено дърво и Хорхе запали едно мапачо – местни цигари, свити на ръка и доста дебели. Гонят змии, комари и освен това били лековити. Дръпнах и аз – доста силни! Тук насред джунглата Хорхе се поинтересува от България, попита ме нещо и аз му показах малко снимки, включително и зимни такива от Родопите. Ефектът на пеперудата, както каза някой...

    Тръгнахме обратно, а аз осмислях първите си впечатления от джунглата. Тук от първите снимки, макар и красиви, се вижда че не мога да се слея с околната среда, стоя като външен обект. Така си остана и до края на престоя ми в джунглата.

    Вечерта имахме друго мероприятие – отидохме край езерото близо до селото да гледаме кайманите и евентуално да уловим някой по-малък. Тук вече, край езерото, звуците бяха плашещи. Крякането на жабите създаваше постоянен фон, в който се смесваше всичко останало. С мощен челник, Хорхе бързо забеляза два каймана в езерото, по светещите двойки очи. Искаше да влезе в езерото, което беше доста плитко и да улови по-малкия. Казах му че няма нужда, но въпреки това той тръгна. Тук вече се получи  частен Нашънъл джеографик. Нощните снимки и филмчета са съвсем различно нещо, трудно, но доста вълнуващо. Е, направих малко снимки и клипчета аматьорската, но Хорхе наистина се върна с малък алигатор след малко. Той беше само около две педи, но според безстрашния Хорхе двегодишен. Не съм от туристите, които непременно държат да им уловят алигатор, но след като така или иначе се беше получило посминах още.

    Скоро след това се върнахме към къщата, нашият стан, където ми се стори направо тишина, след престоя при езерото.

 Снимки и клипчета -

https://photos.app.goo.gl/2ZneQkeWUggGmqre9

Снимки на паркове, животни, места около Икитос - 

 https://photos.app.goo.gl/tXRsfsTtprB7rJSG7