Мачу Пикчу не е просто поредният археологически обект, който може да посетиш, просто така. Мачу Пикчу е една сложна система, която изисква време и познание, за да може да я преодолееш. Съдбата ми изпрати един немец, за да ме преведе успешно и приятно през тази система.
Настаних се в хостела от веригата Париуана в Куско, където също нямаше туристи, както и в Лима, и първата вечер спах отново самичък в стая с шест легла. През нощта сънувах братовчеда Филип, което не се беше случвало от 20-25 години и не можех да си обясня значението на този сън. И ето че на другия ден дойде немецът Филип, от малък град близо до Франкфурт, с когото направихме същата тази екскурзия. Този Филип го видях във вътрешния двор на хостела, когато пристигна. „Прилича на българин и пътува самичък, значи трябва да е германец“ казах си. И наистина така се оказа. Още повече Филип доста приличаше и на мене и по възраст помислих, че е по-голям, а той се оказа 87-88 набор.
Бях решил да посетя Мачу Пикчу в края на десетдневния си
престой в Куско, но Филип съобщи, че заминава още на другия ден натам и аз
нямаше как да изпусна такава възможност. „Има един път през гара Хидроелектрика“,
каза той, а аз изобщо не можах да разбера какво ми казва и дали правилно съм чул
думата Хидроелектрика?
Вариантите да
стигнеш до Мачу Пикчу са няколко. Има два пешеходни варианта – тридневен преход
с две нощувки, наречен Инка треил и четиридневен, с три нощувки, наречен Салкантай
треил. Има и вариант наречен Джангъл трип или треил, който включва пешеходен
преход и каране на колело през джунглата.
Другия начин е да стигнеш по шосе до симпатичното градчето Олантаутамбо и оттам да
хванеш влак за 43 километра, до Агуа Калиенте, градчето което се намира под Мачу
Пикчу. Билетът за този влак е страшно скъп, понеже това е единствения по-лек
начин да стигнеш до Агуа Калиенте. Всичките тези упражнения са поради простата
причина, че до Мачу Пикчу все още няма пешеходен път, поради
особеностите на терена, а вероятно няма и да има.
Обаче както се оказа имало и още един вариант - да вземеш
превоз до едно място край реката, където очевидно има електроцентрала, понеже е
наречено Хидроелектрика. Оттам следват три часа път по жп релсите към Агуа Калиенте.
Този вариант не е популярен понеже последните двадесетина километра от шосето е
черен път, разбит, при това доста стремен на места, над същата тази река.
Като цяло всичко свързано с Мачу Пикчу е на много
завишени цени, заради неговата популярност. Самият билет за обекта струва 70 и повече,
43 километра с влак струват също толкова, ако не е повече. Но рядко някой не
купува отделни билети, понеже обикновено всичко върви в комплект. Така ние по
тънката цена минахме с 350 лева – а именно превоз до гара Хидроелектрика, една нощувка
в Агуа Калиенте, вечеря и посещение на самия обект, плюс планината Уайна Пикчу зад него, връщане с
влака до Олантаутамбо и оттам с рейс до Куско.
След като осигурихме екскурзията отидохме да вечеряме. Попаднахме
на един изискан ресторант, каквито в Куско всъщност има доста. С немеца мислехме
абсолютно еднакво, бяхме дошли за абсолютно еднакъв период в Перу – два месеца и
три седмици, бяха ни се случили едни и същи неща досега и изобщо, дето се вика нямаше
нужда даже да си говорим – всичко беше ясно.
Поръчахме си ястие с месо от алпака. Това е вид лама, а има
и още една – викуня. Действително това беше най-вкусното нещо, което съм ял в Перу,
самото ястие беше много вкусно. Само че
пихме и по две бири, което изглежда беше грешка. Куско се намира на близо 3400 метра надморска височина.
На такава височина не може да спиш нормално, поне не всеки ден и особено ако си
пил алкохол. Не можах да спя изобщо през вечерта, а и алпаката шаваше в корема ми
цяла вечер. Станахме в 5.30 сутринта, за да ни вземе бусчето навреме.
Започна едно дълго пет-шест часово пътуване, а като
гледах по картата разстоянието беше сравнително близо. Но какво представляваше
пътя - от куско 3400 метра височина, се спуснахме до градчето Олантаутамбо на около
2700 метра, след което започна едно катерене по една стръмна планина, която
очевидно нямаше как да бъде заобиколена. Това катерене ни вдигна отново на
около 4500 м, може би и повече.
След това започнем и да се спускаме по обратната страна на планината, където се промени и климата и растителността. От тази западна страна на планината всъщност започваше отново тропическата част на Перу, той с ние отново се спуснахме към джунглата. Мачу Пикчу се оказа, че се намира всъщност в джунглата. В градчето Санта Мария асвалтовият път свърши и започна един черен път край същата тази река Урубамба, която минаваше през цялата Свещена долина и незнайно откъде си беше промушила да стигне дотук.
Тук пътят си беше направо опасен над близо 200-метрова
пропаст, надолу към реката. А и по цялото протежение на пътя се извършваха
някакви ремонти. Ние пътувахме с едно бусче за около 20 човека, а шофьорът караше
доста смело.
Накрая стигнахме и до самата станция Хидролектрика, където
ни разтовариха от буса и имахме обяд. Наоколо се извисяваха величествени и стръмни
върхове. Обядвахме с Филип и тръгнахме бързо, за да изпреварим останалите
групи. Тук пътят в началото малко ми напомни за Рила планина, над село Костенец.
Но съвсем скоро стигнахме до една почти изоставена жп линия, която си беше
теснолинейка и приличаше на нашата теснолинейка към Велинград и Добринище. Само
дето наоколо растителността беше тропическа. Във всеки случай всичко това беше
неочаквано и интересно за мен, не че си бях представял нещо конкретно.
Постоянно спирахме и снимахме едно и друго, а пътят покрай линията беше равен и приятен. Все пак беше доста топло и влажно и поради това изморително. По едно време наоколо взе да става действително много романтично, а и едни бели цветове, на много места, ухаеха прелестно.
След този романтичен
участък от пътя, последните два километра пътят започна да става религиозно- мистичен,
а и слънцето започна да залязва. Най-накрая се показа и Агуа Калиенте, което на
български може да се преведе като Баните. Само че тукашните минерални бани се намираха
сред едни изключително високи и стръмни планини, реката беше три-четири пъти
по-широка и буйна от нашата да речем Арда, а сградите на хотелите бяха десет
етажни. Изобщо мащабът беше доста голям и едновременно с това тесен и висок, иначе
бих ги сравнил с Баните, в смолянско, да речем.
Преходът ми дойде оптималното,
което можех да измина и си помислих, че нямаше да издържа на някой от двата
големи прехода – Инка треил и Салкантай треил.
Изморени отидохме да се изкъпим и в местните бани, от
които градчето беше получило името си – Агуа Калиенте – Гореща вода. Мястото беше
нагоре по едно дефиле, също мистично предвид настъпващата вечер. Минералната
вода беше солена както очаквах. Такава е тя и на горещия извор на остров Самотраки.
Навсякъде по периферията на нашата велика българска прародина минералната вода е
солена. Само в България е сладка, а пък при арийците в Германия например е твърде
гореща и т.н.
Предвид че не бях спал предишната нощ, едвам си изядох
вечерята и се оттеглих в стаята. На другата сутрин отново щяхме да ставаме рано,
в 6:00 ч.
Няма коментари:
Публикуване на коментар