Има много българи, които говорят английски така, че могат да преподават дикция на кралското семейство

 

    Има много българи, които говорят английски така, че могат да преподават дикция на кралското семейство. Те владеят нюанса, иронията и културния код.

    Човекът, който владее езика до съвършенство, обикновено владее и мисълта си. Езикът не е просто инструмент за комуникация, а инструмент за мислене.

    Езикът структурира мисленето, ако говориш ясно, мислиш ясно, а ако мислиш ясно, ти си опасен и не можеш да повтаряш опорки, без да повърнеш от срам.

    Витгенщайн е казал: „Границите на моя език са границите на моя свят“.

    Но светът на нашите политици е тесен, задушен и пълен със схеми. Те не могат да допуснат в него хора, чийто свят е широк.

    Ако говориш блестящо, мислиш бързо, и имаш харизма, ти правиш Шефа си да изглежда глупав, а "професорите" до теб са като партийни секретари.

    Властта иска пионки, а пионката не трябва да е умна, трябва да е леко дефектна, зависима, и некъдърна, за да бъде управляема.

    Човекът, който "почита езика", уважава себе си. Такъв човек не целува пръстен и не изпълнява поръчки, затова "елитът" ни ще продължи да звучи като посредствен осмокласник, четящ пищов под чина.

    Партийната машина търси послушни калинки, които ще са вечно благодарни, че са ги извадили от анонимността и са им дали костюм и шофьор. Човекът с перфектния английски, ораторска дарба и ерудиция, е опасен. Той има самочувствие, което не зависи от партийния лидер, може да казва „НЕ“, да види лъжата и да я изобличи елегантно, на два езика едновременно.

    Затова в политическата йерархия се използва негативна селекция. Каймакът се изхвърля в канала, а утайката се издига в парламента.

    Партийците се защитават един друг, защото дълбоко в себе си знаят, че са самозванци, и ако утре се явят на реален конкурс за работа, никой няма да ги вземе дори да разнасят кафе.

    Затова сме осъдени да гледаме как хора с речник на третокласници управляват съдбите ни, докато онези, които биха могли да говорят със света като равни, си стягат куфарите или просто сменят канала с погнуса.

    Витгенщайн също е казал: "За това, за което не можем да говорим, трябва да мълчим."

    Проблемът е, че нашите политици не могат да говорят за нищо смислено, но не спират да дърдорят.

Проф. Николай Райнов - Nik Ray

Във връзка с отбелязване на 1400 години България

   Благодаря на редакцията на вестник „24 часа“, за предоставената възможност за дискусия и предложения по една важна за страната ни историческа тема, каквато е темата за основаването на българската държава. Като човек, който от дълго време се занимавам с въпросите на нашата ранна история, чувствам задължение да изкажа моите наблюдения по този въпрос. Темата за честване на 1400 години от основаването на държавата през 2032 година, не е нова, а е лансирана още преди десетилетия. На първо място мисля, че желанието за честване на 1400 години от създаването на България, в близките години, е свързано основно с желанието на някои хора, в рамките на един човешки живот да празнуват и 1300 години и 1400 години от основаването на българската държава. Това наистина звучи примамливо като идея и едва ли има човек, който не би се съблазнил от една подобна възможност.

   Все пак всички си дават сметка, че във века на интернет и изкуствения интелект, честването на годишнини, не може да се случи във вида и да повтори мащабите от миналия век. В епохата на глобална комуникация и свободно движение, хората се интересуват от други въпроси и имат пред себе си съвсем различни предизвикателства. Трудно ще бъдат постигнато онова впечатлени от честването на грандиозна годишнина, била тя свързана с основаването на българската държава.

   Към днешна дата, не толкова наличието на държава, а хилядолетното наличие на чувството за държавност, видимото и невидимо присъствие на хилядолетна древна история, тук в българските земи и на Балканите, е това, с което ние българите трябва да се гордеем. Ще се учудите, ако прочетете работите на нашите възрожденци от деветнадесети век. Мнозина от тях смятат, че българската държавност започва още от столетията преди новата ера или дори от времето на Троянската война, т.е. от дванадесети век преди новата ера. Според описанието на старогръцкия историк Тукидит, от пети век преди новата ера, тракийското царство, наречено Одриско царство, по онова време заема цялото разстояние между града Византион (на Босфора) и днешната равнина между градовете Ниш и Белград. По протежение юг север, това царство започва от устието на реките Марица и Места, на Бяло море, и се простира до устието на река Дунав, на север. Тоест още в пети век преди новата ера, виждаме описание на българското етническо землище, както и на земите под юрисдикцията на българската църковна общност, такива каквито ги познаваме от времето на късното Средновековие или така нареченото в нашата история Възраждане. В описанията на старогръцките автори за Одриското царство, виждаме описание на една организация, с войска, с данъчна система, с царско управление, с монетосечене, която организация днес наричаме държавност. Виждаме наличие на държавни символи, като определени цветове, спицифични знаци, изображения на растения и животни, като например гроздето, розата, житния клас, царствения лъв/лев и т.н., които са останали като символи на нашата държавност и до ден днешен. Да допълня, че старите поети, философи, географи и историци, говорят за съществуване на тракийски царе и царства, още във второ хилядолетие преди новата ера.

   Живелият още във шести век преди новата ера баснописец Езоп, разказва историята за бащата, който имал няколко синове, които непрестанно се карали помежду си. Един ден бащата извикал синовете и подал на всекиго сноп пръчки, който никой от тях не успял да счупи. След това бащата развързал снопа и подал на всеки от синовете по една пръчка, която те лесно счупили. Да, това е басня, разказвана от родения в днешните български земи Езоп, още в шести век преди новата ера, т.е. около дванадесет века преди основаването на Първо българско царство!

   Ако навлезем от общото към частното, трябва да отбележим, че сред българските историци няма единно мнение, кога точно е управлявал владетелят наречен Кубрат, известен от изворите също с името Курт, Кроват, Хубрат и други. Името на този владетел е записано в така наречения Именник на българските князе (ханове), като Курт, които управлява или държа (властта) 60 години, преди владетеля Безмер, срещу когото е записано просто три години. Сред това идва Исперих (Аспарух) княз, на страната на Дунава, срещу който са записани 61 години.

   В историята на византийския хронист Патриарх Никифор, се говори за владетеля на уногундурите Куврат, племенник на Органа, който въстанал срещу кагана на аварите (управлявали в Централна Европа) в 635 година. Същият Куврат (Кубрат) сключил мир с византийския император Ираклий (610 – 641), който те и двамата спазвали до края на живота си. Така тук виждаме отбелязана годината 635, като начало на някаква независимост, а не годината 632.

   Друг византийски историк Теофан Изповедник, говори за обединението Стара Велика България, което е обхваща земите по-скоро на Таманския полуостров, от източната страна на днешния Керченски пролив, а не земите на днешния Кримски полуостров. Кубрат бил господар на племената, живеещи в тези области, около средата на седмото столетие. Според хронистите, той починал по времето на император Констант II (641 – 668), или почти едновременно с него, който император управлявал след Ираклий. Преди повече от сто години, видният български историк проф. Васил Златарски, след съответни изчисления, дава години на управлението на Кубрат 602 – 662 година. Само че, може да срещнем и много други дати, за управлението на Кубрат, според прочита на различните историци.

   Ако сега се върнем от частното към общото, онова което трябва задължително да отбележим, е че българската държава, с нейната 1300 или 1400 годишна история, се явява само върхът на една огромна пирамида, или само повърхността на един огромен айсберг, ако може да използваме подобни сравнения. Българската държава е следствие и логично продължение на едни хилядолетни процеси, които са се случвали в нашите земи, на Балканите и в земите околовръст. Като спираме нашето внимание единствено върху тези 1300 или 1400 години България, колкото и много да звучи това на пръв поглед, ние режем поне няколко пъти повече история, която е изконно свързана с това, което наричаме българска държава. А това съзнание, за дълбоката древност и приемственост по нашите земи, е ключово важно за сегашния живот и за творческия потенциал на съвременния българин. Възраждане и установяване на държавност, по нашите земи се е случвало много пъти, през хилядолетията, благодарение именно на чувството за древност, за наличие на традиция, на общи социални и религиозни принципи.

 

Преди 10-ти ноември 1989 година, всяко семейство имаше осемстаен апартамент

Нека говорим с факти. Преди 10 ноември 1989 година българите бяхме 25 милиона.

Всяко семейство живееше в осемстаен апартамент с луксозни фототапети и остъклен балкон. Тия апартаменти струваха между три и пет лева.

Във всяко българско домакинство имаше каталог на „Некерман“, небрежно оставен на масичката в хола. Така че не ми разправяйте, че тогава не са чели книги. "Некермана" си е книга, четена във всяко семейство.

Армията ни беше най-силната в света. Имахме 150 хиляди танка и два милиона изтребители.

Всички момчета ходеха в казармата, където ставаха мъже, а някои ставаха и жени, но важното е, че ставаха!

Бозата струваше шест стотинки, кашкавалът - осем.

Всяко лято почивахме безплатно в Китен - първа смяна от 15 май до 30 юли, втора смяна - от 1 юли до 15 октомври.

Българските филми всяка година печелеха "Оскар", българските жени бяха най-красиви в света, а българските мъже най-потентни.

Японците купуваха български компютри, германците – български автомобили.

Българският интернет беше най-бързият в света.

Всяка зима валеше по два метра сняг, но съветските снегорини го изчистваха за четири минути.

Минималната пенсия беше 10 хиляди лева. Всеки пенсионер имаше съветска яхта и съветски хеликоптер, с които обикаляше страните от соцлагера.

Тодор Живков беше светец, мъдър държавник и покровител на изкуствата.

Дъщеря му спаси българската култура.

Автор: Иво Сиромахов 

Замлъкването е породено от морална криза

 "Ако човек се порови из литературната история, може да направи грамаден списък на големи творци, спрели да пишат преживе по една или друга причина. Понякога наистина талантът е изчерпан или здравето разрушено, но има много случаи, когато замлъкването е предизвикано от морална криза. И нишката винаги води до печалната констатация, че тези творци всъщност са нямали какво повече да кажат. Загубили са онова "стремление в духът", което подтиква човека към нещо голямо и истинско. А човек може да каже на другите нещо само голямо и истинско, защото малките неща никого не интересуват. Не изчерпване на таланта - изчерпване на личността. Нещо много гнетящо и безизходно има в тия съдби, които познават най-шеметните висини на творчеството и най-безславния край на поет в оставка. Тяхната трагедия - трагедия на отчуждението - е равна на безсилието им да бъдат в живота такива, каквито са били в изкуството. И изкуството си отмъщава - то не понася компромиси и разделения. То е такова трудно поприще, хлъзгаво и неустойчиво, че на него могат да се задържат без сгромолясване само истински, дълбоко нравствени и принципни, истински мъжки личности. Българинът Веселин Ханчев осъществи именно такова чудо. Неговият живот и неговата поезия се покриват и допълват. От първия, още неосъзнат порив към поезията на юношата, до последните задъхани от яростна борба с болестта мигове Веселин Ханчев беше такъв, какъвто беше собственият му идеал за поета:

... Да търсиш

и все недоволен да бъдеш,

да имаш,

но все към незнайни земи 

да отплуваш ... "

Това са едни случайно попаднали при мен скъсани страници, от книжка с критика, очевидно свързана с творчеството на Веселин Ханчев. Харесаха ми първите думи за моралната криза и замлъкването на поета. Времената днес са други, но някои принципи си остават вечни. Ето още един стих от поета, писан през 1942 година, които ме впечатли и също е съвсем актуален и днес:

"... дали ще ни повярват хората,

родени в свобода отвъд,

дали за всичко, тука сторено,

поне ще ни благодарят?"

Ами такова е положението... И ще ни благодарят и няма да ни благодарят.