Тошо Фашиста и Вълко Комуниста

    Всяко време ражда своите герои, а нашето не прави изключение от това правило. На деня на свети Мина (11.11) 1997 година, на второ четене в Парламента беше приет закон за връщане на горите на бившите собственици. В началото имаше повече ентусиазъм и приказки, какво ще се прави, отколкото някакви конкретни действия, а и липсваха съответните нормативни актове към закона.

В началото на 2000 година вече започнаха да се оформят конкретни предложения, да се създават нови структури и да се възстановяват стари. Събирахме се няколко пъти Тодор Т., Христо Д. - Христоза, Вълко В. и аз, още студент, като представители на по-големите собственици на гори, да решаваме какво ще правим по-нататък. Първоначално мнението беше да се създаде акционерно дружество и такова беше регистрирано. По-късно се разбра, че по-удачна форма на експлоатация на горите би била кооперацията, както преди 9-ти септември 1944 година.

Тук именно нашите герои се разделиха. Тодор Т., беше наречен навремето Фашиста, именно поради факта, че дядо му, по майчина линия, е притежавал доста гори и имоти в селото. Богдан Чилов, също и наш прадядо, от големия Чилов род, наистина е притежавал най-много гори, в реални и идеални граници. Въпреки че след девети септември не е бил обявен официално за фашист и враг на народа, това се беше случило с неговия внук, макар и под формата на прякор.

Братовчед му Вълко Василевски беше непознат за селото. Излязъл още като студент, дълги години работил и живял в Москва, рядко посещаваше родното си село. Вълко не само се появи, но и заживя в родното си село, като председател на възстановената кооперация „Мурджов пожар”. Скоро кооперацията се разви и е монополист в почти всичко, и по това прилича на социалистическите дружества и форми на управление. Това статукво изглежда все още е приемливо за хората, и работниците, и собствениците на гори. Като стар директор Вълко въведе своите правила за ред и организация в действията на ръководената от него кооперация. Нашата кооперация, която стопанисва над двадесет хиляди декара гори, стана пример за подражание за целия регион и има добро име.

Тошо Фашиста пък не можа да се съгласи с тази форма на управление и с отмяната на АД-то и се превърна в класически пример на опозиция. Обедини около себе си недоволни както от личността на Вълко, така и от неговите методи на работа и форма на управление.

Аз лично не заемам някаква позиция по отношение на тях двамата, понеже от една страна и с двамата сме роднини, а от друга и единият и другият ме дразнят понякога със своите действия. На мен ми се налагало да работя и с двамата и поне за мен и с единият и с другият не е лесно да се работи.

Славейно 2004 година

Послепис: 

Това го писах точно преди двадесет години, през 2004 година. Какво да ви кажа, пак съм тук, ама от 26 години вече съм на 48 години. Нашите герои са си живи и здрави. Както има един лаф тук на село – Стигнахме ги, на години.

Славейно - мозъкът на Родопите

Не мога да си обясня защо, но досега в моето творчество трябваше да съм изписал стотици страници за Славейно, а аз не съм написал почти нищо. Сумарно погледнато тук на село съм прекарал повече от десет години от живота си. 

Това е като започнем от летните ваканции едно време, който бяха по три месеца и прекарвахме изцяло в Славейно, с много приятели от Смолян, Кърджали, Пловдив, София, дошли като нас с родители, баби, дядовци, за лятото; като включа онези пет години от 2002 до 2007 когато се занимавах интензивно с дърводобив и живях на село почти целогодишно и оттогава досега, както казах сумарно поне десет години живот.

Но да си дойдем на темата. Много често чуваме фразата "Сърцето на Родопите" или "сърцето на планината" или на нещо друго. В случая село Славейно наистина се намира в Средните Родопи, но оставяме сърцето на планината за друго село, например Момчиловци. Ние в Славейно не сме сърцето, ние сме мозъкът на планината Родопи. Може да звучи малко нескромно, но натам водят фактите. Доста учени хора и особено лекари, както вече е известно, са излезнали от селото, а също и от съседното село Петково. Славейно и Петково са две християнски села навремето сравнително изолирани, сред дузина българо-мохамедански такива. Казвам навремето, понеже днес всичко е поразмесено, а и селата в Родопите са масово обезлюдени.

И въпреки това, въпреки че в Славейно има по малко от сто местни жители, към днешна дата, традицията продължава. В селото се намира база на СУ "Св. Климент Охридски", която се ползва основно от катедра "Етнология" на университета. Тук от няколко години се провеждат докторски четения, на етнолозите. Докторски четения на етнолози от цялата страна, не е малко, за нашето малко село! Но както казах ние сме мозъкът на Родопите, ако трябва да работим с тази метафора.

И малко самокритика накрая, защото ние всички все обичаме да се хвалим с това и онова, все да сме по и най. Много сме се изпокарали напоследък, едни с други. И не само тук на село, а и в цяла България.  Това си е направо нещо като пандемия, в момента. Така, в случая с нас, в Славейно, "мозъкът на Родопите" не функционира правилно, а оттам и цялото тяло. 

Дали ние като едни работливи и трезви родопчани ще намерим правилния път? Нямам представа, а и не смея вече на нищо да се надявам. Но все пак разумът трябва да наделее, ако искаме да оцелеем, да се запазим. А, белким, тръгнем да вървим и напред.