Олантайтамбо и какво се случи там

     Пристигнах е Олантайтамбо в 8 часа вечерта с влака от Агуа Калиенте. Другите продължиха към Куско с рейс, а аз тръгнах от гарата към центъра на градчето, да си търся хотел.

    Тук на височина 2700 метра беше значително по- топло от Куско. Наближаваше пълнолуние и тук е мястото да кажа, че луната от тази страна на екватора се разгръща по обратен начин на нашата. Освен това така и не видях хубаво пълнолуние, или има облаци, или луната свети по-слабо или не е съвсем пълна. Крива работа, както и всичко останало в Латинска Америка.

    Градчето макар и непознато, малко и съвсем спокойно, сградите всички боядисани в оранжево. Излязох и на центъра, където свиреше някаква музика, но аз нямах време затова страшно ми се спеше.

    Попаднах на един по-луксозен хотел и сигурно щях да си изляза, ако не беше собственикът, който много ме впечатли. За пръв път виждах перуанец със сини очи и реших, че е от друга държава. Освен това истински левент и веднага започна да ми дава информация за градчето и интересните неща наоколо.

    Бях единственият човек в хотела. Прибрах се с стаята нямах сили да излизам на вечеря, бях изял една царевица от големите белите и беше достатъчно. Но след преживяното през тези дни и видяното набързо и тук, където също имаше големи каменни стени и впечатляващи градежи, трудно заспах.

    На сутринта домакинът беше приготвил доста обилна и здравословна закуска. Аз обаче повече бях заинтригуван от къде е той. Оказа се, че си е перуанец, но с прадядо от Сърбия. Фамилията на испански Луксик, а вероятно оригинално Луксич или Лучич или нещо такова.

    В град Олантайтамбо се намира друг много значим археологически обект – Храм на Слънцето, самият храм построен от огромни камъни, но и останалата част под него е забележителна. Само че аз оставих посещението там за следващия ден. Тръгнах към едно по-малко известно и мистериозно място, за което ми каза домакинът – Няупа Иглесия.

    Преди това набързо разгледах и старите основи на самото Олантайтамбо. Тук структурата беше като в Куско - дълги каменни стени, с входове през десетина метра, които представляват масивни трапецовидни порти. И всичко това разделено на големи квадрати, между които оставени по два-три метра улици. 

    По външния вид, това са били стари дворцови центрове. Разбира се говорим за времето на атлантите, от преди хиляди години. Улиците между тях не са широки, което показва, че тази напреднала цивилизация, не е използва превозни средства подобни на автомобила, по-скоро нещо като съвременните електрически тротинетки. Иначе просто няма как да се разминеш по тези улици.

    Тръгнах с такси към Няупа Иглесия и до един водопад наблизо. Това място беше наистина особено, отново сред едни високи планини, където се достига след известно катерене нагоре.

    Тука е имало изображения на атлантски храм или дворец, направено от древните.

     В скалата отстрани има вдълбана впечатляваща правоъгълна ниша. С много правилно форми и загладена отвсякъде. Дело на високотехнологични инструменти.

    Забелязва се, че горната част на самото изображения, на храм, е била разрушена, може би още навремето, и то с нещо като пневматичен чук, ударна машина. Това поставя доста въпроси, в науката атлантология и за начина, по който са изчезнали атлантите...

   Тръгнахме и към водопада, където трябваше да се катеря повече от час самичък нагоре. По принцип това беше хубава разходка, но за повече хора и за по-дълго време, а не да те чака шофьорът на таксито. 

    Водопадът беше доста висок около 40 метра и красива струя ми направи впечатление, която се спускаше отгоре до долу, вътре в самия водопад.

    Вечерта поне имах сили да се разходя и да вечерям в ресторанта,  който ми препоръчаха. Наистина и тук яденето беше добро и освен царевицата, каквато бях изял предишната вечер, имаше и още много за ядене.

    Декорацията на заведението доста приличаше на българските, с рало на стената и още нещо, което бях видял още в Хуараз. Оказа се, че това тежко, обработено дърво, е за впрягане на воловете.

    Втората вечер в Олантайтамбо спах по- добре и слава Богу, че така се получи. Очакваше ме невероятен ден - 3 март, националния празник на България и това се случи най- хубавият ми ден в Перу.

    Една снимка на поредният камък, на малко площадче, обработен и донесен от индианците - ха- ха - шегичка... то и сега този камък трудно може да бъде преместен, както и обработен.

    Чак към 11 часа тръгнах към Храмът на слънцето, като преди това използвах до последно възможността да стоя в бутик-хотела.

    Тук на входа ме заговори един гид, когото първоначално отпратих, но след това видях, че е симпатичен и се разбрахме. Искаше 80 солес, около 40 лева за час и половина обиколка и беседа, намалих малко цената.

    Докато се качвахме нагоре той ми разказа много ценни неща, които наистина няма как да ги знае човек. И тук имаше тераси, подградени с камъни, както в Мачу Пикчу, а и навсякъде по тези обекти. По терасите са отглеждани също цветя, а пълнежът се състоят от пет слоя, като чак най-горният слой е хумус. Всичко отдолу е дренаж. Освен това терасите са имали и чисто предпазна роля, при срутване на голяма скала от върха. 

    Тук най-късият ден на годината е около 20-21 юни, когато при нас в северното полукълбо е най-дългият ден. Този ден е бил специален и древните са отчитали зимното слънцестоене, както всъщност са правили и по нашите земи.

    Гидът се опитваше да ме убеди, че огромните каменни плочи са били доставени от кариера на около седем километра оттук. Показа ми и рампата, по която са качвани нагоре. Което по принцип е възможно, но не е с познатите, конвенционални методи.

     Обясни ми защо планината отсреща се е смятала за свещена - защото е предпазвала населеното място от наводнения, при пролетното топене на снеговете, в Андите. Освен това слънцето през цялата година изгрява зад нея, гледано от тази посока.

   Системата от канали тук, по които тече вода през градчето, също е от най-древни времена. И тук имаше впечатляващи "чешми" и фонтани, за които както казах ти трябва малко време да осмислиш. Тази стъпаловидна форма на декорация, се среща често, при най- различни поводи и на много места.

    И тук много трапецовидни ниши и трапецовидни врати и огромни камъни с неправилна форма, сякаш споени един с друг. И красиви гледки навсякъде...

    След като приключихме обиколката специално се върнах в хотела, за да се снимам с Луксик, които най- накрая разбрах, че всъщност се казва Ибо и то от сестра му, която се беше появила. 

    Изобщо хората, които срещаш по пътя, са най- важното, не камъните, но за това ще пиша отделно.

Снимки -   https://photos.app.goo.gl/c5Wtc3RnjRP1pVYYA