17 март 2023 г.

Мачу Пикчу

   И така, дойде време да посетим най-известния обект в Перу, а може би в цяла Южна Америка, осмото чудо на света - Мачу Пикчу (виж предисторията в предишния постинг).

    

   

    Станахме рано сутринта, защото в 6:30 трябваше да сме на мястото от където тръгват автобусите към върха. За тези автобуси също се купува билет 12 долара качване и 12 слизане, като пътя продължава 25 минути. Понеже Агуа Калиенте се намира долу в ниското, до реката, оттам започва един виещ се, но сравнително приятен и широк път нагоре към Мачу Пикчу. Този път доста напомня на изкачване на пловдивските хълмове Альоша и Джендем тепе, но отново в един по-голям мащаб. А и наоколо растителността е тропическа, пак да повторя.




    Водачът, който щеше да ни придружава двамата, мен и Филип, за първи и един час, веднага ми разказа за сегашната картина. Идват по 1000 туристи на ден, а преди пандемията бройката е достигнала 7000 хиляди, на ден ! Тоест на практика сега градчето Агуа Калиенте и Мачу Пикчу бяха празни. Затова се движили само осем от обичайните 28 автобуса. Аз после като се замислих, че всъщност няма път до това място, си дадох сметка, че тези автобуси се движат единствено нагоре към обекта и надолу към градчето в тясната клисура. Но и тези тъмнозелени рейсове и шофьорите с черни униформи бяха много спретнати.



   Качването нагоре беше приятно, имахме още двадесетина минути да поседим преди изморителния ден. Разтовариха ни пред обекта, посетихме тоалетните за последно и започнахме обиколката на това фамозно място. 


    Бях прочел в един сайт да внимавам и да снимам всичко още веднага, защото връщане от същото място няма. То не само Мачу Пикчу, но и всички други археологически обекти в Перу са организирани по този начин. Влизаш в обекта и правиш нещо като обиколка, никога не може да се върнеш на място откъдето вече си минал. Та така или иначе вече бях подготвен за това.



    Наистина беше още сутрин, ние бяхме първите туристи, носеше се мъгла, нямаше слънце и всичко беше доста мистично. Самия обект много добре поддържан - и каменната част, и тревните площи, и дървените и въжени ограждения, и всичко останало.




    Още от началото видят ни изненада с информацията, че районът е известен с това че има 3000 вида орхидеи. Не можа обаче да ми отговори как се казва бялото цвете, което толкова хубаво мирише вчера покрай линиите. Най- различни цветя наистина се показваха от всякъде и аз снимах част от тях.




    За какво е било използвано от Мачу Пикчу, след тези непристъпни върхове? Гидът изреди няколко версии, но аз запомних най-романтичната и интересна. Било е обучителен център, университетски да го наречем. Момчета и момичета са учили астрономия, математика, земеделие и всички останали науки които са били потребни на хората по това време. Те са били разделени на мъжко и на женско отделение. Намерени при археологически разкопки са много предмети свързани с обучение, което подкрепя тази хипотеза. И още нещо много интересно – по тези тясни тераси, подградени с големи каменни стени, не се растяли и не са отглеждани плодове и зеленчуци, а са били използвани за украса – отглеждани са декоративни видове цветя, орхидеи. В съчетание с едни съвсем местни каменни чешми, каквито после видях и на други места и които ти трябва малко време да осмислиш, понеже доста се различават от нашите. И в съчетание със спокойствието на тези 2400 метра височина, което всъщност е нищо в сравнение с околните места. Изобщо по-добре от Харвард.




    Първият забележителен обект, който видяхме беше Храмът на слънцето. Всъщност не видяхме отгоре какво представлява, а само много загадъчната долна стъпаловидна част, гладка и изсечена в скалата, която се оказа че е свързана женското – Пачамама. Изобщо Пачамама женското божество - земята, а Пачакамак мъжкото, в случая слънцето – Инти.





Храмът на слънцето - отгоре и отдолу 

    Аз снимах мегалитните строежи, на другите много не им обръщах внимание, признавам си. А тези стари строежи са на хиляди години и за какво е използвано Мачу Пикчу тогава, никой още не може да каже. Но като имаме предвид, че традицията е голямо и важно нещо, може би и тогава е било като обучителен център.

  


    Продължихме с обиколката, където гидът изглежда малко я попретупа, защото после от върха забелязах, че не сме минали точно през централната част, но така или иначе видяхме предостатъчно. Стигнахме и до една вертикално изправена плоча, чиито върхове да оформени така, както на планинските върхове отсреща. Абсолютно същото нещо и същите думи съм ги чувал на Перперикон, където има същото такова място. Обяснението на това действие на древните, затруднява и българските и перуанските водачи.




    Поне тук най-накрая чух едно обяснение за трапецовидните врати. Навсякъде тук те са такива, както и в нашите тракийски гробници. Обяснението е съвсем практично – тази форма е много устойчива на земетръс, каквито тук и то много силни, съвсем не липсват. А в нашата научна литература никога ама никога не съм го срещал това обяснение, да ме поправи някой ако греша.




    След това водачът ни остави и ние сами трябваше да изкачим високия връх, който се извисява над или зад Мачу Пикчу, а именно Уайна Пикчу. Въпреки че има стълби, катеренето по този връх си е почти алпинистка работа. Отказах се съвсем навреме, а и вероятно нямаше да мога да издрапам до горе. Тук се разделихме с Филип, който много ентусиазирано продължи напред, аз тръгнах към малкия връх Хучу Пикчу. Хубаво, ама едно момиче ме спря и и ме попита имам ли билет за него? Оказа се, че двата върха са с отделни билети. Тъкмо щях да ѝ тегля една майна и момичето видя, че съм самичък, а и нямаше никакви други хора и каза да продължавам. Изпратих и въздушна целувка и продължих към малкото връхче, за което пишеше изкачване 20 минути.




   Никой така и не се появи, докато се изкачвах нагоре, а и докато стоях на върха, откъдето много добре се виждаше и целият обект отдолу. В това време големият връх беше ама тотално потънал в мъгла. Сигурно Филип беше в някакво друго измерение, в тази ситуация...




    На върха на Хучу Пикчу, освен невероятната гледка наоколо, имаше и една звездна карта. Снимах две клипчета и за нея. Не бързах, но все пак слязох по някое време от връхчето. Човешките постройки и намеса продължаваха и на това място, както и на големия връх, както и под Мачу Пикчу.


    Продължих към долната част на обекта, както ни беше инструктирал нашия гид. Тук се намираше пък Храмът на кондора. Трите свещени животни за инките, а вероятно и преди това – пума, кондор и змия.



Храмът на кондора


    И отново много мегалитни стени, тоест стени от огромни камъни, със съвсем различна форма, за които е необяснимо как са били правени.


    Накрая преди излизането срещаш и известните лами, които си пасят спокойно тревата по подградените с камъни площадки. Тези лами всъщност са алпака, доколкото чух от по-запознатите туристи. Не са особено дружелюбни, но как изтрайват хиляда туристи да се снимат на ден с тях не ми е ясно...




    Направих няколко финални снимки и излязох от обекта ( първата снимка тук е именно от финали). Беше все още обяд и имах достатъчно сили. Реших да се спусна пеша надолу и се получи също една хубава разходка, въпреки... Тук отново вътрешните пътечки, които съкръщаваха пътя много приличаха на нашите по тепетата. Абе голяма работа е Пловдив, голяма работата е и България, имаме си всичко, целия свят умален мащаб.


    Спуснах се надолу, което ми отне един час. Не мога да си представя колко е качването нагоре, въпреки че го дават час и половина, дори час...

    Намерих евтини сандвичи за обяд, като следвах едни бакпакери. Бакпакерите дори в скъпотията на Мачу Пикчу могат да те заведат до евтините сандвичи. Докато си ядях бургера, с пържени месо, сирене и авокадо, на една пейка преди градчето, дойде и Филип. Отдалече го видях, че е много щастлив, а и така си беше. След мъглата на високия връх се разкрила изведнъж чудна панорама, беше просто възхитен! 

    Все още беше твърде рано, влакът ни беше чак в 18:00 вечерта. Пихме по едно кафе - много скъпо. Попитахме дали може да сменим билета с по-ранен, 40 долара доплащане ни поиска момичето! А колко струва самият билет направо не знам...



   Аз отидох на гарата седнах и започнах да пиша поредния постинг, а Филип отиде да пазарува. Влакът дойде и тръгнахме към Олантаутамбо - най-скъпите 43 км в Латинска Америка. Оттам щяхме да хващаме бус, за час и половина към Куско. Аз като се замислих, че трябва отново да се връщам към Олантаутамбо, реших че по-добре е да остана направо там, въпреки че не бях много подготвен. 

    А какво се случи в Олантайтамбо, ще разберете в следващия постинг.


https://photos.app.goo.gl/nd6r8b7ZbQAymbC26


 

 

3 коментара:

  1. Ами щом такава голяма приемственост има, може и за туризъм да са го ползвали навремето ;) :)

    ОтговорИзтриване
  2. Явно и планът им за възвръщане на инвестициите е бил много дългосрочен :)...то затова и тези цени сега ;)

    ОтговорИзтриване
  3. А, виж, това не ми беше хрумвало... Нищо чудно... :)

    ОтговорИзтриване