Мъжете в България сме подложени на геноцид

 Още от най-древно минало, жените на Балканите са имали права равни с тези на мъжете, че дори и по-големи. Тази традиция се е запазила през вековете, през Античността, през Средновековието, през Възраждането и до ден днешен. Опитите в последните години, да се внуши, че жените страдат от насилие, че са подложени на потисничество и че са в ролята на жертви, са не само нелепи, но и опасни, за семейството, доколкото още съществува, за цялото общество и за самата държавност.

След различни истерии, които се появяват периодично, внушени от неправителствени организации и фондации с външно финансиране, след всички приказки колко страдат жените от домашно насилие и колко се е увеличил техният брой, дойде време да си кажем истината. А тя е че не жените, а мъжете в България са истинската жертва на домашно насилие. Мъжете, а не жените, в България, чрез различни закони, като ЗЗДН например, са подложени на истинско унищожение, на геноцид.

Така наречения Закон за защита от домашно насилие (ЗЗДН), който става все по-популярен напоследък, не е всъщност никакъв закон. Според този закон предварително набелязаната жертва е на практика осъдена, без да се чуе нейното мнение, без правото на нейна защита. Т.е. имаме закон, който те осъжда, без да изслуша двете страни, а само едната! Абсурден закон, който с бързи темпове руши българското семейство, който се използва за изнудване. И най-вече води не до намаляване на домашното насилие, а до неговото увеличаване и последващо пристъпване на други закони!

Ако попитате, който и да е адвокат, който се е занимавал със ЗЗДН или е имал някакъв досег в своята практика с този закон, всеки един ще ви каже, че ЗЗДН се използва най-често не за защита на някоя жертва на домашно насилие, а за изнудване на едната страна при предстоящо дело за развод, при предстоящо дело за подялба на семейно имущество и т.н. Разбира се девет от десет обвинени по ЗЗДН са мъже, като все пак едно на десет са и жени.

В момента се обсъждат предстоящи промени в този закон. Моето лично мнение е, че този закон трябва незабавно да бъде премахнат - има си достатъчно закони за защита на жертви и пострадали от насилие. Но тъй като това премахване е твърде невероятно, то поне може да бъде направено следното. Трябва да бъдат премахнати децата, т.е. извадени от конфликта между мъжа и жената, между жената и мъжа, защото практиката показва, че най-голямото и най-често изнудване на едната страна спрямо другата става през и чрез децата. Затова трябва, ако е възможно децата да бъдат отдалечени, с помощта на закона, от всякакви спорове, докато те не бъдат решени, а не да бъдат превръщани в главни жертви на напрежението и в средство на изнудване.

Също така по този въпрос може да се добави следно. След като разни феминистки постоянно реват за равноправие с мъжете, след като всячески на жените е втълпявана ролята на жертви, а не на майки, на съпруги, на приятелки и т.н. След като постоянно в последните години има обвинение към дискриминация, спрямо жените разбира се, защо да не започнем от следното. Законът в България дава на практика пълни права на жените по отношение на децата, при развод и не само. Бащата според българските закони е едно недоразумение в цялата система, някакъв натрапник, който има наглостта да иска права спрямо децата си. Присъждането на децата при развод на майката, в почти всеки случай и отделянето на два дена в месеца на бащата, за да види детето си, са някакви закони от началото на човешката история, от времето на матриархата. Като говорим за равенство между жените и мъжете защо не започнем оттук, с решаването на този въпрос, а защо започваме винаги от някъде другаде?

Да повторим известната максима, че семейството е основна клетка на обществото. От неговото запазване или разваляне зависи всичко, което се случва в самото общество и в самата държава, зависи запазването или разпадът на това, което наричаме държавност. Затова трябва да направим всичко за неговото запазване, всичко за завръщане на нормалността в човешките отношения, а не да тикаме нещата изкуствено към едно истеризиране.

Как Калина Андролова обърна палачинката

   Рядко се случва да насочвам внимание към конкретни лица и личности. Само че в случая не мога да се въздържа да спомена една поредица от имена, в които журналистката Калина Андролова попада в средата на полезрението.

   Казват, че властта на журналистите е четвъртата власт, след изпълнителната, законодателната и съдебната. Журналистите, казват също, са будната съвест на нацията и неща в този смисъл, т.е. журналистиката е призвана да брани обществото от безпаметност, от лоши влияния върху морала, да поддържа желанието за развитие и прогрес в обществото и т.н. Понякога сравняват обаче вестникарската професия с най-древната професия на света и това също е вярно. Все пак дори и в тази най-древна професия има някакъв баланс и норми, които трябва да се спазват. Баланс и норми смело прегазени от българската журналистика в името на парите и облагите.

   Преди десет години, с пяна на уста Калина Андролова громеше първото правителство на ГЕРБ и лично лидера Бойко Борисов. Сблъсъкът между градивните дела на ГЕРБ и критичните слова на Калина Андролова беше направо епичен и се излъчваше не другаде, а по българското национално радио – БНР. Но това беше през 2012-2013 година и изглежда оттогава много хора еволюираха в своите възгледи. Към днешна дата по различни медии Калина Андролова самоотвержено защитава всички действия на партия ГЕРБ и лично на лидерът Бойко Борисов. Същевременно нейните критики към новото правителство на ПП, са отново толкова страстни, както навремето към правителството на ГЕРБ. И подобно обръщане на възгледите съвсем не е единичен случай. Даже напротив - направо има епидемичен характер в нашата политическа и най-вече журналистическа действителност. Политикът Тома Биков нарекъл Бойко Борисов второразряден престъпник е в момента най-верният стожер на лидера и на партия ГЕРБ. Журналистът Антон Тодоров написал книга за шайката ГЕРБ също се превърна в отявлен защитник на същата тази шайка. Неостаряващият Кеворк Кеворкян с интелигентното си слово така тънко лиже задника и предника лично на Бойко Борисов, по всички възможни медии, че направо човек изпитва срам за този най-известен и уважаван журналист, изобщо в българската журналистика.

   Какви са тези неочаквани обрати или може би говорим за развитие на нечий възгледи? Гербаджийската шайка и тези които я подкрепят зад сцена, за да усвояват едни милиони и милиарди далече от очите на народа, видяха кое е най-лесното. Не са нужни заплахи към журналистите и прилагане на принуда към будните обществени дейци. Просто е достатъчно да им се предложи точната сума или включване в съответната програма за усвояване на средства. И този модел работи почти безотказно, т.е. малко личности успяват да му устоят. Бедна държава, какво да се прави, а и журналистическата професия е неблагодарна... Между другото сумите и облагите, които се предлагат в България далеч не са толкова големи, както обикновено си мислим. И когато журналистиката в една държава започва да прилича повече на бардак, отколкото на нещо друго, нищо добро не може да се очаква и да се чака в тази държава, в случая нашата.

В България има само две политически партии

    Всъщност, въпреки цялото многообразие от политически организации в страната, които на моменти достигат стотици, в България има само две партии.

    Едната партия е тази, която иска ясни правила, спазване на закона, европейски път на развитие на страната, уважение към националните ценности, нетолериране на корупцията по никакъв начин. Другата партия е тези, която декларира цели, подобни на горните, но реално върви по друг път. Допуска и държи в редиците си кадри, със съмнително минало и неясно бъдеще, както се беше изразил един телевизионен водещ, търпи откровени лобисти, които да определят цялостната политика на партията, говори срещу корупцията, а намира и измисля схеми за нейното осъществяване.

    Едната партия работи за прозрачност, максимално възможна, според условията в България, а другата пази затворени от погледа на обществото общинските и държавните дела. Едната залага на идеи и различни решения, а другата просто купува гласове. Едната партия разчита на съвестта на обществото, при оформяне на общественото мнение, а другата на платени тролове.

    Затова без значение дали партиите в България са леви или десни, либерални или консервативни, националистически или интернационални, русофилски, съответно американофилски или русофобски, съответно американофобски, всъщност са само два вида – тези които се движат в рамките на закона, националните интереси и морала и тези, които заобикалят закона, защитават частни интереси и имат особени представи, или по-скоро нямат такива, за моралните принципи и отношения в обществото. Призивът тези дни е - чува се от хиляди посоки - е да подкрепим едната или другата партия. Изборът е наш - биха казали от едната партия. Нищо не зависи от вас - биха казали от другата.