Наред с въпросите на политическото и социално-икономическо разделение в днешна България, гражданите на страната са изправени и пред решаването на още един по скоро морален казус.
Той е свързан с нашето отношението към бежанците от воюващата Сирия, които бежанци търсят убежище в нашата страна.
Отношението което се наблюдава към бежанците от страна на българските институции и българските граждани, особено през последните месеци е бих казал съвсем … българско.
То се изразява в следното. Държавните институции прилагат тромава и останала вероятно още от времето на социалистическа България процедура по регистрация на чужденците, медицинско обслужване, правни решения свързани с техния статут и т.н.
Едновременно с това българските медии демонстрират тяхното полупрофесионално, а понякога и полуграмотно отношение, което те по принцип демонстрират към всичко случващо се в България. Въпреки че броя на бежанците надхвърли вече 10 000 човека, ни се представят само най-общи данни за това колко от тези бежанци са всъщност сирийски граждани и колко са хората от останалите страни на Северна Африка и колко от други държави. Липсва конкретна статистика за това колко от бежанците са християни и колко мюсюлмани и по конкретно сунити или шиити. Липсва и всякаква информация за това какви са по занятие тези чужденци, каква е била тяхната професия в Сирия и т.н.
Българските граждани от трета страна приемат чужденците със смесени чувства. Тези чувства варират от сърдечен прием, преминават през безразличие и стигат до откровена омраза към всеки чужденец, който се е озовал по някаква причина в България.
Днес с бежанците сирийци в България се случва това, което се случваше с българските бежанци поели към Западна Европа, през 60те 70те и 80те години. Във филма „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” беше показано незавидното положение на българите в италианския емиграционен лагер близо до Триест, в средата на 80те години. От показаното във филма на нас българите не ни ставаше особено приятно. Днес тридесет години по-късно ние сме изправени пред същата ситуация, само че този път ние българите сме в ролята на приемащите бежанците от Близкия Изток.
Толерантен и гостоприемен народ ли сме или консервативен и враждебен предстои да разберем, според нашето отношение към бежанците от войната в Сирия.
22 ноември 2013 г.
14 ноември 2013 г.
Почитаме паметта на св. Юстиниан
На днешния ден българската православна църква почита паметта на свети апостол Филип. Наред с него, на този ден, 14 ноември, се почита паметта и на св. Юстиниан - Управда. Св. Юстиниан е същият владетел на Ромейската империя, който познаваме от историята като Юстиниан Велики, управлявал от 527 до 565 година.
По времето на Юстиниан Източната римска империя известна и под името Византия, с нейната столица Константинопол, достига до могъщество, до социален, духовен и културен просперитет.
Юстиниан се изявил като талантлив и прозорлив управител. Той водил успешни войни и на изток и на запад с перси, вандали, готи като успял на разшири или по-точно да възстанови границите на Ромейската империя приблизително до границите на нейното най-голямо могъщество от І и ІІ век.
В областта на светската наука Юстиниан се прославил с това, че събрал гражданските закони на древния Рим в един основополагащ свод на гражданското право. Юстиниан упражнил и свое собствено законодателство, проведено в дух на демократичност и християнизация на империята.
Понеже високо ценял християнската вяра, той се стараел да я защитава от ереси в самата империя и да я разпространява зад нейните предели. По негово време бил свикан и Петия вселенски събор.
Юстиниан построил огромен брой храмове за прослава на Божието име и на светците, някои от които и до днес будят нашето удивление.
Всеки, който е посещавал Истанбул, древният Константинопол, е останал впечатлен от величественият храм Св. София. По-размери, архитектурни форми и по украса този храм е може би най-ценното наследство, останало от християнската древност. За големината на този храм може да се съди от числото на служителите в него, свещеници, дякони, дякониси, иподякони, четци, певци, привратници – всичко над 500 човека!
По времето на император Юстиниан бил построен и манастирът св. Екатерина в подножието на планината Синай, който също стои и до днес и буди удивление.
По времето на Юстиниан е преустроен и храмът св. София в днешната столица на България, които храм в същият вид, придобит в шестия век, краси българската столица и до ден днешен.
Храмовете Св. София в Одрин и в Охрид вероятно също са преустроени или построени по времето на Юстиниан.
Името Юстиниан ( Iustinianus) със сигурност е превод на името Управда, като двете имена означават едно и също, латински iustus – справедлив, честен, а също и iustitia – справедливост, правосъдие.
Трудно оцелелите, но въпреки всичко достигнали до нас древни източници твърдят, че името на бащата на Юстиниан било Изток, а на майка му Бегленица. Всъщност официалното име на императора било Флавий Петър Сабатий. В тази връзка, историкът Прокопий Кесарийски твърди, че бащата на Юстиниан се казвал Сабатий. Майката на Юстиниан Бегленица била сестра на Юстин І, управлявал империята от 518 до 527. Тя обаче не успяла да се зарадва на качването на брат си на най-високия пост в римската държава, защото починала малко преди това. Когато Юстин І, вече в напреднала възраст разбрал че няма да има деца от жена си Вукшица (на латински Лупицина), той наредил на своя племенник да се ожени. Юстиниан избрал Божидара (известна като Теодора), за която се оженил въпреки неодобрението на майка си. Теодора (Божидара) била спътница, верен съветник и подкрепа на императора през целия му живот. Всъщност въпреки приказките и неодобрението към Теодора, която макар и образована в началото била циркова артистка, може да кажем, че в рода на Юстиниан властвал здрав семеен морал. Юстин І така и не се оженил втори път, въпреки че нямал деца от жена си Вукшица. Юстиниан също не се е женил втори път, каквито примери имаме много сред по-късните византийски императори.
Езикът, който използвал Юстиниан в държавното управление бил латинският. Обаче майчиният език на Юстиниан не бил нито латинския нито гръцкия, понеже по думите на историците той говорил на не дотам правилен латински и на силно варваризиран гръцки. Гръцкият език и елинската култура всъщност били неща, които Юстиниан, както е видно от неговите действия, не уважавал достатъчно. Но това не е толкова чудно, особено по отношение на старата елинска култура, предвид старанието на императора да утвърди все още неукрепналата напълно християнска вяра.
Великият Юстиниан проявявал голямо благочестие. Винаги набожен, той прекарвал великият пост в строго въздържание и молитви, не вкусвал хляб, а си позволявал само зеленчуци и вода и то през ден или два.
Живеейки в чистота и благочестие той царувал 39 години, през което време извършил много велики дела. Починал на 14 ноември 565 година и бил погребан в цариградската църква „Св. Апостоли”.
На снимката - манастирът св. Екатерина на Синайския полуостров
По времето на Юстиниан Източната римска империя известна и под името Византия, с нейната столица Константинопол, достига до могъщество, до социален, духовен и културен просперитет.
Юстиниан се изявил като талантлив и прозорлив управител. Той водил успешни войни и на изток и на запад с перси, вандали, готи като успял на разшири или по-точно да възстанови границите на Ромейската империя приблизително до границите на нейното най-голямо могъщество от І и ІІ век.
В областта на светската наука Юстиниан се прославил с това, че събрал гражданските закони на древния Рим в един основополагащ свод на гражданското право. Юстиниан упражнил и свое собствено законодателство, проведено в дух на демократичност и християнизация на империята.
Понеже високо ценял християнската вяра, той се стараел да я защитава от ереси в самата империя и да я разпространява зад нейните предели. По негово време бил свикан и Петия вселенски събор.
Юстиниан построил огромен брой храмове за прослава на Божието име и на светците, някои от които и до днес будят нашето удивление.
Всеки, който е посещавал Истанбул, древният Константинопол, е останал впечатлен от величественият храм Св. София. По-размери, архитектурни форми и по украса този храм е може би най-ценното наследство, останало от християнската древност. За големината на този храм може да се съди от числото на служителите в него, свещеници, дякони, дякониси, иподякони, четци, певци, привратници – всичко над 500 човека!
По времето на император Юстиниан бил построен и манастирът св. Екатерина в подножието на планината Синай, който също стои и до днес и буди удивление.
По времето на Юстиниан е преустроен и храмът св. София в днешната столица на България, които храм в същият вид, придобит в шестия век, краси българската столица и до ден днешен.
Храмовете Св. София в Одрин и в Охрид вероятно също са преустроени или построени по времето на Юстиниан.
Името Юстиниан ( Iustinianus) със сигурност е превод на името Управда, като двете имена означават едно и също, латински iustus – справедлив, честен, а също и iustitia – справедливост, правосъдие.
Трудно оцелелите, но въпреки всичко достигнали до нас древни източници твърдят, че името на бащата на Юстиниан било Изток, а на майка му Бегленица. Всъщност официалното име на императора било Флавий Петър Сабатий. В тази връзка, историкът Прокопий Кесарийски твърди, че бащата на Юстиниан се казвал Сабатий. Майката на Юстиниан Бегленица била сестра на Юстин І, управлявал империята от 518 до 527. Тя обаче не успяла да се зарадва на качването на брат си на най-високия пост в римската държава, защото починала малко преди това. Когато Юстин І, вече в напреднала възраст разбрал че няма да има деца от жена си Вукшица (на латински Лупицина), той наредил на своя племенник да се ожени. Юстиниан избрал Божидара (известна като Теодора), за която се оженил въпреки неодобрението на майка си. Теодора (Божидара) била спътница, верен съветник и подкрепа на императора през целия му живот. Всъщност въпреки приказките и неодобрението към Теодора, която макар и образована в началото била циркова артистка, може да кажем, че в рода на Юстиниан властвал здрав семеен морал. Юстин І така и не се оженил втори път, въпреки че нямал деца от жена си Вукшица. Юстиниан също не се е женил втори път, каквито примери имаме много сред по-късните византийски императори.
Езикът, който използвал Юстиниан в държавното управление бил латинският. Обаче майчиният език на Юстиниан не бил нито латинския нито гръцкия, понеже по думите на историците той говорил на не дотам правилен латински и на силно варваризиран гръцки. Гръцкият език и елинската култура всъщност били неща, които Юстиниан, както е видно от неговите действия, не уважавал достатъчно. Но това не е толкова чудно, особено по отношение на старата елинска култура, предвид старанието на императора да утвърди все още неукрепналата напълно християнска вяра.
Великият Юстиниан проявявал голямо благочестие. Винаги набожен, той прекарвал великият пост в строго въздържание и молитви, не вкусвал хляб, а си позволявал само зеленчуци и вода и то през ден или два.
Живеейки в чистота и благочестие той царувал 39 години, през което време извършил много велики дела. Починал на 14 ноември 565 година и бил погребан в цариградската църква „Св. Апостоли”.
На снимката - манастирът св. Екатерина на Синайския полуостров
10 ноември 2013 г.
24 години след 10 ноември 1989
Честит празник, братя българи!
Честит празник 10 ноември, най-важната и щастливата дата в най-новата история на България!
Защото след 09.09.1944 година, това е другата най-важна дата 10.11.1989г. Тези две дати ще останат в историята на нашата родина. Така както не са останали 09.05.1945 (края на Втората световна война), 15.09.1946 (обявяването на България за Народна република и край на монархията, т.е. ІІІто Българско царство), така вероятно след десетилетия няма да се помнят и датите свързани с приемането ни в Европейския съюз, а ще остане единствено датата 10.11.1989 година! Защото тогава падана Берлинската стена и дойде края на комунистическата диктатура в целия източен блок и в България!
Днешният ден не е нищо друго освен повод за празник, който някои се опитват да омаловажат и отправят в забвение. Но това няма как да се случи. Защото ако търсим виновни за това, което се случи през времето на прехода, най-малкото можем да виним датата 10.11. Да обвиняваме за нашите несполуки от последните 24 години промените в края на 1989 г. е все едно да обвиняваме за нашите несполуки международното положение! Междувпрочем, формула позната ни още от времето на комунизма...
Нашите неуспехи от последните две десетилетия се дължат преди всичко на самите нас и много рядко на някакви други скрити фактори.
България, една източноевропейска държава засегната от глобализацията, както и всички държави по света. Държава с предимно селско население, ако и голяма част да живее в градовете. Първият ни демократично избран президент, който аз лично много уважавам, роден в село Веселиново. Вторият роден в Пловдив, потомък на баща от с. Манастир. Третият президент, роден в село Сирищник... Какво впрочем да добавим повече по въпроса.
Все още българите са склонни да виждат във всичко, което се извършва някаква конспирация. Това за съжаление издава един незрял и недоразвит манталитет. И то вече близо 25 години след промените...
Да погледнем и последните събития - нежеланието на едно голямо българско село да приеме бежанци от Сирия. След като от четвърт век българите вече пътуват свободно по света, гледат, работят, учат, връщат се в родината, опознали са близки и далечни страни. И след всичко това демонстрация на един открит консерватизъм.
Да не обвиняваме никой за нашите несполуки, а да си вземем поука и да продължаваме напред.
И отново честит празник на всички, още повече че днес е неделя.
Честит празник 10 ноември, най-важната и щастливата дата в най-новата история на България!
Защото след 09.09.1944 година, това е другата най-важна дата 10.11.1989г. Тези две дати ще останат в историята на нашата родина. Така както не са останали 09.05.1945 (края на Втората световна война), 15.09.1946 (обявяването на България за Народна република и край на монархията, т.е. ІІІто Българско царство), така вероятно след десетилетия няма да се помнят и датите свързани с приемането ни в Европейския съюз, а ще остане единствено датата 10.11.1989 година! Защото тогава падана Берлинската стена и дойде края на комунистическата диктатура в целия източен блок и в България!
Днешният ден не е нищо друго освен повод за празник, който някои се опитват да омаловажат и отправят в забвение. Но това няма как да се случи. Защото ако търсим виновни за това, което се случи през времето на прехода, най-малкото можем да виним датата 10.11. Да обвиняваме за нашите несполуки от последните 24 години промените в края на 1989 г. е все едно да обвиняваме за нашите несполуки международното положение! Междувпрочем, формула позната ни още от времето на комунизма...
Нашите неуспехи от последните две десетилетия се дължат преди всичко на самите нас и много рядко на някакви други скрити фактори.
България, една източноевропейска държава засегната от глобализацията, както и всички държави по света. Държава с предимно селско население, ако и голяма част да живее в градовете. Първият ни демократично избран президент, който аз лично много уважавам, роден в село Веселиново. Вторият роден в Пловдив, потомък на баща от с. Манастир. Третият президент, роден в село Сирищник... Какво впрочем да добавим повече по въпроса.
Все още българите са склонни да виждат във всичко, което се извършва някаква конспирация. Това за съжаление издава един незрял и недоразвит манталитет. И то вече близо 25 години след промените...
Да погледнем и последните събития - нежеланието на едно голямо българско село да приеме бежанци от Сирия. След като от четвърт век българите вече пътуват свободно по света, гледат, работят, учат, връщат се в родината, опознали са близки и далечни страни. И след всичко това демонстрация на един открит консерватизъм.
Да не обвиняваме никой за нашите несполуки, а да си вземем поука и да продължаваме напред.
И отново честит празник на всички, още повече че днес е неделя.
4 ноември 2013 г.
В България винаги си стар
Ако не суперстар, то поне много стар...
Известно е, че нашата родина България прилича по много неща на държавите които са на изток от нас и на тези, които са на запад. Държава разположена на границата между Ориента и Оксидента, в която различните източни и западни влияния формират българския национален характер.
Отношенията между индивида и обществото на Изток са ясно регламентирани - работа и изучаване на занаят от ранна възраст, задомяване възможно по рано, създаване на много деца, задомяване на децата, отглеждане на внуци, тяхното задомяване и т.н. и всичко това възможно по ранко... В тази обществена система на 18-22 години ставаш родител, на 43-47 ставаш дядо, на 65-69 прародител и т.н. Няма време за излишно разтъкаване и умуване.
До голяма степен подобно е отношението към индивида и в България. Тук вечно ти се вменява от обществото че закъсняваш, че нямаш време за развитие, че си стар.
На 21 години си стар. Няма вече за кога да се захващаш да спортуваш, защото вече си много стар, трябвало е да започнеш на 10 годинки, най-късно. Няма време за кога да се учиш на пееш, свириш на музикален инструмент, или да танцуваш, защото е трябвало да почнеш да се занимаваш с това още от първи клас.
На 31 години също си стар. Стар си вече да учиш в университет, защото е трябвало да го направиш поне преди 10 години. Стар си вече да учиш каквото и да било или да придобиеш някаква нова професия. Стар си дори да търсиш подходящ партньор в живота, защото е трябвало вече да си го намерил, а за спорт или други физически занимания, особено в професионален смисъл и дума не може да става, защото си много стар...
Ако на 31 е така, то какво да говорим за след десет години. Че си стар ерген на 41, ако не си се оженил, това е сигурно. Че нямаш време да се захващаш с учене, спорт, музика или друго ново занимание, това е повече от сигурно. Единственото, което може да очакваш вече с известна надежда е само пенсионирането...
Изобщо няма смисъл да говорим какво е да си на 51, защото ако вече не си станал дядо, явно някъде не си успял в този живот и изобщо няма смисъл да мислиш за друго каквото и да било, защото животът за теб вече на практика е приключил...
Добре е, че днес все пак живеем в отворено към света общество, а не в онова от преди 1989 г. Тогава изброеното по горе почти не търпеше изключение. Ако си спомняте филма "Една жена на 33". Аз не си го спомням добре, понеже съм го гледал отдавна, но доколкото помня главната героиня се самоуби в края на филма. Ами така де, какви други перспективи има пред жена на 33 години, освен да приключи със живота си...
Мили Боже, благодарим ти че днес годината е 2013! И че днес всеки може да избира как да живее. Включително и това да живее активно на 40, на 50, на 60, на 70, на 80 и т.н. години!
Известно е, че нашата родина България прилича по много неща на държавите които са на изток от нас и на тези, които са на запад. Държава разположена на границата между Ориента и Оксидента, в която различните източни и западни влияния формират българския национален характер.
Отношенията между индивида и обществото на Изток са ясно регламентирани - работа и изучаване на занаят от ранна възраст, задомяване възможно по рано, създаване на много деца, задомяване на децата, отглеждане на внуци, тяхното задомяване и т.н. и всичко това възможно по ранко... В тази обществена система на 18-22 години ставаш родител, на 43-47 ставаш дядо, на 65-69 прародител и т.н. Няма време за излишно разтъкаване и умуване.
До голяма степен подобно е отношението към индивида и в България. Тук вечно ти се вменява от обществото че закъсняваш, че нямаш време за развитие, че си стар.
На 21 години си стар. Няма вече за кога да се захващаш да спортуваш, защото вече си много стар, трябвало е да започнеш на 10 годинки, най-късно. Няма време за кога да се учиш на пееш, свириш на музикален инструмент, или да танцуваш, защото е трябвало да почнеш да се занимаваш с това още от първи клас.
На 31 години също си стар. Стар си вече да учиш в университет, защото е трябвало да го направиш поне преди 10 години. Стар си вече да учиш каквото и да било или да придобиеш някаква нова професия. Стар си дори да търсиш подходящ партньор в живота, защото е трябвало вече да си го намерил, а за спорт или други физически занимания, особено в професионален смисъл и дума не може да става, защото си много стар...
Ако на 31 е така, то какво да говорим за след десет години. Че си стар ерген на 41, ако не си се оженил, това е сигурно. Че нямаш време да се захващаш с учене, спорт, музика или друго ново занимание, това е повече от сигурно. Единственото, което може да очакваш вече с известна надежда е само пенсионирането...
Изобщо няма смисъл да говорим какво е да си на 51, защото ако вече не си станал дядо, явно някъде не си успял в този живот и изобщо няма смисъл да мислиш за друго каквото и да било, защото животът за теб вече на практика е приключил...
Добре е, че днес все пак живеем в отворено към света общество, а не в онова от преди 1989 г. Тогава изброеното по горе почти не търпеше изключение. Ако си спомняте филма "Една жена на 33". Аз не си го спомням добре, понеже съм го гледал отдавна, но доколкото помня главната героиня се самоуби в края на филма. Ами така де, какви други перспективи има пред жена на 33 години, освен да приключи със живота си...
Мили Боже, благодарим ти че днес годината е 2013! И че днес всеки може да избира как да живее. Включително и това да живее активно на 40, на 50, на 60, на 70, на 80 и т.н. години!
22 октомври 2013 г.
Объркване и несигурност в държавните дела
Избягвам да пиша на политически теми, но все пак не мога да не коментирам накратко ситуацията в държавата.
Преди десетина дена в телевизионно интервю, председателя на специализираната прокуратура С.К. сам потърси трибуна за да разкаже за това какво се случва в средите на прокуратурата.
То ние си знаем какво се случва там - каквото и навсякъде в държавата. На първо място липса на компетентност, липса на желание за работа, лобиране в защита на частни интереси и интереси на по-широки икономически кръгове. И често в подобна ситуация държавата, нейните интереси и защитата на гражданите не е най-важното, което трябва да бъде защитавано.
На въпросът на водещата дали прокурор С.К. се чувства заплашен по някакъв начин и се страхува за сигурността на живота си, той отговори, че не се чувства заплашен, а по скоро объркан и несигурен.
Прокурор С.К. се оказа един истински държавен човек, който работи на държавна работа и ползва под наем държавно жилище, но също и изпълнява съвестно задълженията си. И един такъв човек, към настоящата дата, през 2013 година, заявява че се чувства объркан и несигурен...
Това всъщност отразява и цялостното състояние на държавната машина към момента - объркана и несигурна. Понеже ценностите, правилата, задълженията, отговорностте пред държавните служители стават все по неясни. Частните интереси и правила на действие сериозно са натиснали държавните и се месят в нейните дела. Това от една страна не е лошо, защото и държавните служители също имат нужда от различни видове стимулиране - стимулиране към действие, към развитие, към материално осигуряване. От друга страна обаче едно такова стимулиране често вреди на интересите на самата държава и на гражданите. И така има опасност най-големият работодател в държавата, който е самата държава, да започне да се занимава предимно с защита на частни интереси и да раздроби на много отделни парчета своите сили и ресурси. Но това няма да е желаната от всички децентрализация, а нещо съвсем различно...
Преди десетина дена в телевизионно интервю, председателя на специализираната прокуратура С.К. сам потърси трибуна за да разкаже за това какво се случва в средите на прокуратурата.
То ние си знаем какво се случва там - каквото и навсякъде в държавата. На първо място липса на компетентност, липса на желание за работа, лобиране в защита на частни интереси и интереси на по-широки икономически кръгове. И често в подобна ситуация държавата, нейните интереси и защитата на гражданите не е най-важното, което трябва да бъде защитавано.
На въпросът на водещата дали прокурор С.К. се чувства заплашен по някакъв начин и се страхува за сигурността на живота си, той отговори, че не се чувства заплашен, а по скоро объркан и несигурен.
Прокурор С.К. се оказа един истински държавен човек, който работи на държавна работа и ползва под наем държавно жилище, но също и изпълнява съвестно задълженията си. И един такъв човек, към настоящата дата, през 2013 година, заявява че се чувства объркан и несигурен...
Това всъщност отразява и цялостното състояние на държавната машина към момента - объркана и несигурна. Понеже ценностите, правилата, задълженията, отговорностте пред държавните служители стават все по неясни. Частните интереси и правила на действие сериозно са натиснали държавните и се месят в нейните дела. Това от една страна не е лошо, защото и държавните служители също имат нужда от различни видове стимулиране - стимулиране към действие, към развитие, към материално осигуряване. От друга страна обаче едно такова стимулиране често вреди на интересите на самата държава и на гражданите. И така има опасност най-големият работодател в държавата, който е самата държава, да започне да се занимава предимно с защита на частни интереси и да раздроби на много отделни парчета своите сили и ресурси. Но това няма да е желаната от всички децентрализация, а нещо съвсем различно...
10 октомври 2013 г.
Циганизация на държавата
Като казвам "циганицация", нямам предвид нарастването на броя на нашите по-тъмни съграждани - циганите. Става въпрос за нещо много по-лошо. Възприемането на циганския начин на поведение от все по-голям брой български граждани.
Циганският начин на поведение и изобщо начин на живот е следният - живееш ден за ден. Работиш - печелиш - ядеш, или крадеш, продаваш, ядеш - ден за ден.
Циганите затоване не могат да създадат държава - защото мислят ден за ден. Нямат дългосрочно, т.е. държавническо мислене. Работиш, лъжеш, просиш, крадеш, ядеш - ден за ден.
Такова повидение се забелязва вече и сред българските държавни служители. Като например бившите шефове на "Напоителни системи" ЕАД С.Г., Г.Х. и Р.Ч., членове на борда на директорите. Единият впрочем без диплома за висше образование и с две заведени в съда дела.
Въпросното трио намерило най-лесния начин за стопанисване на "Напоителни системи" ЕАД - режеш метални съоръжения и тръби, продаваш на скрап, печелиш, ядеш. И за да е по-сигурна печалбата предаваш за скрап на половината от реалната цена, 200-250 лв на тон, официално, и неофициално прибираш другата половина.
И за да е още по-сигурна печалбата взимаш от МЗХ 4 милиона за изваждането на старите метални съоръжения от употреба, а с парите от предаденото желязо покриваш само 2 милиона лева, т.е. само половината от сумата. Всъщност трябва да признаем, че измислянето на подобни схеми надхвърля обикновената циганизация и я превръща в такава от организиран тип.
Но дори и една подобна циганизация от организиран тип, трудно може да помогне на българската държава да се развива и върви напред. Напред към богата и социална държава, от нормален европейски тип.
Циганският начин на поведение и изобщо начин на живот е следният - живееш ден за ден. Работиш - печелиш - ядеш, или крадеш, продаваш, ядеш - ден за ден.
Циганите затоване не могат да създадат държава - защото мислят ден за ден. Нямат дългосрочно, т.е. държавническо мислене. Работиш, лъжеш, просиш, крадеш, ядеш - ден за ден.
Такова повидение се забелязва вече и сред българските държавни служители. Като например бившите шефове на "Напоителни системи" ЕАД С.Г., Г.Х. и Р.Ч., членове на борда на директорите. Единият впрочем без диплома за висше образование и с две заведени в съда дела.
Въпросното трио намерило най-лесния начин за стопанисване на "Напоителни системи" ЕАД - режеш метални съоръжения и тръби, продаваш на скрап, печелиш, ядеш. И за да е по-сигурна печалбата предаваш за скрап на половината от реалната цена, 200-250 лв на тон, официално, и неофициално прибираш другата половина.
И за да е още по-сигурна печалбата взимаш от МЗХ 4 милиона за изваждането на старите метални съоръжения от употреба, а с парите от предаденото желязо покриваш само 2 милиона лева, т.е. само половината от сумата. Всъщност трябва да признаем, че измислянето на подобни схеми надхвърля обикновената циганизация и я превръща в такава от организиран тип.
Но дори и една подобна циганизация от организиран тип, трудно може да помогне на българската държава да се развива и върви напред. Напред към богата и социална държава, от нормален европейски тип.
4 октомври 2013 г.
Хазартът - бич за обществото
Мислех да напиша подобна статия още преди година, но и сега не е късно. За съжаление, казвам, понеже хазартът продължава да разяжда и без това атакуваното от всякъде и по всякакъв начин общество.
Изглежда дори и интелигентни хора, журналисти, не си дават сметка колко сериозен е проблемът. Понеже преди време прочетох в уважавана от мен медия, идеята нашият град Пловдив да стане нещо като Лас Вегас на Балканите. С предложение да привличаме такъв тип туристи, които да играят в нашите казина и да оставят парите си тук в града и страната. Като идея, звучи добре.
Като идея, понеже хазартът е страшна язва за всяко едно общество, дори и за американското. И за това там той е изолиран в отделни градове, като Лас Вегас и Атлантик сити. А в много страни, като например в съседна Турция, е забранен.
Нашият народ също знае колко страшно нещо е комарджийството или казано с други думи пристрастеността към хазарта. Народната приказка твърди, че не е страшно да излъжеш или да откраднеш, защото имаш възможност да се поправиш, но започнеш ли да играеш комар, това вече е непоправимо... Примери за това - много.
От хазарта страдат не само пристрастените към него, а и цялото общество. Затова казвам, че хазартът е язва за цялото общество.
Когато един комарджия е свършил парите, а до това неминуемо се стига дори и при най-добрите играчи, този комарджия започва да търси заем от приятели, от съседи или от който и да е. Няма смисъл да казвам, че тези заеми са почти винаги безвъзмездни. В по тежките случаи, когато същият този комарджия започва да краде, той краде от същите тези приятели, съседи и другите членове на обществото. Или иначе казано заради един такъв комарджия страдат още двадесет човека.
В нашата държава хазартът процъфтява. Може би това е характерно за всяка една бедна държава. Освен познатите форми на хазарт като бинго зали, казина, игри на карти, лотарии, спортни залагания и други, в България се провежда една ужасяващо невежа политика от страна на медиите, подпомагани от държавата, които стимулират хазарта – телевизионни и други игри с големи награди. Изобщо в бедните държави изглежда че несъзнателно (и напълно съзнателно от някои скрити сили) се налага представата за хазартът като един от малкото начини за забогатяване и печалба.
Представата че за това че може лесно да преобърнеш социалният си статус, общественото си положение, с една бърза печалба, е характерен за неразвитите и незрели общества. Към които очевидно нашето общество все още принадлежи.
Много лошо е да се поддържа идеята, и то на официално, на държавно ниво, че може да се забогатее от друго освен от честен труд. Стимулирането на хазарта по какъвто и да е начин, не води до нищо добро за държавата. Нито за пристрастените към него, нито за останалите членове на обществото.
Изглежда дори и интелигентни хора, журналисти, не си дават сметка колко сериозен е проблемът. Понеже преди време прочетох в уважавана от мен медия, идеята нашият град Пловдив да стане нещо като Лас Вегас на Балканите. С предложение да привличаме такъв тип туристи, които да играят в нашите казина и да оставят парите си тук в града и страната. Като идея, звучи добре.
Като идея, понеже хазартът е страшна язва за всяко едно общество, дори и за американското. И за това там той е изолиран в отделни градове, като Лас Вегас и Атлантик сити. А в много страни, като например в съседна Турция, е забранен.
Нашият народ също знае колко страшно нещо е комарджийството или казано с други думи пристрастеността към хазарта. Народната приказка твърди, че не е страшно да излъжеш или да откраднеш, защото имаш възможност да се поправиш, но започнеш ли да играеш комар, това вече е непоправимо... Примери за това - много.
От хазарта страдат не само пристрастените към него, а и цялото общество. Затова казвам, че хазартът е язва за цялото общество.
Когато един комарджия е свършил парите, а до това неминуемо се стига дори и при най-добрите играчи, този комарджия започва да търси заем от приятели, от съседи или от който и да е. Няма смисъл да казвам, че тези заеми са почти винаги безвъзмездни. В по тежките случаи, когато същият този комарджия започва да краде, той краде от същите тези приятели, съседи и другите членове на обществото. Или иначе казано заради един такъв комарджия страдат още двадесет човека.
В нашата държава хазартът процъфтява. Може би това е характерно за всяка една бедна държава. Освен познатите форми на хазарт като бинго зали, казина, игри на карти, лотарии, спортни залагания и други, в България се провежда една ужасяващо невежа политика от страна на медиите, подпомагани от държавата, които стимулират хазарта – телевизионни и други игри с големи награди. Изобщо в бедните държави изглежда че несъзнателно (и напълно съзнателно от някои скрити сили) се налага представата за хазартът като един от малкото начини за забогатяване и печалба.
Представата че за това че може лесно да преобърнеш социалният си статус, общественото си положение, с една бърза печалба, е характерен за неразвитите и незрели общества. Към които очевидно нашето общество все още принадлежи.
Много лошо е да се поддържа идеята, и то на официално, на държавно ниво, че може да се забогатее от друго освен от честен труд. Стимулирането на хазарта по какъвто и да е начин, не води до нищо добро за държавата. Нито за пристрастените към него, нито за останалите членове на обществото.
1 октомври 2013 г.
Покров на Пресвета Богородица
Празникът Покров на Пресвета Богородица се отбелязва от началото на 10 век.
През 910 г. сарацините (арабите) нахлули в пределите на Византийската империя и я подложили на тежко изпитание. Тогава император бил Лъв Мъдри (886-911).
В цариградската църква Влахерна, където се пазела скъпоценна реликва, одежда на св. Богородица, била пълна с народ. По време на това нощно бдение на 01 октомври 910 г. св. Андрей Юродиви с ученика си Епифаний видели св. Богородица, която се явила в църквата, обкръжена от пророци, апостоли и ангели и започнала да се моли. Със своето покривало тя покрила богомолния народ и се молела за него на своя божествен Син.
По покровителството и молитвите на св. Богородица сарацините били прогонени от страната.
Църквата учредила празник "Покров Богородичен", който се отбелязва само в славянските държави, поради това, че Св Андрей Юродиви, който живял в Цариград през девети-десети век, бил славянин.
През 910 г. сарацините (арабите) нахлули в пределите на Византийската империя и я подложили на тежко изпитание. Тогава император бил Лъв Мъдри (886-911).
В цариградската църква Влахерна, където се пазела скъпоценна реликва, одежда на св. Богородица, била пълна с народ. По време на това нощно бдение на 01 октомври 910 г. св. Андрей Юродиви с ученика си Епифаний видели св. Богородица, която се явила в църквата, обкръжена от пророци, апостоли и ангели и започнала да се моли. Със своето покривало тя покрила богомолния народ и се молела за него на своя божествен Син.
По покровителството и молитвите на св. Богородица сарацините били прогонени от страната.
Църквата учредила празник "Покров Богородичен", който се отбелязва само в славянските държави, поради това, че Св Андрей Юродиви, който живял в Цариград през девети-десети век, бил славянин.
12 септември 2013 г.
Царството на славяните на дон Мавро Орбини вече и на български език
Без съмнение едно такова събитие е първият превод на хрониката на дон Мавро Орбини "Царството на славяните" на български език.
Този първи цялостен превод на български език се случва близо четиристотин години след нейното отпечатване през 1601 година в град Пезаро, Италия.
В десетилетията след нейното отпечатване, хрониката на Мавро Орбини придобива широка популярност в целия славянски свят. В началото на 18 век е преведена и на руски език, който превод използва Паисий Хилендарски за написването на "История славянобългарска".
Ако си спомняте, още в училище сме учили, че Паисий Хилендарски използва два основни труда при написването на "История славяноболгарская". Единият труд е този на дон Мавро Орбин, а другият е История на църквата на кардинал Цезар Бароний.
Дон Мабро Орбини е роден в Дубровник (наричан още Рагуза). Славянин по рождение и католик по вяра, той пише трудът си на староиталиански. Българският превод на "Царството на славяните" е направен от оригиналният текст от староиталиански, докато отец Паисий е ползвал руският превод на хрониката.
Всъщност трудно е да определим труда на дон Мавро Орбини като хроника или история, защото той е нещо повече от това. В него се дискутират въпроси, някои от които и да вярваме или не, но са на дневен ред и до ден днешен.
Мавро Орбини проследява историята на славенските народи, още от времето преди новата ера. Той описва срещата на славяните (скитите) с Александър Македонски. Впрочем на едно място Мавро Орбини дискутира какъв е произходът на Александър Македонски и на древните македонци, като привежда примери не много по-различни от тези които привеждаме и днес.
В хрониката изобилства от любопитни моменти, като например споменаването че кирилицата е сътворена от Кирил Философ, а глаголицата от свети Йероним, наричана още и буквица. В историята на Мавро Орбини е поместен и известният вандалско-славянско-български речник, който показва сходството между тези езици. Мимоходом е споменат фактът, че Юстинан (Велики) е роден в Призрен (в днешно Косово), че сарбите (сърбите) са потомци на трибалите и т.н и т.н.
Трудът на Мавро Орбини е една голяма, макар и закъсняла реабилитация на славяните, на славянските народи, на цялото славянско племе. Или както казва самият автор на няколко места "...да би имал (славянския народ) свои родни писатели, които да опишат древните му подвизи, щеше може би сега да е с най-прочутото име. А колко ли слава е останала неизвестна заради това, че много годин наред са липсвали ценни творби за славяните, които бъдещите поколения да четат?" И това е писано в края на 16 век и началото на 17ти...!
Най-интересна за нас българите е разбира се последната част от труда на дон Мавро Орбини за Царството на българите. Авторът неведнъж подчертава че българите за него са най-мощното славянско (южнославянско) царство. Българите създали своя държава и омаломощили римската империя (Византия), като я превърнали в длъжник и данъкоплатец. И по-късно "българският бил най-могъщият народ - тоя който пречупил турската мощ".
Българското издание на труда на Мавро Орбини стана факт през 2012 година, благодарение на издателство "Дамян Янков" и ОКИ Столична библиотека. Прекрасният превод от староиталиански благодарение на Симеон Тодоров и Елица Попова. Отговорен редактор доц. Пенка Ватова.
И разбира с преди всичко Дон Мавро Орбини от Рагуза, абат от Млетския орден...
29 юли 2013 г.
Албания - балканският ендемит
За Албания, тази балканска държава изолирана от света и от самите Балкани не знаем почти нищо.
Чували сме за многоброините бункери, построени по времето на комунизма и за това че в Албания до 1989 нямаше частни автомобили. Знаем имената на някои албански лидери от по-старо и по-ново време. Знаем че самите албанци наричат себе си шиптари. Чували сме и за албанската мафия, която се занимава с разпространение на наркотици и сводничество.
Отдавна имах желание да посетя Албания, но и известни притеснения поради страха от лоши пътища, престъпност и т.н. Оказа се, че притесненията ми са пресилени.
Албания действително е изолирана държава, въпреки че албанци живеят на територията на съседните държави - Сърбия, Черна гора, Македония, както и в Република Гърция.
Причината за тази изолираност е от една страна езика, на който говори албанското население. Този език е уникален и въпреки че съдържа латински, славянски, гръцки и други думи, не прилича на нито един от другите европейски езици. Албанците много добре съзнават това - че не могат да бъдат разбрани от други хора. Затова се радват на срещата с друг албанец, който говори техния език, а при срещата с чужденци се чувстват притеснени. Започват да използват езика на жестовете и единични думи, като същевременно сякаш онемяват. И все пак са добронамерени към чужденците, но и малко притеснени. За тях дори и Гърция и България, са големи държави, а какво остава за Италия, Франция, Германия и т.н.
Уникална е и албанскита природа, с чутовните си планини, белокаменните реки и стръмното си адриатическо крайбрежие. Тази природа е другата причина за албанската изолираност. Не че на Балканите такива места липсват, даже напротив, но тук те проявяват цялата си изолирана балканска същност.
В древността Албания е била част от Епир и от Епирското царство. По-късно земите на Албания попадат под властта на Рим, заедно с целия Средиземноморски свят. Албанските земи са били посещавани и от добре познати нам римски императори, учени и философи.
За няколко века през Средновековието, албанските земи са подвласни на Първо българско царство. По време на съпротивата срещу османското нашествие се затвърждава албанската национална самоидентичност, изявяват се видни албански родове, като най-известният е този на прочутия Георги Кастриоти. Албанският национален герой, дългогодишен водач на съпротивата срещу турското нашествие, станал известен под името Скендер бег.
Албанците също страдат от турското нашествие, като мнозина от тях бягат в съседна Италия и в други страни от Европа.
Днес сме склонни да възприемаме албанците като народ, които създава проблеми на съседните балкански държави. Но добре е да сме запознати с историята на дадена група от хора, за да разберем че няма народ, който да не е страдал по един или друг начин. Включително и албанците в тяхната по-ранна и по-късна история.
Чували сме за многоброините бункери, построени по времето на комунизма и за това че в Албания до 1989 нямаше частни автомобили. Знаем имената на някои албански лидери от по-старо и по-ново време. Знаем че самите албанци наричат себе си шиптари. Чували сме и за албанската мафия, която се занимава с разпространение на наркотици и сводничество.
Отдавна имах желание да посетя Албания, но и известни притеснения поради страха от лоши пътища, престъпност и т.н. Оказа се, че притесненията ми са пресилени.
Албания действително е изолирана държава, въпреки че албанци живеят на територията на съседните държави - Сърбия, Черна гора, Македония, както и в Република Гърция.
Причината за тази изолираност е от една страна езика, на който говори албанското население. Този език е уникален и въпреки че съдържа латински, славянски, гръцки и други думи, не прилича на нито един от другите европейски езици. Албанците много добре съзнават това - че не могат да бъдат разбрани от други хора. Затова се радват на срещата с друг албанец, който говори техния език, а при срещата с чужденци се чувстват притеснени. Започват да използват езика на жестовете и единични думи, като същевременно сякаш онемяват. И все пак са добронамерени към чужденците, но и малко притеснени. За тях дори и Гърция и България, са големи държави, а какво остава за Италия, Франция, Германия и т.н.
Уникална е и албанскита природа, с чутовните си планини, белокаменните реки и стръмното си адриатическо крайбрежие. Тази природа е другата причина за албанската изолираност. Не че на Балканите такива места липсват, даже напротив, но тук те проявяват цялата си изолирана балканска същност.
В древността Албания е била част от Епир и от Епирското царство. По-късно земите на Албания попадат под властта на Рим, заедно с целия Средиземноморски свят. Албанските земи са били посещавани и от добре познати нам римски императори, учени и философи.
За няколко века през Средновековието, албанските земи са подвласни на Първо българско царство. По време на съпротивата срещу османското нашествие се затвърждава албанската национална самоидентичност, изявяват се видни албански родове, като най-известният е този на прочутия Георги Кастриоти. Албанският национален герой, дългогодишен водач на съпротивата срещу турското нашествие, станал известен под името Скендер бег.
Албанците също страдат от турското нашествие, като мнозина от тях бягат в съседна Италия и в други страни от Европа.
Днес сме склонни да възприемаме албанците като народ, които създава проблеми на съседните балкански държави. Но добре е да сме запознати с историята на дадена група от хора, за да разберем че няма народ, който да не е страдал по един или друг начин. Включително и албанците в тяхната по-ранна и по-късна история.
13 юли 2013 г.
Македония - приказка безкрай
Приказка безкрай. Така превеждам аз туристическото лого на Македония – Makedonia timeless.
Македония действително е приказна земя.
Убедих се в това още при първото посещение в тази страна преди 15 години.
Гледката към залязващото слънце над скалите на Прилеп, поглед към град Битоля от високото, Охридското езеро, албанските планини над Струга, църквите Св. Климент, Св. София, Самуилова крепост. Параклисът св. Йоан Канео и гледката към малките вълнички в равното и бистро езеро. И по нататък - планината Галичица и мрачното Преспанско езеро. Величественият и живописен манастир св. Наум и притаената под скалите Св. Богородица Заумска. Плюс спомени, песни, приказки и легенди.
Тогава все още имах желанието да убеждавам македонците, че са българи. Днес разбирам, че това не е най-правилната политика. Нации се раждат и умират, каза веднъж нашата преподавателка по латински в университета. Това нейно наблюдение се отнасяше конкретно за македонската държава и македонския народ. Преди 20 години се роди македонската държава и македонския народ. И той много прилича, но и се различава от българския. България и Македония са като две сестри – много близки, но все пак със свой собствен характер.
Днес националистическите претенции на двете държави са отстъпили място на разума. Практичното е надделяло над страстите. Македонците виждат, че имат полза от приятелското отношение на България, в политическо, икономическо и културно отношение. За една страна, която се опитва да развива туризмът, никога не са излишни и повече туристи.
Преди 15 години в Македония срещахме и положително и отрицателно отношение към нас като българи. Днес отношението към българите е доста по-добро. А и Македония се универсиализира, подобно на останалия свят. Та, в повечето исторически обекти входът за македонците е 50 динара, а за чужденците 100 динара, т.е. около 3 лв. На нас обаче навсякъде ни взимаха по 50 динара. Няколко пъти чухме репликата - Българи – наши. Или просто мълчаливо съгласие – българи - 50 динара. Едно негласно споразумение за близост и приятелство.
Не е лесно на македонците да живеят в центъра на Балканите, заобиколени от сърби, гърци, българи, албанци, всички с претенции към тяхната територия. Тяхната история ако и в продължание на 10 века да е била част от българската история все пак носи своя специфика. Освен това македонците не познават добре своята история от последните 1000-1300 години. Вкопчили са се в най-новата си история и античната.
На няколко пъти чухме хора македонци да задават въпроса Кирил и Методий ли са ученици на Климент Охридски и на Наум Преславски или обратното. Както и въпроса кой е царувал и управлявал по това време. Аз слушах, но не се намесвах в подобни разговори. Нека всеки сам да открие правилния път и историческата истина.
Важното е, че Охридското езеро е все така спокойно, дълбоко и чисто. И че цената за входа в историческите забележителности за македонци и българи е една и съща.
26 юни 2013 г.
Сватба Веселина и Андрей
На големия християнски празник Петдесетница, Веселина Николова и Андрей Киряков сключиха църковен брак в храм Св. Мина, в град Пловдив. Граждански брак беше подписан два дена преди това, на 21.06. в град Хисар. Празненствата и ритуалите продължиха три дена. Всички пиха, ядоха и се веселиха.
Честито на младото семейство и за много години!
Честито на младото семейство и за много години!
Абонамент за:
Публикации (Atom)