Една традиция в строителството на две хиляди години

 Българските земи са изпълнени с примери за приемственост и традиция, във всяко едно отношение. Тези примери са пред погледите ни, но ние често „нямаме очи”, за да ги видим. Причините за това са няколко, но най-вече това, че ние често сами отричаме тази приемственост. Странно наистина, но може би затова, че историята на Балканите и на България, е много наситена със събития и резки исторически промени. Оказва се обаче, че дори и резките политическите промени не успяват да повлияят на традицията. Примерите за това са многобройни, но сега конкретно за една интересна строителна техника, останала още от римско време.

    В началото на новата ера, в средата на първи век, днешните български земи са подчинени окончателно от Рим и неговите легиони. Съпротивата на тракийските, епирските, илирийските и македонските племена продължава повече от двеста години, но в крайна сметка всички земи на юг от река Дунава стават част от Римската империя. Като имаме предвид, на първо място, че това е една чужда власт, за местните народи, но тя има и много позитиви, за развитието на Балканите. Навсякъде, в завладените земи, римляните разгръщат голямо строителство, на пътища, мостове, водопроводи – акведукти, строят нови градове и обновяват съществуващите такива. Точно по това време, първи век преди н.е. - началото на първи век от н.е., в строителството на Рим, масово навлиза печената тухла. Тази изпечена на огън тухла била по-здрава от традиционната глинена тухла - кирпич, която се сушала на слънце. Също така, с нея се строяло много по-лесно, в сравнение с камъка, който трябвало да се обработва. Строителната техника с печени тухли и хоросан или римски бетон, била наричана „опус тестацеум” или „опус латерициум”, от римските думи „теста” и „латер”, със значение „тухла, керемида”. Римските тухли имали определени размери, като стандартът бил размер от една стъпка – 29.6 см. Имало и много големи тухли с големина две стъпки, както и такива с размери 37 на 37 см. Имало и по-малки тухли, половинки, с размер 29.6 на 18.8 см. Въпреки някои местни особености, тези стандарти били еднакви за цялата огромна територията на империята - от Испания и Британия чак до Йордания и Палестина.

    Смята се, че с управлението на император Тиберий (14-37 г.) се появява една нова техника в градежа на стени и на сгради, наречена „опус микстум” – т.е. смесена работа, смесен строеж. Градежът от еднакви каменни блокчета – „опус ретикулатум” или от камъни с различна форма „опус инцертум” се редувал с тухлени пояси  („опус тестацеум/латерициум”). В резултат на това, се появяват добре познатите ни  и свързвани с римското време стени, построени от камъни, обикновено с неправилни размери, с редуващи се пояси от тухли. Добър пример в това отношение са крепостните стени в град Хисар, запазени на голяма височина, датиращи от края на III – началото на IV век.  

Град Пловдив - градеж от римско време

Градежът от камъни и редуващи се прави редове с тухли, се срещат по цялата територия на страната, като датира в широките граници  I – VI век. Той е особено популярен между I и IV век. В периода V - VI, период наречен от историците Късна Античност, отново стават масови и популярни строежите изцяло от тухла. Прекрасен пример в това отношение е църквата „Света София” в нашата столица, която е строена в началото на VI век, при дългогодишното управление на император Юстиниан (527 – 565 г.).

Интересно е, че тази римска традиция, този „смесен строеж”, остава много популярен и много след времето на така наречената Античност. Всъщност тази техника се използва почти без прекъсване и до наши дни. Смята се, тухлените пояси ограничават евентуално пропукване на стената. Също така, тези пояси от тухли изравняват каменния градеж, през определена височина. Не на последно място, строежите, особено на високи стени, стават много по-красиви, с този начин на градеж. Всичко това довежда до популярността на градежа, наречен в римско време „опус микстум”.

    Град Пловдив - градеж от османско време

   
    Този начин на строеж, продължава и по време на цялото Средновековие, на територията на Византийската империя, а и в някогашните земи, подвластни на Рим. Той съществува без прекъсване, до средата на петнадесети век и падането на византийската столица Константинопол. В така нареченият „османски период” обаче зидарията от камъни и прави тухлени редове, също е популярна. Печените тухли от турско време, са подобни на римските, само че с доста по-малки размери и по-малка дебелина. Изглежда са и с по-ниско качество, защото са доста по-ронливи. Така по-големина и качество, те лесно се отличават от римските. По турско време, често малки тухли често се поставят между и около самите камъни. 

    В най-ново време, също имаме доста на брой примери, особено при по-високи сгради или стени, където се използва същата тази техника – редуване на камъни и тухли. Тухлите, които се появяват след Освобождението по нашите земи, са вече доста по-различни от по-широките и плоски римски тухли. Но начинът на градеж, заради неговата здравина и висока естетическа стойност остава същият. Много големи сгради и складове, в началото на двадесети век, са изградени именно по този начин.



Град Пловдив - градеж от началото на двадесети век

Кои са нашите съседи и откога са на Балканите?

Преди да разкажем, с по няколко изречения, за съседните нам народи, трябва да кажем първо за нашия български народ. Българският народ е най-старият народ на Балканите. Формирането на българския народ започва преди около десет хиляди години тук, в земите между Дунав и Бяло море. Археологическите проучвания показват, че тогава население, дошло от Мала Азия и Близкия Изток, се заселва на Балканите. Физически това е по-дребно население, носител на земеделски умения и владеещо първобитни занаяти, докато местното население по онова време се състои от по-силни физически и високи на ръст ловци, събиращи препитание и храна целогодишно, от природата. Тези група жители е по-малобройна, в сравнение с пришълците земеделци, но двете групи се смесват мирно в течение на времето. Между седмо и четвърто хилядолетие следват едни „златни времена“, около три хиляди години, когато това население работи и живее мирно, размножава се и тръгва да се разпространява във всички посоки, към съвременна Европа и обратно към Азия. По това време цялото население на Балканите, в най-широк смисъл, споделя една близка материална култура и близък език.

Първи на Балканите по време идват гърците или елините. По онова време цяла Гърция е населена с южни тракийски племена, наричани пеласги. Има исторически спомени за това, как около средата на второто хилядолетие преди новата ера, започват първите заселнически вълни от Африка и Азия, които се установяват първо в най-южните части на Гърция – Пелопонес. Има спомен за голям кораб, дошъл от Египет, с петдесет принцеси, дъщери на Дан, които се заселват в Аргос, днешен Пелопонес. В пети век, преди новата ера, гръцкият драматург Есхил, описва това събитие, в трагедията наречена „Молителките“. Поради тези петдесет дъщери на Дан, най-вероятно от семитски произход, едно от названията по-късно, на гърците, е данайци. Запазен е и така наречения мраморен надпис от остров Парос, който съдържа елинското или древногръцкото летоброене. Според него, древногръцкото летоброене започва точно в средата на второто хилядолетие преди новата ера, т.е. около 1500 години преди Христа. Това е времето на царете Кекроп, в Атина, на Девкалион, край Парнас и на Каран, наричан и Кранай. По островите в Егейско море и в Южна Гърция, започва заселване на различни групи южно население, от Либия (Киренайка), Египет, Финикия, Сирия, дори Етиопия, които се смесват с местното население пеласги. Когато говорят за старата пределинска история на Гърция, старите автори споменават навсякъде за пеласгите и че това е било местното население. Впрочем пеласги се споменават често и на Италийския полуостров, във времето преди основаването на град Рим. Елините започват или по-скоро продължават да се занимават с корабоплаване и търговия, както и с пиратство, каквито занимания са имали и в старите си земи. След седми век преди новата ера се развива класическата древногръцка култура, резултат от това постепенно смесване на южни народи и местните трако-пеласги. Взаимодействието межде траки и елини, а след това между българи и гърци, следователно започва преди около три хиляди и петстотин години. Въпреки това хилядолетно взаимодействие и сближаване, вижда се и до ден днешен колко все пак различни са двата народа.

Вторият, по време, дошъл народ на Балканите, са власите или днешните румънци. Това става по времето на завоюването на Балканите от Рим и близо шествековното римско присъствие и управление тук. Тракийските племена оказват голяма съпротива на Рим и римските легиони, но все пак няколко милионното тракийско (включително и македонско) население е покорено окончателно в началото на първи век от новата ера. По времето на император Траян, в началото на второ столетие, Римската империя прави опит да се прехвърли и установи и на север от Дунав и успява, но само за около сто и петдесет години. По времето на император Траян или малко по-късно, тук са докарани така наречените колонисти, хора събрани от цялата обширна империя, говорещи латински език. Тези латиноговорящи хора стават основата на бъдещия румънски народ. Не е тайна за историците, че много от тези колонисти са били дребни престъпници, проститутки и така нататък, събрани както казахме от различни части на империята, а и от самата столица и изпратени тук, в този възможно най-далечен край, за да не създават проблеми на управляващите. Също така много от така наречените власи или влахи са заселени и на юг от Дунава, дори в Македония, с цел да шпионстват, както казва един наш възрожденец, и да донасят на управляващите за делата на милионното тракийско и македонско население, най-многобройното на Балканите. Това население макар и подчинено, никога не е било напълно овладяно и възможност от сериозни бунтове и противопоставяне на централната власт е съществувала винаги. Румънците, този изолиран от италианци, испанци, португалци, французи латиноговорящ народ, е заобиколен отвсякъде със славяноговорящо население, от което изпитва силно влияние във вековете, но все пак запазва своя собствен характер.

Третият по време народ, от нашите съседи, дошъл на Балканите е сръбският народ. Ако има така наречени славяни, които са дошли на Балканите през Ранното Средновековие (7-8-9 век),  както учихме в училище, то това са сърбите. Сърбите са доста северен славянски народ, който се спуска почти от Северно или Балтийско море и се заселва тук, в границите на Източната Римска империя, използвайки някои нейни трудности. Неголям брой лужицки сърби (сорби) с техните жупани, т.е. князе, се заселват като федерати (съюзници) в земите около Сремска Митровица и Белград, в средата на седми век, по времето на император Ираклий. Тази общност постепенно се разраства, но остава зависима от съседите чак до 12 век, когато е основано Велико княжество Сърбия, на сръбския жупан Стефан Неманя. Тук е мястото за едно важно уточнение. Въпреки че езикът на запад от нас е наречен сърбо-хърватски, българският език има много повече общи думи, т.е еднакви думи, с хърватския език, отколкото със сръбския. Това е понеже хърватите са потомци на старото балканско население илири. То се е наричало илири във вековете преди и малко след новата ера, като е било съседно на македонското и тракийското население. Другото много важно уточнение е, че езиците илирийски, македонски, тракийски, пеласгийски, дакийски, са древна форма на това, което днес наричаме славянска реч. Тоест когато намираме стотици имена на местности, планини, реки, на населени места, в земите на Гърция, България, Румъния, когато срещаме стотици видоизменени славянски думи в гръцкия, румънския, дори в турския език, това не означава „славянско“ влияние, а много по-древно трако-пеласгийско, македонско, илирийско, фригийско и така нататък влияние, върху топонимията и върху езика на тези народи.

Последен, по време, от нашите съседи, идва тук турския народ. Това става към 12 век, с идването в Мала Азия на селджукските турци, а по-късно през 13 и 14 век и на османските. Във втората половина на 14 век наследниците на султаните Осман, Орхан и Мурад успяват да се установят освен в Мала Азия и в югоизточната част на Балканите. За близо сто години град Одрин става столица на Османската империя. Тюркскоговорящите народи от днешна Турция, през Азербайджан, Узбекистан, Казахстан и други по малки племена и народи, се простират като един огромен коридор, от най-крайната точка на Европа чак до Китай. Турският език и култура обаче е повлиян в много голяма степен от ромейската (византийска) език и култура, а не по-малко и от трако-пеласгийската или по-точно трако-фригийската (траките в Мала Азия са наричани фриги) реч и култура.

Това е накратко картината, за българите и нашите съседи, за която няма да прочетете в учебниците. До днес българският народ е запазил само самите централни земи на своето землище. Другите в околовръст се стопанисват и управляват от нашите съседи, всички до голяма степен повлияни и генетично, и езиково, и културно от първоначалното огнище на цивилизацията в Европа, което било тук на Балканите. Нашите песни, хора, обичаи, народни носии, са не с хилядолетен, а с няколко хиляден произход и давност. Това важи и за нашия народен език, нашата родна реч, и за много други неща. Винаги когато българският народ е бил мирен, добър и работлив, царството ни е било силно, а земите ни са били за пример за подражание от страна на другите народи.

 

Дебели ли са американците?

Спрямо жителите на САЩ, американците, има много шаблони и клишета. Например за това, че в Америка се работи много, от сутрин до вечер, за това че там хората са прекалено наивни и доверчиви, така че вярват на всичко писано във вестника и гледано по телевизията и т.н.

Друго клише е, че американците са много дебели като нация, ядат много и при това безразборно и затова са най-затлъстялата нация в света. Така се ражда и образът на дебелия и глупав американец, който седи на дивана и нагъва чипс или пуканки и недоумява върху това, което гледа на екрана пред себе си.

Истината е, че наистина има доста дебели американци, в смисъл на прекомерно дебели. Но това не е цялата истина. Цялата истина е, че тези дебелите американци, почти винаги са афроамериканци, латиноамериканци и от други малцинствени групи в американското общество. А когато това са бели хора, те са от най-неграмотната и бедна група на американското общество. Тези белите хора, доста грубо са наричани от самите американци "white trash", т.е. "бели отпадъци" или направо казано "бял боклук". Това е най-необразовабата част от американското общество.  Белите образовани хора, се занимават редовно със спорт, с различни "outdoor activities", т.е. спортни и всякакви други занимания на открито, хранят се по възможност най-здравословно, водят и такъв начин на живот. С две думи, затлъстяла и склонна към прекомерно наддебеляване е необразованата част от американското общество. Образованата е стегната и в добра форма. 

Така трябва да си дадем сметка, какво означават данните за нашата държава, за появявата на все повече дебели хора, в последните години, когато се регистрира и все по-масово затлъстяване. Това означава и е израз, на повишено нивото на неграмотност сред българското население. Неграмотност по отношение на правилното хранене, на спорта, на здравословния начин на живот.  А в наши дни, и грамотни, и неграмотни, нямаме никакво оправдание да не знаем как да се грижим за тялото и здравето си. Има огромно количество и най-различна информация в интернет, а и навсякъде, за здравословно хранене, за здравословен начин на живот, за това как да сваляме килограми и как да спортуваме най-правилно, кои са най-добрите упражнения лично за нас и т.н. Тоест всеки лесно може да открие това, което е най-добро за него, в индивидуален план. Стига да има желание и да преодолее собствената си инертност. За да не станем дебели като американците... от афроамерикански произход.

Американско качество

В къщи имаме една стъклена чаша, със щампа, останала от първото ми ходене в САЩ. Щампата е NFL националната футболна лига и на отбора GIANTS. Това е отборът по американски футбол, на град Ню Йорк.

Така и не разбрах как попадна при нас този сувенир. Оказа се, по-късно разбрах, че е подарък от една бинзиностанция, на която сме заредили повече гориво. Една най-обикновенна чаша, наред с другите неща и сувенири, които донесохме тогава от САЩ. Този двуседмичен престой тогава обаче донесе за мен най-вече огромно психологическо развитие. Видяхме мечтаната страна САЩ, което беше почти невъзможно тогава и се върнахме. Аз бях все още ученик, в гимназията, а годината беше 1992.

Чашата и най-вече щампата на GIANTS не е мръднала, а сякаш става дори по-нова и блестяща с времето! Това са 33 години, в които стъклената чаша се използва наред с всички други, мие се и в миялната машина и т.н. Миялната машина действително изтощава много цветове, кантове, шарки по съдовете, след години миене. Само че тази обикновенна чаша от бензиностанция е като нова!

Това е следа от старата Америка, която днес може би не съществува. А може би все още съществува. Америка която привличаше хора от цял свят и която беше мечта за хората по целия свят. Привличаше именно с това качество, което се простираше върху всичко. Дори и върху една обикновенна стъклена чаша, с щампа, която и днес си е живо доказателство, за него.