Кой ще скочи в пропастта?

 

Европейският елит има нелеката задача да набута страните си във войната, като прати армия, но някак без да праща хора. Квантово ирационалната глупост, в която няма нищо квантово, е обзела почти всички лидери. В литературата това се нарича оксиморон. Във финансовата сфера – това се нарича добро финансово управление, пренасочващо парични потоци от болници към оръжейни заводи. В политиката бих го нарекъл действие, което поражда смърт.

Стоя и гледам вече трети ден как клетите омотани в зависимости независими лидери умуват да се набутат във война, но без да се набутват. Като погледнете този цирк отдолу (защото ние сме долу) изглежда като редица ненормалници, които стоят на ръба на пропастта, нахъсват се взаимно за скок и периодично викат „хоп“ с надеждата някой да се излъже и да скочи. Но никой не скача. След това с полу гузни очи и въздишки насрочват симпозиуми, конференции и излизат от положението като бучат украински знамена на вече откровено неподходящи места. И така до следващия път.

Лошото е, че в редицата на идиотите сме и ние, и като че ли даваме сериозни знаци, че сме топ идиота в компанията, който наистина след поредното „хоп“ може да скочи в пропастта. И защо да не го направи, като тези които взимат решението за скок много добре знаят, че самите те ще бъдат защитени, децата им също, а и сигурно вече имат по една вила на едно по-топло място, където могат да се отдадат на доживотна почивка. Или са дали такова основание за изнудване, че нямат мърдане. Казват им скачай – и те скачат.

Въпросът е, как ние нежелаещите да скачаме в пропастта да се отървем? Как да излезем от тази определено пагубна за нас ситуация?

Тук вече не говорим за повишаване цени, инфлация или недоимък. Говорим за живот.

Ако се вгледаме в репортажите, които не се излъчват по официалните ни телевизии ще видим, че с ритници и псувни в последния момент не става. Виждаме как клетите украинци ги ловят като кокошки. Жени, момчета, възрастни, млади, болни, луди – всички. Товарят ги в микробуси и ги откарват към безследното им изчезване. Точно така. Украйна не отчита убити. Тя отчита безследно изчезнали, защото за тях не се налага да се плащат обезщетения. Нали схващате, че ако вземем да изпратим един влак българчета на заколение, ще ни ги върнат само по документи и то като безследно изчезнали? Или се съмнявате?

Също виждаме, че с референдум пак няма да стане. Референдумите вече дори не си дават труда да ги анулират. Просто ги хвърлят в кофата за боклук. Кауза „Майки, които искат да спасят децата си“ също не работи. Обещавам ви и, че и с извънредни избори няма нищо да се получи.

Остава ни да се трансформираме в нещо, което не подлежи на изпращане на фронт и безследно изчезване. Всички здравомислещи хора трябва да се замислят кой точно пол искат да придобият, но преди това да проверят дали съответния пол подлежи на мобилизация.

Не че и на това европейските елити няма да намерят цаката, но поне ще има няколко месеца, докато бюрократичната машина се пренастрои на режим „изключения при защитата на еднорозите, произхождащи от задния двор на Европа“.

Надявам се да съм ви помогнал. Успех на еднорозите!

 

Емил Йотовски

сайт  fakti.bg

Альоша е един от нас

Свикнали сме с него и обичаме да се изкачим на върха, за да огледаме града, реката, тепетата. И като си помисля сега колко труд трябва за събарянето му... Защо не вложим този труд в нещо градивно? Защо хората обичат да рушат?

Един невинен войник, който си е оставил костите в чужда земя. Той самият е толкова пострадал, колкото съм и аз. Била съм бебе на 10 месеца, когато руският щаб в град Пловдив се настанява в дядовата ми къща, на ул. Мария Луиза, срещу католическата църква, а нас с баща ми и майка ми ни изселват и ни пращат в село Коматево, където дядо ми и братята му имаме стопанство и лятна къща. Баща ми беше агроном и работеше в новосъздаденото ТКЗС със съвестта на истински стопанин. Здравето ми пострада през зимните сезони в непригодната и студена лятна къща, аз още като съвсем малко дете, преди моите родители да построят нова, също в Коматево, вече част на града Пловдив.

Чувала съм често чичо ми Петър Луков, наричан френския консул в Пловдив и дядо ми Иванчо, да си говорят за „золумите“ на комунистите, но не си спомням някога да са говорили срещу паметника на съветския воин, известен като Альоша. По-късно имах проблеми и при следването в университета, именно поради неблагонадеждния и враждебен на новата социалистическа власт произход. Не ми беше разрешено да запиша докторантура... Но и това съм простила.

С това писмо се обръщам лично към кмета Костадин Димитров, към общинските съветници, към областния управител на град Пловдив, с молба да проявят разумно отношение. Паметникът наречен Альоша вече седемдесет години е част от града и се е превърнала вече в един от нас. Само като си прощаваме, а не като разрушаваме, може да вървим напред.

 

С уважение:

Венета Кирякова – град Пловдив.

 

Чухте ли по нашите новини нещо за тях? Как един не посмя да каже нещо различно от сценария. Отвратителни медии, платени, антибългарски

     Колко от вас чуха за смъртта на американския блогер Гонзало Лира?

    Американски независим блогер критикуващ режима на Зеленски и Белия дом, беше убит от украинските власти само преди по- малко от месец.

    Администрацията на Джо Байдън не мръдна пръста си за да бъде освободен. (цитатирам Илън Мъск).

    Освен Лира, в Украйна има стотици, ако не и хиляди, убити, изчезнали или умрели при неясни обстоятелства политически затворници – сред тях например известната украинска държавничка Елена Бережная, загинала при неясни обстоятелства само на 36 години.

    Тя обвиняваше новата власт, че работят за интересите на западните страни и ограбват своята страна (предсказваше сирийския сценарий) и осъди военната операция, която се провеждаше в Източна Украйна през 2014г. Тя се застъпваше за запазване на културните и икономически връзки с Руската федерация.

    По време на войната в Източна Украйна, заедно с майка си, тя създава Института за правна политика и социална защита, чиято цел е да защитава интересите на жителите на ДНР и ЛНР.

    Чухте ли по нашите новини, че по време на смъртта си е пътувала с български гражданин с автомобил с българска регистрация?

    Но не остана нито един, който да не чу за руския затворник Навални, умрял в руски затвор.

    Моята любимка, украинският депутат Елена Бондаренко изчезна през 2022 и от тогава самата аз не мога да намеря никаква информация за нея.

    Чухте ли по нашите новини нещо за тях?

    А дават ли ви случайно Евгений Мураев и неговия незаконен арест докато е действащ представител на върховната рада и абсурдното обвинение към него за държавна измяна, само защото е опозиция..

    Чувате ли разумния глас на Украйна или гледате само Зеленски и нашите платени медии?

    Как един не посмя да каже нещо различно от сценария.

    Отвр@тителни медии, платени, @нтибългарски.

Знаете ли кой е Навални?

    Той е съорганизатор на прословутите неофашистки „Руски маршове“, в които се събираха неонацисти с голи глави, крещящи анти-имигрантски и анти-чеченски лозунги? Самият Навални се описваше като националист, обявяваше Крим за руски, твърдеше, че Украйна, Беларус и Русия са едно цяло. Сравняваше чеченците и мюсюлманите с насекоми, настояваше да им се отнеме гражданството и да бъдат изгонени. Силно подкрепяше войните в Чечения. Беше против ЛГБТ общностите.

    Изведнъж всичко се обърна и той се превърна в розов либерал, борец против „корупцията“, против режима на Путин и поддръжник на еднополовите бракове. Тогава, когато популярността му спадна до 2 % и от привърженик на Путин в Чечения, той се превърна в светец-герой, „символ“, комиксов герой на атлантици и либерали.

    Особено нашите. Може би виждат в него себе си – от най-тъмните комунисти станаха най-истеричните либерали.( Daher Farid )

Евгения Борисова

afera.bg

Което трябваше да разбера разбрах, което трябваше да видя видях

Всичко, което трябваше да разбера, разбрах и всичко, което трябваше да видя, видях. Така че в този смисъл няма каква повече да искам от живота и от съдбата. В този смисъл изобщо няма за какво да претендирам или да се чувствам ощетен. Незнам дали този принцип важи за всички хора, но при мен е така.

Изобщо, няма как да кажа примерно, че искам повече пари в този живот, защото си давам сметка, че съм имал достатъчно средства да видя всичко, което трябва да видя, да отида навсякъде където е трябвало да отида, и най-важното, да разбера всичко, което трябваше да разбера. 

Моя майстор, с когото работим вече пет месеца по къщата в Стария град, ми вика онзи ден: "Кога ще караме и ние такива коли и ми сочи един мерцедес, който минава покрай нас и струва сигурно 100 - 200 хиляди евро." Та по този повод ми хрумнаха тези думи и тази мисъл. 

Много отдавна не ме интересува кой каква кола кара, от къде са му парите за нея и има ли право да я кара и т.н... И това важи за всички други материални придобивки на хората около мен. Всеки сам си знае проблемите и това какви са му грижите, какво го чака в бъдеще, какво е заслужил и какво не и т.н. Това също отдавна съм го разбрал и затова не завиждам на никого. Когато мога да помогна за нещо - помагам, когато се иска от мен да направя нещо го прави и това е.

Но дяволът си няма работа и не обича такива хора, които на никой не завиждат и затова прави всичко да ги вкара отново в завист и съмнения. Е, и аз понесох много тежък удар с тази фактическа раздяла с детето и всичките дела заведени срещу мен и всички тези заповеди за защита и т.н. Злото те предизвиква да отвръщаш със зло и да влезеш в неговата игра и да те дърпа все по-надолу и колкото се може по-надолу. И е много изобретателно... Обаче играта на злото срещу теб просто трябва да се игнорира, да не и обръщаш внимание по никакъв начин. 

Но да се върна на темата и пак да кажа, че след сериозния дисбаланс нанесен ми от силите на мрака, днес отново мога да си дам сметка, че най-важната цел в живота ми е постигната, защото всичко, което трябваше да разбера, разбрах и всичко, което трябваше да видя, видях. И не завиждам на никой.

Ние европейците сме скромни, възпитани и трудолюбиви хора

   В сегашната международна ситуация на конфликт между Русия и Украйна, от една страна, САЩ, Европа и Русия от друга, Русия, Китай и САЩ от трета, Израел и Палестина от четвърта и т.н., ние зрителите и непреки участници в световната политика, понякога не може точно да се ориентираме. И това не е случайно, защото ние европейците сме работливи, скромни и възпитани хора.

   Честите внушения за надменността на световният политически елит, включително и европейския такъв, ни пречат да видим, че тази обобщаваща констатация не е съвсем точна. Ние европейците и от източна и от западна Европа и от европейския юг и от европейския север много си приличаме. Градовете ни са стари и многовековни, изпълнени с много история, с нови сгради и големи булеварди, но и с не по-малко прекрасни стари постройки и тесни улички. Колите ни са модерни и големи, но и малки, за да могат да се провират през същите тези стари улички. Европа е индустриална, но и земеделска и то твърде земеделска, с едни стари хилядолетни традиции в това отношение. Основният дял от европейските средства, раздавани от Европейската комисия отиват основно подпомагане на земеделието, в големият си процент, но този факт си остана непознат за нас българите, като по-нови членове на ЕС, където и досега, след повече от петнадесет години, нямаше сериозни политици, които да ни обяснят истинската същност на Европейския съюз.

   Това, което не ни обясниха нашите политици също така е, че тези империалистически и комерчески традиции, които срещаме в политиката на САЩ, Русия, Китай и т.н. са нехарактерни за европееца. Европееца е скромен, работлив човек, със своите не толкова големи европейски мащаби и със своите особености за всяка една европейска държава. Европеецът трудно вирее в САЩ или Русия, независимо дали е българин, французин, италианец или от някоя друга европейска държава. Европеецът много по-добре се разбира със своите съграждани от другите европейски държави, веднага и много по-добре отколкото с някого друг извън Европа. Понеже ние сме сходни по мащаби на нашите държави, по занятие, по култура и по разбирания. Ние много отдавна сме част от едно семейство – от хилядолетия. Затова и беше възможно създаването на Европейския съюз.

   Когато течеше приемането на България в Европейският съюз около 2006 година, председател на Европейската комисия беше португалецът Жозе Мануел Барозо. „Това ли е Европа?” казах си тогава аз, като гледах този човек. Не изглеждаше много строг и страшен, даже обратното. Да, това беше и това е Европа. И такава ще бъде. Затова когато днес ви плашат с Урсула фон ден Лайен, с Шарл Мишел и Роберта Мецола не се подавайте на тези внушения. Те както и всички около тях са едни усмихнати, комуникативни и в крайна сметка разбрани и скромни хора, готови да ви изслушат и работят за нашето общо европейско бъдеще. Не ги бъркайте с американски, руски, китайски, арабски или каквито и да е там други политици. За нас европейците, пак да повторя големите имперски мащаби и разбирания си остават малко неясни. Както и високомерието спрямо другия и неговото незачитане, нежеланието за компромис и желанието за показност. Ние европейците сме и си оставаме скромни, трудолюбиви и възпитани хора. Така изградихме нашият съюз, така и ще го запазим.

 

 

Какво ще научи светът от интервюто на Тъкър Карлсън с президента на Русия

Когато военните и цивилните жертви на двете воюващи страни Русия и Украйна наближават вече един милион души, вече не става въпрос за търсене на сензация или за чиста журналистика. Става въпрос за обществената и частна отговорност на всеки към развитието на този военен конфликт.

Има хора, които разбират, че с продължаващо очерняне на врага, раздуване на пропагандата и наливане на много пари във военния конфликт, той няма да бъде разрешен, а само ще доведе до повече страдание за всички. За всички държави по света.

Така едни от най- смелите и независими хора в САЩ в момента, като Доналд Тръмп, Тъкър Карлсън, Илон Мъск се опитват да направят точно това, да покажат, че всяка страна има своето право и основания, че продължаващото натягане и ескалация само могат да доведат до нещо много по-лошо, че и тези отсреща не са чудовища, в каквато посока работи пропагандата, а просто хора.

Именно това ще види западният и най-вече англоговорящите свят в интервюто на Тъкър Карлсън с руският президент Владимир Путин. Продължително промивани от мейнстрийма англоговорящи хора са чували досега само еднопосочна информация за това колко лоши и безмилостни врагове имат срещу себе си, безсърдечни и т.н. И сега със зяпнала уста ще видят и ще чуят срещу себе си не чудовище, а един много умерен и много интелигентен човек, какъвто е руският президент Владимир Путин, истински държавник, който защитава интересите на страната си. „Това ли е страшилището, с което ни плашат?“, ще се запитат милиони хора и ще разберат, че има нещо дълбоко нередно и манипулативно във всичко, което са били принудени да слушат до този момент. Ще проумеят, че се опитват да ги въвлекат в една игра, в нещо дълбоко нередно, с опасни последици. И естествено подкрепата, в тази посока, отведнъж и рязко ще се разколебае и намалее.

Затова е този страх на манипулаторите, на хората с големи икономически интереси от военния конфликт, защото всичко, за което са работили в последните години, за което са похарчили огромни средства, ще се спихне отведнъж и то само с едно „най-обикновено“ интервю. Затова се чуват заплахи за лишаване на Тъкър Карлсън от американско гражданство, за това че ще трябва да остане в Русия и т.н. В крайна сметка това си е негова лична работа и избор, да прецени последиците. Но всеки, който прави нещо, за прекратяване на военния конфликт в Украйна, заслужава подкрепа и адмирации.

Богът на виното Дионис: дела и документи

През месец февруари, от незапомнени времена, българинът спазва една древна традиция, свързана с отглеждането на лозя и произвеждането на вино, по нашите земи.

Тази древна традиция днес отбелязваме като Празник на виното, а напоследък като празник на виното и любовта. Почитаме я под името на християнския светец св. Трифон или Трифон Зарезан по народному. Както и при много други християнски празници, тук срещаме същата жива традиция, част от древното културно наследство на българските и балкански земи.

Празникът по зарязването на лозята е най-важният от цикъла празници, свързани с почитането на тракийския бог Дионис. Това е същият бог, познат като Дион, Дионисий, Дионисос, а също и Бакх, Бакхус, Сабазий, Либер, наричан и с още други епитети - прозвища, познати не само в Балкано-Малоазийския регион, но и в Западния свят - бог на виното и веселието. 

От древността до днес са известни многобройни релефи, изображения, литературни произведения, песни и химни, статуи и картини, свързани с този Бакхус (Дионис) и неговият антураж – жени вакханки (бакханки), пантери, лъвове, живи лози, символизиращи веселият му характер, но и безумната стихия, която го съпровожда, породена от виното и опиянението.

 

Рисунка на Дионис върху антична ваза

Според една от най-разпространените легенди Дионис бил роден в планината Ниса. Според омировите химни в чест на Дионис, тази планина е някъде в древна Финикия (Ливан) или Египет. Според други автори планината Ниса и нейният нисейон (пещера на нимфите) се намирали на остров Крит. Самата „биография” на бог Дионис обаче ни дава основание да предположим, че тази планина се е намирала не някъде другаде, а в сърцето на Балканите, в плодородна Тракия.

Младият Дионис бил отгледан от нимфите, а по-късно попаднал под грижите на сатира Силен, любител на виното и забавленията. Така още от ранно детство пияните сатири, свирещи на флейта, танцуващи и играещи, станали постоянни спътници на Дионис, по време на неговия живот, неговите премеждия, конфликти и странствувания. Постоянен спътник на бога станали и т.нар. вакханки или бакханки – пеещи и танцуващи жени, менади, изпадащи често в екстаз и опиянение.

Буйстването, наречено вакханство или бакханство (оттук и думата вакханалия), е една от неизменните характеристики на бог Дионис. Това буйстване е било свързано с опиянението от виното (ферментиралия гроздов сок), с религиозния екстаз, с освободените сексуални прояви. Всичко това е правило силно впечатление в древния свят и не е било приемано еднозначно. За някои е било неприлично и шокиращо, за други забавно и приемливо. Именно в древна Гърция култът към Дионис, със съпътстващите го представления, обреди и тържества, навлиза доста късно, когато вече се е разпространил на много други места от територията на Балканите към Мала Азия, Египет, Персия и отвъд.

Картина на млада вакханка от Уилям Бугеро (1825 -1905)

Сексуалният елемент в тези оргии е бил представляван във възникналите весели шествия с изработването на фалос (мъжки полов член, изработен от дърво, глина или друг материал) или носенето на жезъл, така наречения тирс,  увенчан с борова шишарка на върха – също символизиращ фалос.  Тези изстъпления били съпътствани и с много шум и буйства, от което произлизат допълнителни епитети, т.е. названия,  на бог Дионис като Бромий, Евхан, Загрей, Иакх, Елелей, и други. Освен тирсът, други постоянни атрибути на бога били кожата от леопард, пантера или еленова кожа, лозовата клонка, винената чаша. Така е изобразяван той в релефи, рисунки по вази, скулптури и други.

Отвъд тези сексуални и екстатични елементи, между впрочем запазени в българските карнавални шествия и игри и до ден днешен, бог Дионис е възприеман и като освободител или освобождаващ. Оттам са и епитетите Люей, Либер, Сабадий (Сабазий), които съответно на старогръцки, латински и тракийски означават – Освобождаващ или Освободител. Вероятно тази основа е била първичната, като сексуалното освобождаване е само частен израз на този божествен акт. Защото освобождаването при човека означава приравняване с божеството.

 

************************************************************************************

В разказите на античните автори и запазените многобройни митове за бог Дионис се очертават няколко основни момента в неговата „биография”. Единият е свързан двойнствената природа на бог Дионис. Това е отразено и в мита за двойното му раждане, поради което богът е наричан и Двойнороденият. Поради същата тази причина, един от символите на Дионис е и двойната брадва, т.нар. лабрис. Двойнствената природа на Дионис се изразява в неговата освобождаваща, от една страна, но и стихийна, разрушителна сила от друга.

Статуя на Бакхус от Ватикана

Друг важен момент е конфликтът между богът с двойнствена природа Дионис и митичният цар на едоните Ликург. В цар Ликург виждаме отразен вероятно слънчевият бог Аполон, с типичните негови характеристики. Оттам и сблъсъкът между Аполониевото, слънчево, статично начало и Дионисиевото, хтонично, екстатично начало, която тема е разработвана от философите и психолозите. Легендата за противопоставянето между Ликург и Дионис е разказана още в Омировата Илиада. Пръв древногръцкият драматург Есхил представя Ликург като цар на тракийското племе едоните, живеещи около река Струма и планината Пангей (Кушница). Според друга версия, на историка Диодор, Ликург е цар на траките при Хелеспонта, днешният Галиполски  полуостров. Според древногръцкият филолог Аполодор Ликург пръв обижда Дионис и го изгонва , а вакханките и тълпата сатири, които го придружават пленява. По-късно обаче те се освобождават, а Дионис възбужда лудост у царя, който в умопомрачението си, като мислил че сече (зарязва) лозово пръчка убива собствения си син с брадва. Дионис предсказва, че от този момент земята ще остане без плод и няма да ражда докато Ликург не бъде убит. Тогава траките едони правят това. Според Диодор обаче Дионис и Ликург се сприятеляват, докато Дионис се готви да премине със свитата си от Азия в Европа, но тракийският владетел заповядва да го нападнат през нощта и да го погубят, заедно със свитата. Когато разбира за тези му намерения, богът се връща в Азия, превежда войската си и като побеждава в сражение Ликург го ослепява, като накрая го разпъва на кръст (!).

При всяко положение е очевиден конфликтът, който бог Дионис е имал на местна почва, на Балканите. Вероятно поради тази вражда с местното или част от местното население, той е принуден да приеме своите странствувания из Азия, като достига чак до Северна Индия.

Луций Флавий Ариан биографът на Александър Македонски (356-323 пр.н.е.) разказва за това как Дионис със своята свита от сатири и менади достигнал през земите на Финикия, Сирия и Персия чак до Северна Индия. Преди идването на Дионис хората в тази страна водили най-примитивен живот, не познавали земеделието, нямали и градове. Дионис им дал огъня, научил ги да орат и сеят, да правят вино, да строят, да обработват металите. Той уредил и религията им, а себе си поставил начело на новия пантеон. С други думи Дионис според историка Ариан (живял в 1-2 век от н.е.) е основател на древната индийска цивилизация. Между другото, по време на походът, в Мала Азия (т.е. днешна Турция) Дионис среща един друг популярен герой Херакъл, който заедно с него продължава пътят на изток, към Индия.

Споменът за този поход, със всички съпътстващи го събития и последствия, вероятно е отглас на исторически събития, състояли се според изследователите около началото на четвъртото хилядолетие преди Христа. Или иначе казано и погледнато от днешно време преди около шест хиляди години!

Не е ясно дали самият Александър Македонски е знаел за този поход на бога, но при собственият си поход към Азия се обявява за Нов Дионис. Той намятал върху себе си и кожа от леопард, по подобие на бог Дионис. Действително походът на Александър е представлявал нещо подобно, поне в най-общи линии, на онова случило се около три хиляди години по-рано.

Сребърна плочка със Сабазий от Белинташ

Според древните историци след похода към Индия и неизвестно колко продължилият престой там, Дионис се завърнал към Балканите. По-късно Орфей, когото историците свързват с началото или средата на второто хилядолетие преди Христа, бил един от тези, които провеждали мистерии в чест на бог Дионис. Интересно е и това, че един от празниците в чест на бога се провеждал на всеки три години, като невести и млади девойки менади участвали в екстатични ритуали в планината при светлината на факли, през най-дългата зимна нощ.

От тракийските земи култът към Дионис се разпространил на юг към Елада, на север към земите на скитите, на запад към Италийския полуостров. Мистериите и оргиите, които съпътствали култа не били приемани еднозначно, но постепенно се наложили на широки територии от цивилизования свят.

От тържествата в чест на Дионис и от култовата песен наречена дитирамба, произлязла всъщност античната драма. Това станало при устройваните тържества в чест на бога, който били съпътствани с игри, пеене, рецитали и т.н. Според древногръцкият философ и учен Аристотел, трагедията е възникнала от сатирската драма и първоначално е имала шеговит характер. Според него трагедията била импровизирана игра, която впоследствие получава сериозния си характер. И самата дума „трагедия” според Аристотел е свързана с култа към Дионис.

Трудно бихме могли дори да изредим всички свързани с Дионис произведения на изкуството и литературата, както през Античността, така и през Средновековието, и Ренесанса, а и по-късно. Този противоречив бог, двойнороден и двойнствен, едновременно съзидателен и разрушителен, предизвикващ и веселие и радост, но и страх и скърби, бог свързан с възраждащата се природа, се е  проявявал винаги през вековете, вълнувал е творческата мисъл.

Запазените многобройни митове и предания свързани с Дионис, записани от поетите и писателите още през Античността ни дават възможност да погледнем доста назад в миналото на човечеството, в самото начало на създаване на земеделската цивилизация, установила се в Мала Азия и Балканите преди хиляди години. Оттук тази цивилизация се разпространила на огромни територии в земите на Евразия, спомени от което също се срещат в преданията и митовете свързани с бога на виното Дионис.