- Та ние съвсем нищо няма да отберем - каза Беринков.
Дикий Барин каза, че ще превожда, но прибави, че Алма ще се разтъжи.
Туркинята престана да е весела, лицето й стана сериозно, тя наведе черни очи надолу и запя с тънък сребрист глас, но пълен с непостижима меланхолия:
Гидерим, гидерим, валидем,
балканлар тюкенмес,
аркама бакаръм, валидем,
имдат итишмес, огул огул.
Буна рус кавгасъ, дерлер, валидем,
гиден дьонмес, огул, огул.
Пилевня дидиклери, валидем,
бир юфак касаба,
кеселен келлери, валидем,
гилмес хесаба, огул, огул...
Осман паша бизи, валидем,
верди фесада... огул. огул.
(Отивам, отивам, майчице - балкани се не свършват, - гледам назад майчице - помощ не иде. - Това е руска война, майчице - който иде, - не се връща. Називаемият Плевен, майчице - е един малък град. Но на отсечените глави там - няма сметка. - Осман паша, майчице - отдаде ни на гибел...)
Непроницаемо дълбоката скръбност на мотива на тая песен хармонизираше със скръбта на думите й. Това не беше песен, а въздишка на цял народ, победен и унизен в борбата. В това просто, грубо, безхитростно творение на някой неизвестен "шаир" беше изляна душата на една погибающа империя; безнадеждно страдание, тъга безконечна, немощно покорство пред ударите на провидението. Повторките: "валидем" и огул, огул", бяха плач висок, сърцераздирателен, който подчертаваше риданията на мотива с една сила покрътна, изразителност, непредаваема от друг език... Тая песен, пяна сега от цяла Турция (годината на действието е 1879 - бел. моя), беше един вид "На реках вавилонских" на угасналото турско величие... По бузите на Алма се порониха сълзи. Дикий Барин спря обясненията, също почувствувал, че му овлажняват очите. Офицерите нищо не виждаха в простите думи на песента, но арията проникна в душите им и те разбраха всичката поезия, що крияха тия тихи, страстни звукове. Те благодариха на Алма, която се изправи, дигна омбрелката и изложи лицето си на вятъра."
Из романа "Нова земя" 1896 г. от Иван Вазов
Няма коментари:
Публикуване на коментар