16 ноември 2018 г.

Иван Вазов за джендър идеологията

Из главата "На гости у поп Ставря" от романа "Под игото"


"— Тук е работата за принципа — отговори важно Кандов. — Напредналите идеи на нашия либерален век се стремят да еманципират жената от робската
подчиненост на мъжа, наследие от варварските епохи.
— Демек, какво излазя от това? — попита попът, който не разбра нищо.
Кандов продължи обърнат към Огнянова и Недковича:
— Съвременната наука признава на жената еднакви способности с мъжа и
равни права с него. Тя е била до днес жертва на цял ред глупи предразсъдки,
които са стягали в железни окови волята й; тя е пъшкала под бремето на
унизителни задължения, наложени ней от тиранията или животинските
инстинкти на мъжете. Цяла върволица форми и узаконения са създадени за
нея, да я препъват на всяка стъпка в живота!
Кандов говореше с убеждение. Той беше честно сърце; неразборчивото
гълтане утопиите на разни социалистически доктринери беше смутило в него
понятията за истина и лъжа; звучните слова и окръгленнте модни фрази
значеха за него повече от реалната правда на живота; но той беше поразен от
новостта им и желаеше да блесне с тях. Кандов страдаше от болезнения
идеализъм на средата, дето бе живял досега. За да се отрезви, стигаше да
постои няколко време в България.
— И що значат, кажете ми — продължи студентът,
— ония громки думи: целомъдрие, брак, съпружеска вярност, свети майчини обязаности и други
нелепости? Просто експлоатация на слабостта на жената!
— Гаче го чете на книга! — пришушна си попът.
— Господин Кандов — възрази Недкович, — всеки разбран човек съчувствува
на идеите, които изказахте в началото. Но вие правите вратоломен скок и
падате в безумна крайност. Вие отхвърляте законите
— не на мъжа вече, а на природата; вие подравяте вечните основи, на които стои човешкото общество.
Какво ще стане в света, ако унищожим брака, фамилията, майката и отнемем
на жената високото й призвание?
Тук дядо поп разбра и се намуси.
— Аз искам еманципацията й.
— Пардон, вие искате деградацията й — обърна се Огнянов.
— Господин Огнянов, чели ли сте философите, които са писували по женския
въпрос? Съветвам ви да ги четете.
— Кандовче! Кандовче! — обърна се попът. — Ами ти чел ли си евангелието?.
— Чел съм... някога.
— Ти знаеш ли там, дето казва: Жены, своимъ мужемъ повинуитеся? И по-
нататък: Сеги ради вставитъ человекъ отца своего и матеръ и прилепится къ
жени своеи?

— Аз се основавам само на здравата наука, дядо попе.
— Ами от господьовата наука коя е по-здрава? — подзе сърдито дядо поп. — Ти, Кандовче, тия протестантски мисли да ги извадиш из главата си, дядовата.
Бракът е тайнство великое. Без брак може ли се бе, синко? Тогава защо е черквата, защо е вярата, защо са свещеници, когато хората ще се развъждат като свинете
— без венчавка, без благословия божия?"

28 септември 2018 г.

За седмото правило на Втория Вселенски Събор

Вселенските Събори са гласовете на Църквата. Те са събрания на светиите, свикани и проведени под ръководството на Светия Дух. Затова под техните актове отците се подписват с думите "Изволится Святому Духу и нам".
Главната цел на Вселенските Събори е осъждането на различни неправилни или еретически мнения (лъжеучения) и формулирането на Православното Учение чрез догматите. Всички решения на Вселенските Събори са безусловно задължителни за Православните Християни, което означава, че те не само трябва да бъдат приемани, но и познавани.
Правата Вяра и нравствения живот са тясно свързани и не могат да съществуват един без друг. "Добродетелите на езичниците са само позлатени пороци", отбелязва Блаженният Августин. Никой не може да се спаси без вяра и дела, без да изповядва Божествените истини и да спазва Божествените Заповеди.
Вселенските Събори са излезнали с известен брой правила (решения, определения). Те са ставали пътеводители и Правила на Църквата, на живота на християните. Седмото Правило на Втория Константинополски Вселенски Събор 381 година, третира приемането в Църквата на принадлежали преди това към схизматични (отлъчени от църквата) или еретически групи. Правилото гласи следното:
"Ония, които от еретици се присъединяват към Православието и към броя на спасяваните, приемаме по следния начин и обичай: арияните, македоняни, саватияни, новатияни или тетрадити и аполинарияни, подир като заявят писмено и прокълнат всяка ерес която учи не така както учи Светата Божия Вселенска и Апостолическа Църква, приемаме чрез запечатване, т.е. като помазваме със свето миро отначало челото, сетне очите, нозрите, устата и ушите и помазвайки ги произнасчме: "Печат на дара на Духа Свети". Евномияните пък, които чрез еднократно потапяне се кръщават, монтанисти, именувани тук фриги и савелияни, които проповядват синоотчество и вършат и други нетърпимости и всички други еретици (защото тук има много такива, които най-вече произхождат от Галатска област) - всички от тях, които желаят да се присъединят към Православието приемаме ги като езичници: в първия ден ги приемаме като Християни, във втория - оглашени, сетне в третия ден ги заклинаме с трикратно духване в лицето и ушите, и по такъв начин ги оглашаваме и ги караме да остават в Църквата и да слушат Светото Писание и подир това вече ги кръщаваме" ("Правилата на Православната Църква" С. 1936 г.)
Този древен текст, макар и кратък - от няколко изречения, по Божествен начин съдържа и пази невероятно много автентична информация за Вярата, за Църквата, за вярващите, за ересите по онова време, и то от най-високия авторитетен форум на Христовата Църква - Вселенски Събор.
Ето какво научаваме от този изключително ценен текст:
Колко много ереси застрашаващи Вярата е имало по онова време. В текста са отбелязани поименно 8 различни ереси, като изрично е споменато, че е имало и други. И Църквата е устоявала на тях и ги е изобличавала. За устояването на Църквата Иисус Христос в Светото Евангелие казва на тогава още рибаря Петър: " Ти си Петър, камък (канара) и на този камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да и надделеят" (Мат. 16:18). А относно думите на Иисус Христос за "портите адови", преди повече от 1000 години, когато е живял и служил като Свещеник Презвитер Кузма в прекрасната и изключително ценна "Беседа против Богомилите", която е написал, ни разкрива, че "портите адови" - това са лъжеученията, ересите, през които (като през порти) мнозина ще влезнат в Ада.
За изключителната (спасителна) важност на чистотата и правилността на вярата от една страна и за пагубната за душите вредност на лъжеученията (ересите) от друга страна, ми се даде много силен пример, който съвсем простичко и разбираемо за всички нагледно ни показва душегубителното последствие на дори съвсем малко отклонение от правилната Вяра:
"Смисълът на живота на Християнина е постигане на вечния живот в Царството Небесно - Новия Иерусалим. Затова условно приемаме, че целта на нашето земно странстване (живота ни) е Свещенния град Иерусалим в Палестина, сега вече държавата Израел. И като вярващите Християни цял живот се стремим и пътуваме към него. Посоката София - Иерусалим географически (и навигационно) е 132 градуса. Но ако извъртим, ако изменим посоката, курса, съвсем малко - само с 1 градус и 30 " (един градус и половина), то тогава вече ще стигнем не в Иерусалим - в живота вечен, а ще стигнем в руините на Содом и Гомор, в низината на Мъртво Море, в долината на смъртта!
Този нагледен пример е и прекрасен отговор на този въпрос, защо Църквата още от апостолски времена вече 2000 години така упорито и безкомпромисно се бори с отклоненията от правилната спасителна Християнска Вяра, които отклонения са лъжеученията (ересите)? Защото всяко, дори на пръв поглед незначително отклонение от Христовото Учение, от Правилната Християнска Вяра я прави вече неспасителна!

Йордан Рангелов

(следва продължение)

13 септември 2018 г.

До къде стигнахме, какво остава още...

Около 1975 година, колкото и да е невероятно, известно време по радиото се пускаше една много хубава и актуална песничка на протеста. Името й не зная, но и сега в мен звучи припева, беше нещо такова:

Всичко свято ли загърбихме
във забързания свят,
всичко свято ли погазихме
във неистовия бяг

и ми навява тъжни и тревожни мисли...

И тогава тази песничка звучеше актуално, но и днес е несравнимо по-актуална, защото сме отишли много далече, много напред в погазването и на духовните, нравствените и морални ценности, но вече погазваме и направо подритваме и тъпчим с краката си, хвърлени кощунствено по улиците и тротоарите:
И хляба - даван ни от Господ Бог за храна, за да засищаме глада си. Хлябът, без който не можем, а ние оядените, самозабравили се безбожници и нашите деца го хвърляме безотговорно и безразсъдно по всякъде и го подритваме и тъпчем с краката си.
Последните години зачести хвърлянето на хляб, недоядени закуски и храни по улиците на Пловдив и кощунствено се тъпчат и подритват от хората. Това е страшно! Има пророчески думи, които казват: "Когато един народ си потъпче с краката хляба - му се изпраща глад, а потъпче ли си морала и Вярата - му се изпраща и "по-страшно."

И водата потъпкахме и подритваме! Водата, давани ни от Него за да можем да утоляваме жаждата си, водата, без която не можем.
От няколко години масово се хвърлят навсякъде пластмасови бутилки с недопита останала вътре в тях вода, и се подритват и тъпчат от хората и колите.
И солта потъпкахме! И солта, дадена ни от Господ Бог да си посоляваме хляба и храната, и нея потъпкахме!
В последните години се научихме и вече масово се хвърля при сняг и лед по тротоарите и пътеките и се тъпче с крака от хората.
И захарта си потъпкахме - дадена ни да си подслаждаме храната и питието, да си подслаждаме душите. Градът се напълни с кафенета и автомати за кафе, и в близост до тях, пък и навсякъде из града, се хвърлят пълни неизползвани малки опаковчици захар за кафе и чай и се тъпчат с крака от хората.
И светлината, представяте ли си! И светлината погазихме, и нея не пощадихме, и нея погазихме с краката си!
Стана модерно да се слагат по тротоарите и по улиците лампи на земята - подземни осветителни тела, и ние хората стъпвайки по тях когато светят - тъпчим с краката си светлината!
А онази светлина - духовната, която е Вярата, която свети в сърцата на човеците. Която осветява душата на човека и пътя и през непрогледния духовен мрак на днешния свят, към единствения изход от човешката безизходица на смъртта - който е Христос Спасителя. Която светлина потъпкваме винаги, когато кощунствено, светотатски изричаме или оправдаем хулни думи срещу Христос, срещу Христовата Вяра, срещу нашата майка - Православната Църква или нейните Свещеннослужители, за Която Божието Слово, свещенното Писание казва, че е "Стълб и крепило на истината". Която светлина погазваме и тъпчем и когато приемаме за истина внушението на тъмните сили, че Христос не е умрял на кръста, от които следва най-еретичното от всички твърдения - че не е възкръснал, както и всяко друго лъжеучение, ерес, различно от Християнската Вяра - Учението на Исус Христос завещано от Светите Апостоли, опазено и проповядвано вече 2000 години от Православната Църква.

Покрай тези многопоказателни, явно зловещаещи кощунства има и нещо не по-малко смущаващо: Когато някой човек се наведе да премести от пътя парченце хляб, недоядена закуска или недопита пластмасова бутилка вода, за да не бъдат тъпкани и подритвани, повечето хора го гледат с нескрита погнуса и презрение. А този човек прави много голяма добрина и на тези, които са ги хвърлили на пътя, защото им поправя грешката, греха, прави голяма добрина и на онези, които биха ги стъпкали и подритнали, прави голяма добрина и на целия народ, защото наказанията за кощунства от този род идват и върху онези, които са ги извършили, но и върху целия народ, защото е виновен задето ги допуска и на всичко отгоре много голяма част от народа, може би по-голямата част, се отвращава от тези, които искат да ги поправят и така реално работи за предотвратяване на наказанието, което има да дойде, за което съм убеден че можем да избегнем.
Защото сам Бог ни казва чрез пророк Иезекииля в Светото Писание:
„Не искам Аз смъртта на грешника, но да се отвърне грешника от пътя си и да бъде жив. Върнете, върнете се от вашите лоши пътища; за какво да умирате.”
Тази ненормална реакция на повечето хора, на обществото според мен се дължи на възгордяване, ояждане, липса или недостатъчност на Вяра и любов към Бога и към ближните; липса на сетивност, на зрение за духовните неща – което е последствие на бездуховния и безбожен начин на живот, който водим, да осезаем, да почувстваме, та да разумеем тези толко важни неща. Не за това ли пророците са били гонени, а не малка част от тях и убивани. Същите причини карат повечето хора да не вдигат от пътя парченцето хляб, а още повече, да изпитват презрение към онзи човек, който се спира пред него виновно, със страх взема хляба от земята, внимателно го изчиства и издухва от праха, и дори го целува и го поставя на чистичко, край пътя, там където няма да бъде стъпкано, за да го вземе някой гладен човек, или да го изяде някое животинче, да отиде точно за това, за което Бог ни е дал хляба – за храна, за засищане на глада, а не да бъде безразсъдно хвърлян и кощунствено тъпкан с крака от хората.
Голяма част от недоядените закуски, които се тъпчат по улиците и тротоарите се хвърлят от деца. Но трябва да защитя децата, защото те не са виновни, щом не са научени, възпитани, нито в къщи, нито в училище, в уважение към хляба и любов към Бога, Който дава и хляба и всичко друго. Но как да бъдат учени и възпитавани от родителите и учителите си, когато и в техните сърца не гори светилника, кандилцето на Вярата, когато и там липсва или е съвсем слаба онази дивна, божествена светлина – Вярата. Но и тях донякъде ги оправдавам, защото всички вкупом „ан блок” сме виновни, че овчедушно, без да се замислим за последствията допускаме неверието да завладее целия народ.
Първата стъпка за излизане от това тежко, дори критично положение виждам във връщане на Вероучението в Българското Училище, което би се отразило много благотворно, дори бих казал спасително и на децата и на целия народ. То би било начало на връщането на Християнските ценности, на Християнските добродетели, за които преподобни Юстин Попович в книгата си „Православието като философия на живота”, много ясно пише:
„Единствено Християнската просвета (ценности, добродетели) прогонва мрака от човека, от обществото, от държавата. Тя - единствената светлина осветява до дъно всеки човек и у всекиго ни открива наш безсмъртен, наш божествен брат и вечен събрат.”
Истината е, че само Християнските добродетели, Християнските ценности могат да противостоят на развихрящото се зло – груб до циничност материализъм, небивали беззакония и корупция, алкохолизъм и наркомания всред младежите, безнравственост, невиждано до сега блудство, разврат и сексуални извращения, небивала жестокост, когато деца убиват деца, дори момичета убиват момичета, когато всички тези пагубни за душите и за обществото злини са се ширнали навсякъде, дори и в училището, и са на път (да не дава Господ) да станат норма на поведение на всички и вече и хляба и водата и солта, и светлината и Вярата дори погазваме и потъпкваме.

Йордан Рангелов - Пловдив

5 август 2018 г.

Над Главната улица

Тук, на ул. Ангел Букурещлиев, над Главната улица в Пловдив и под върха на Сахат тепе, изкарах първите си 3 лв. в живота. Не помня колко голям съм бил, но баща ми още ме носеше на ръце, така че със сигурност съм ходел още на детска градина.
Трима мъже се суетяха около един водопроводен кран в средата на улицата и като ни видяха замахаха към нас. Вероятно са били работници към ВиК. Единият обясни, че си е загубил златния пръстен, вътре в крана, пълен с вода. Не можеха добре да бръкнат вътре, до дъното, ръцете им бяха големи.
- Айде, това момче да опита, сигурно ще успее...
Аз се наведох бързо, типично за малките деца. Бръкнах във водата и извадих пръстена още на третата секунда.
Тримата си отдъхнаха, изглежда се бяха мъчили дълго време. Единият подаде на баща ми три левчета, по един, от онези кафевите, от времето на НРБ. През социализма това не бяха малко пари и баща ми отказа, но те настояха че левчетата са за мен, да си ги харча. Така и до ден днешен почти винаги се сещам за тази случка, когато мина през това място.
В книгата си "В сенките на древния Пловдив" Никола Алваджиев разказва, че някъде на това място, на Сахат тепе, е бил храмът на богинята Афродита (Венера), с воден часовник в него.
Археологическите находки потвърждават наличието на подобен храм, намерена е и малка колона с надпис, а и след подобна случка, как да не повярваш в подобно предание... !
И днес този водопроводния кран, все още си стои на това място, но е запушен с пръст догоре и очевидно не действа.




25 юни 2018 г.

Дядо Данчо разказва...

Когато дядо Данчо заговори за Бог, за божията любов, за вярата, не може човек да не се заслуша в думите му.

19 юни 2018 г.

Унищожаване или подчиняване на "аз"-ът

Човешкият "Аз" или казано по друг начин човешкото "его" е това, което държи свързани отделните съставни части в човека - тяло, чувства, мисли, съзнание и т.н. Целостта на човешкото его е изключително важна за целостта на човека, за неговото физическо и психическо здраве.
Една често срещана грешка в различните духовни практики е стремежът, или поне проповядването, за унищожаване на "аз"-а. Или иначе казано, унищожаването на собствения "аз"-а, на егото, ще доведе до нашето освобождение, до нашето просветление и т.н. Тази грешка се наблюдава не само в йога и други учения, но дори и при някои будистки школи, или поне при тяхната интерпретация в европейска или американска среда.
Кога и къде е възникнала грешката е трудно да се каже. И дали не е просто грешка в превода, придобила фатални последствия, също е трудно да се определи. Истината е, че навсякъде в свещените текстове на будизма се говори не за унищожаване, умъртвяване и т.н., а за подчиняване и овладяване на "аз"-а. Разликата в двата термина е всъщност огромна.
Унищожаването на "аза"-а не може да доведе до никакво просветление и съвършенство, а в крайна сметка може да доведе единствено до духовната или физическа смърт на човека. Подчиняването или овладяването на "аза"-а е нещо съвсем различно, което довежда до пълен контрол над собствените ни действия, а оттам открива възможност за развитие и пътят към съвършенство.
Най-често английският термин за това подчиняване (овладяване) е глаголът "subdue" или фразата "subduing the Ego". Другите преводи, които говорят за нещо различно от този смисъл, са както казах вероятна грешка в превода или изключително вредна, в случая, свръхинтерпретация.
Самият Буда в своите поучения говори за смиряване, овладяване, подчиняване на вътрешното непокорно "аз", но никъде за неговото унищожаване. Нещо повече, колкото по голямо, силно и мощно е едно "Аз", толкова по трудно е то да бъде овладяно, но веднъж постигнато, може да доведе до щастливи последствия за цялото човечество. Самият вътрешен "аз" на Буда е един такъв силен и мощен "аз", който погърмява със страшна сила, при всяка една реч, при всяка една проповед и поучение. Но още по ценен е един такъв "аз", напълно овладян, поставен в служба на истинския закон и на многострадалното, затънало в страсти и привързване човечество.
Ето впрочем и собствените думи на Буда за "Аз"-а в сборника с негови слова, известната "Дхармапада". Например - "Ако човек се държи така, както поучава другите хора, то тогава, смирил самия себе си, той може да смири и останалите. Наистина е трудно да смириш своя собствен "Аз". Или друго поучение - "Аз"-ът е господарят на "Аз"-а. Кой друг би могъл да бъде негов господар? С добре овладян "Аз" човек намира такъв господар, какъвто малко хора биха намерили."
И накрая, едни от първите слова изречени от Буда след Просветлението, завършват именно по следния начин "Висшето блаженство е в победата над собственото непокорно "Аз".

7 юни 2018 г.

ПРЕКУПВАЧИ НАТИСКАТ НАДОЛУ ЦЕНАТА НА ЧЕРЕШИТЕ

Хиляди тонове череши вероятно ще останат необрани и ще се скапят по дърветата. Производители сигнализираха, че прекупвачите дават много ниска цена, което обезсмисля труда им.

---

От 12 години Андрей Киряков се грижи за 35 декара череши в покрайнините на Пловдив. Миналата година разширил градината с още 9 декара. За пръв път сега обаче накуп се струпали много проблеми – дъждовната пролет провалила ранните череши, а по-късните сортове може да останат по дърветата заради ниската изкупната цена.

АНДРЕЙ КИРЯКОВ: Миналата година цената в началото на сезона беше 2.50-2.80, тази година беше 1.50-1.80, което е с лев по-надолу. Отделно, миналата година продадох около 10 тона без дръжки на цена 1.10 лв., т.г. Същите изкупвачи ми предлагат 70-80 стотинки на килограм тази година, което обезсмисля брането.

Въпреки че има повече насаждения, при наличие на държавна политика в сектора е възможно цялата продукция да се реализира, смята Андрей. Той допуска, че има някакъв монопол.

- От кого?

АНДРЕЙ КИРЯКОВ: От по-големите прекупвачи, фабрики, заводи, които преработват за компоти, за сладка.

За хората, които отглеждат градини до 50 декара, това е допълнителна дейност. Проблем пред сектора е и, че производителите на череши не са обединени, както розопроизводителите например.

АНДРЕЙ КИРЯКОВ: При нас всеки се спасява поединично, няма силно сдружение, което да търси правата. Има спорадични протести и всеки се оправя поединично. Много хора спряха да берат, както и аз спрях да бера. Около 10 т. ще останат тази година на дърветата, виждате ги.

За съжаление продукцията не може да се реализира и в чужбина. Преди да се наложи ембарго за Русия е имало износ за там. Драстично е намалял и експорта за Румъния.


Източник - http://potv.eu/795430.html

1 май 2018 г.

Трако-скитските корени на Буда

В средата на 6 век преди новата ера, близо до днешната граница между Индия и Непал, се ражда един от великите учители на човечеството - Сидхарта Гаутама. Сидхарта Гаутама е царски син, наследник на владетеля на град Капилавасту, столичният град на Саките. След като напуска двореца и изоставя бащиния си престол, на 29 годишна възраст, в продължение на 6 години Сидхарта обикаля земите на Северна Индия, изучавайки различни местни учения и религии. Те обаче не му донасят удовлетворение и не дават отговор на въпросите, които го терзаят и измъчват. Така на 35 годишна възраст, поел много от знанията и ученията на мистичния свят на Индия, Сидхарта се установява в малко градче на брега на река Нераняра (Неранджара), в днешна Бодхгая, щата Бихар, където след дълъг пост, изтощение и последващо възстановяване, в края на годината, по време на последното пълнолуние, получава просветление, медитиращ под голямото дърво Бодхи. От този момент нататък той е известен вече като Буда – Пробудения, а също е наричан и Татхагата, Велик Учител, Мъдрецът от рода на Саките, Бодхисатва и други. Така историческото му име Сидхарта Гаутама остава на заден план и е почти неизвестно, дори за многобройните му днешни поклонници, в земите на Индия, Тибет, Индокитай, Япония, Китай, а и на много други места по света. През последващите столетия, учението, което преподава Буда, от 35 годишната си възраст до своята кончина на 80 години, е систематизирано и допълвано от неговите последователи и от други големи учители и мъдреци. Така се развиват различни школи и учения в границите на това, което познаваме под обобщеното наименование будизъм.

Кои са саките, чийто потомък е царският син Сидхарта Гаутама?

Големият род на Саките е наследник на част от арийските племена, които се установяват в днешна Северна Индия, през второто хилядолетие на новата ера. Това масово нашествие на арийски племена, което протича през цялото второ хилядолетие преди новата ера е засвидетелствано чрез археологически данни и писмени източници. Тези така наречени арийски племена, обитават огромна територия, която се простира от днешното Северно Черноморие, през Средна Азия до западните границите на днешен Китай. Старите автори, свързват саките и другите сродни племена, с така наречените скити, обитавали територията на днешна Украйна и Южна Росия, чак до границите с Пакистан, Индия и Западен Китай. В първи век преди новата ера римският географ Страбон отбелязва, че източните скити се простират до Източното море и Индия. Той уточнява още, че писателите от още по-ранните времена, наричали скитите, които живеели отвъд Каспийско море отчасти саки и отчасти масагети. Древногръцките автори наричали скити народите, който живеели на север.
Скитите са познати и от нашата древна балканска история. Те били родствени с траките племена и народи, със сравнително сходна култура, което дава основание на учените да говорят за трако-скитски стил в изкуството, за трако-скитско родство и т.н.
Чрез постепенното разпространение, още през бронзовата епоха, част от тези конни скито-арийски племена, около средата на II хил. преди новата ера, достигат и до земите на днешна Северна Индия. Това навлизане става през земите на Прикаспието, Иран и Пакистан, а вероятно и от земите на Средна Азия, Афганистан и отново Пакистан.


Ведите

В този нов свят, те донасят със себе си богата материална и духовна култура. Може би най-известното наследство, което донасят арийците в Индия са така наречените Веди. Това са религиозни химни, съдържащи свещено знание, заклинания и напътствие при извършване на различните обреди. Те са рецитирани в мерена реч, а някои се пеят с определени мелодии, при извършването на различните посвещения. Като най-стара се счита така наречената Риг Веда, съдържаща 1028 химна, записана и документирана около 1500 години преди новата ера. Четири са основните ведически текстове – Риг Веда, Сама Веда, Яджур Веда и Атарва Веда. По-късно, около 700 години преди новата ера, на основата на ведите са създадени и така наречените Упанишади.
Самото име Веди, предизвиква интерес за запознатите със старобългарското слово. Да си припомним старобългарския глагол вѣдѣти – „зная” и четенето на старобългарската азбука – Азъ, Боукы, Вѣдѣ, Глаголи, Добро, Ѥстъ и т.н. Впрочем съвсем същото е и значението на санскритската дума Веди – знание, мъдрост.
Връзката между древния език санскрит, езикът на арийците, и днешните езици от т.нар. славянска група е известна отдавна. Но може би темата остава по-популярна в руската научна литература, отколкото в нашата българска.

Славяно-български – авестийски и санскрит

Още преди 150 години, Г.С.Раковски обръща внимание върху приликата на българския език с древният авестийски и древния санскрит, но за съжаление неговите научни трудове остават без заслуженото внимание. В книгата си „Ключ болгарскаго язика”, той дава един много интересен пример, с древноперсийската (авестийска) и древноиндийска (санскритска) думата заминдар (zamindar) – собственик на големи площи земя, земеделец. Дума, която била използвана както в древността, така се използва и до днес на територията на Северна Индия. Връзката, между двете думи, староиндийската (замин) и българската (земя), руската (земля) и т.н. е очевидна. В съвременните езици хинди и урду, наследници на древните арийски езици санскрит и пали, съществуват действително голям брой думи, близки с днешния български и славянските езици. Тези думи надхвърлят обичайната прилика между две групи езици от голямото т.нар. индо-европейско езиково семейство (част от което са и северноиндийските диалекти, както и иранските езици, и славянските, латинските, немските и т.н.)
Голяма част от имената на древните арийски божества, записани във Ведите намират съответствие именно с днешните славянски езици. По тази темата съществува достатъчно литература, като тук само ще споменем за боговете Агни – Огън, Сурия – Слънце (сур – светъл, рус, златист), Деви – богиня, дева и т.н.
Както споменахме, историческата личност Сидхарта Гаутама, след момента на просветление и последвалите негови проповеди, е бил наричан и Шакиямуни (или Сакямуни) – т.е Мърдрецът от рода на Саките. Названието муни - мъдрец е в директна връзка със старославянското мо(н)дръ – мъдър. Така Шакиямуни означава буквално Сакия мудрий или мъдрецът от рода Сака. Самото прозвище Буда (Буддха на езика пали) – Пробудения е свързано както с общия индоевропейски корен *bhoudh така и с българското и старославянско – боуд-ити – будя, а също и „буден”, „пробуден”.

Древните саки

Примерите от лингвистиката (езикознанието) са многобройни, но преди това да се спрем и на някои археологически. Сидхарта Гаутама е от кастата на войните – кшатрии. По това време в Индия съществуват четири основни касти – брахмани – жреци; кшатрии – войни; вайши – търговци, занаятчии и земеделци; шудри – слуги. Като царски син, Сидхарта принадлежи към кастата на войните, които също са администратори и управители. Когато напуска двореца и поема по пътя на скитническия, монашески живот, Сидхарта сваля от себе си отличителните царски знаци, отрязва дългата си коса и дългата си брада, с личния си къс меч и облича робата, светлата дреха, която носели скитащите монасите – самани, брахмани и други.
В едно изображение от края на 3 началото на 2 век преди новата ера от известния район Гандахара в днешен Пакистан, Сидхарта Гаутама- Буда е представен заобиколен именно от такива скитски воини. Любопитните и доста реалистично представени скулптури от Гандахара се свързват от изследователите с едно късно скитско нашествие, от края на 3 век, в земите на древна Индия. Но ние имаме всички основание да предполагаме, че тези скито-арийци са наследници на все същите скити, навлезли в Северна Индия, няколко столетия по рано. Така придобиваме едно почти реалистично изображение на войните от времето на родът Сака, от средата на 6 век преди новата ера.
Разполагаме и с едно сравнително ранно изображение от капител от времето на династията Маури (IV-II век пр.н.е.), на конник, предполагаемо на бъдещия Бодхисатва. От източниците е известно, че любимият кон на царският син Сидхарта Гаутама се наричал Кантака. Думата Кантака е в директна връзка със старобълг. Конь, т.е. името Кантака означава буквално Конят. Действително на санскрит думата кана означава кон. В тази връзка, едно характерно за Индия дърво, с продълговати листа, приличащи на конски уши е наречено на санскрит „канаасса”. Думата Кана-асса означава „ушите на коня” или конски уши, поради специфичната форма на листата на това дърво, с издължен връх. Двете думи кана – кон и асса – уши също не се нуждаят от допълнителен коментар, за връзката с днешните славянски езици, като може би трябва да отбележим, че днес кон-кiн-кон се използва в български, украйнски и руски, докато другата дума „ухо” е общославянска. Дърво от този род е същото, свързано със страданията и Просветлението на Сидхарта Гаутама.


Имена на места, свързани с дейността на Буда, религиозни термини

С живота на Сидхарта Гаутама – Буда са свързани и редица места, личности и събития, запазили своите автентични санскритски и палийски имена от периода на 7- 6-5 век пр.н.е. Известната първа проповед на Сидхарта Гаутама - Буда, след момента на неговото просветление, е произнесена в парка Сарнат, близо до Бенарес (днешният Варанаси). Тя е известна като Дхарма-чакраправартана, което означава Завъртане колелото на закона. Думата чакра, е с много древен корен, който е разпространен и сред арийските и сред други езикови групи, например тюркско-алтайската, като за това свидетелстват общите и близки по звучение думи кръг - чакрък – текер и други.
Любопитно е и понятието правартана – завъртане, буквално „превъртане”. Близостта на тази дума с общо индоевропейските и в частност славянски думи е също очевидна.
Четирите благородни истини, на които учи Сидхарта Гаутама- Буда и които проповядва след момента на Просветлението (или Пробуждането) са известни на санскрит като Чатари (чаттари) ариясаччани – Четири светли (благородни) истини.
Много любопитно е името на парка Сарнат, известен още като Исипатана (или Ришипатана) и където Буда провежда първата си проповед. Името Сарнат (Sarnath), буквално означава паркът на сърните или на английски Deer park. Тук може само да добавим, че думата „сърна” е типично балканска - среща се в български, сръбски и хърватски. И до днес символ на този парк са две сърни, фланкиращи колелото на Дхармата.
Много интересно е и названието на мястото където Сидхарта Гаутама получава просветление. Днес там се издига величествен храм, издигнат преди повече от век от представители на будистите в Бирма (Мианмар). Непосредствено зад храма расте и столетно дърво, за което се предполага че е наследник на дървото, под което е стоял преди 2500 години Сидхарта Гаутама – Буда. В чест на Просветлението, което Сидхарта Гаутама получава на това място, при пълнолуние, в края на годината, дървото е наречено по-късно Бодхи. Самото място, около дървото и храма и до днес е известно като Бодхи Паланка (Bodhi Pallanka). В днешния език хинди, думата паланг (palang) означава легло. Интересно е, че дума „паланка”, със значение малко място, малко градище се среща в български, но не и в останалите славянски езици.


Ако продължим по нататък с езиковите сравнения, може да отбележим още интересни паралели, произлизащи от общия стар праезик. Този праезик, говорен в древността на Балканите и Северното Черноморие, е разнесен от арийците по територията на Евразия чак до днешен Пакистан и Индия. Това е езикът, наследник на който са днешните славянски езици и в частност българският. Това показват и многобройните примери от езиците пали и санскрит, древните езици разпространени в Северна Индия. Дъждовният сезон, т.е. валежите, който в Северна Индия продължава около три месеца (юли-септември) са известни на езика пали като „васса” – валеж. Забележителни са имената и на други два сезона, записани на езиците пали и санскрит – пролетният сезон – вейсака (весак), отговарящ на месеците април-май и есенният – асиня (ашвин), отговарящ на месеците септември-октомври. Името вейсак е доста сходно с руската дума весна – пролет, а името асиня с руската и съответно българската дума за същия този сезон - осень – есен. Времево, сезоните отговарят точно на съответното време от годината.
Ключово понятие в будизма, а и в хиндуизма е думата дхарма – закон, доктрината във вида, в който е създадена. Това понятие - дхарма най-вероятно е сродно със старославянското кръма - и старобълг. кръмьчии - кормчия. Известен е и старославянският сборник със закони – Кръмчая книга или на руски Кормчая книга – ръководна книга. Т.е. понятието дхарма – закон, е свързано също с управление (наставление), принципно указание, което трябва да се следва.
Лингвистичните (езикови) примери са много, но да завършим прегледа с името Харидвар. Това е мястото където река Ганг излиза от Хималаите и навлиза в равнината. Мястото е било известно в миналото и като Гангадвара - Вратата на Ганг. Думата двара е сходна със старославянското двьри - врати, двери, както междувпрочем и с английското door. Общият корен отново е индоевроп. основа *ver-t .

Ступи – надгробни могили

Важните места, свързани с живота на Сидхарта Гаутама – Буда, през следващите векове са белязани със ступи. Ступата е могилоподобна или полусферична структура, съдържаща реликти, която се използва като място за поклонение и медитация. Някои от най-известните ступи, запазени и до днес, са тези издигнати по времето на император Ашока, в 3 век преди новата ера. Цар Ашока Велики е най-видният представител на Маурската династия, която по негово време обхващала почти целия индийски субконтинент.
Преди разпространението на будизма, подобни надгробни съоръжения са били изграждани за различни царе и племенни вождове. Огромен брой надгробни могили са познати и от балканските земи, както и от черноморските степи, свързани с погребенията на знатните траки и скити. Докато тракийските могили били изграждани предимно от пръст и камъни, а скитските от пръст и дърво, то големите ступи в Индия, са изграждани от добре изпечени тухли. В някои от тях при разкопки са открити урни, съдържащи реликтите на починалия. Трупоизгарянето, на знатните индийци от този период, е било основен погребален ритуал. Тялото на Сидхарта Гаутама – Буда също е кремирано, след смъртта му или по-правилно казано след като постигнал Паринирвана – цялостна, окончателна нирвана. Това се случило на 80 годишна възраст, в Кушинагара (днеш Кушинагар, в щата Утар Прадеш). Представителите на владетелския род на саките също били кремирани, а урните с техните реликти полагани в основата на надгробни могили, предимно тухлени.


Всички сведения за историческата личност на Сидхарта Гаутама – Буда, запазени в историческите извори, будиската устна и писмена традиция, извадени на бял свят чрез археологически разкопки, езиците санскрит и пали, наименованията на местности, реки и градове, от онова време, свидетелстват за родствената връзка между арийските племена в Древна Индия и трако-скитския свят от Черноморието, Скития и степите на Евразия. От началото на второто до края на първото хилядолетие пр. н.е., този трако-скитски свят на няколко пъти внася висока, нова култура в земите на Пакистан и Индия.