15 октомври 2017 г.

Г.С.Раковски върху кръщението Преславскаго двора

"Сичките съхранени нам легенди върху кръщението Преславскаго двора, ако и да разногласят в частните разкази, в повествователната си обаче основа са съгласни: че българите се кръстили на времето Бориса или Богора, българского царя царствуващего в Преслав във времето навизантийската царица Теодора, коя е царувала наместо сина си Михаила, който в повестността е наречен Michel III l’ivroque = Михаил III пияница, в лето 842-867 от рожд. Христова. А то кръщение станало тъй: в Солун се породили два братя, гърци (!), и те били уж от провидение избрани да кръстят българите и в иночеството си се нарекли единий Кирил, а другий Методий. Майка им, когото йоще била тяжка с едного от тях, видяла сънища боговдухновени върху бъдещото велико и свято предприятие сина си. Каква хубава легенда! Само гръцка глава може да я сплете! Защото, после евреите, тии заузеха мястото на избраний от бога народ и дух светий тях и техен язик избрал да просвети мира, като сами са безсидно разпространили и разпространяват тая глупост и за язика си, че само той язик бил евангелски язик!
… Ние щем доказа, че кръщението Преславского двора никакво чудо не е действувало, защото по тях времена чудесата бяха се веке свършили и че то кръщение е било одавно йоще приготовено: че Кирил и Методий не са били гърци, но чисти българи, и македонците българи, бивши отпреди Христа йоще по тях места, приемнали са хритиянството по-напред от гърците и кръстивши се йощ от времени посланика Павла, тии са съставили първата Христова черкова в Европа после Ерусалимская. Че бог и святий дух не са избрали гърците и техний язик да просветят мира тии и на него язик; че повечето обряди във восточната черква са се увели от българската стара вяра преди християнството, коя е била основана почти на същите начала и проч."

Из "Ключ болгарскаго язьiка" 1865 г.

20 септември 2017 г.

Описание на град Варна от края на 19ти век, из романа "Казаларската царица" на Иван Вазов


"Бранков успя в два деня да изгледа всички забележителни места на главния наш черноморски град.
Той го обиколи надлъж и нашир; видя стария град при пристанището, който със своите стръмни тесни улици, гръцко тържище и гръцки и турски език, рибни вони и лимони, беше сякаш един кът от Цариградската Галата, само с по-малко чалми и фесове; гледа работите по строящето се пристанище и от огромните зидове на вълнолома, вдадени навътре в морето, приима по лицето си пръските от разбиващите се с шум в каменната стена пенливи морски талази...
Той шъта в самотната градска градина, в новите квартали на Варна под сенчестите клони на акациите; изброди всичките зелени алеи на разкошната приморска градина с великолепния й вид въз Черно море, в чийто син шир по цели часове погледът му оставаше впит."

" - А, ето там запяха - извика Милка. От лодката с надуто платно пристигаха звукове. То беше гръцка паликарска песен, пяна от гръцките рибари там. Милка и Бранков се ослушаха. До слуха им стигна дружния гръмлив напев:

Варка те-тело н'нарматосо
Триа, риа ро
Триа, риа ро.
Ме серанда дйо комбиа...

Лодката и песента останаха зад тях. Милка продължаваше да се вслушва в звуковете, на които смисълта не разбираха и двамата. Песента полека-лека изгасна във въздуха."

31 август 2017 г.

Мавро Орбини за славянската писменост

"Тогава папата незабавно удовлетворил молбата на славяните и преди всичко на тези от Ливорно, които били юридически подвластни на ерцхерцога на Норик. Те и до днес служат месата и другите свети обреди на майчиния си език, тъй като съвсем на знаят латинския. Нещо повече, самите князе на Норик (Норикум) си присвоили (както твърди Авентин в кн. 4) буквите на славяните и ги използват при различни обществени писмени нужди, както може да се види в църквата "Св. Стефан" във Виена.
Славянската нация има две азбуки, каквито нямат ни гърците, ни латинците: едната е сътворена от Кирил и е наричана кирилица, а другата е измислена от свети Йероним и се нарича буквица, тя има следното изображение: (Следват изписани буквите от глаголицата и техните латински съответствия)
Докато кирилицата изглежда така: (Следват изписани буквите от кирилицата с названията - аз, буки, веди и т.н.)
Тези два вида букви са били измислени, както бе изтъкнато, от свети Йероним и от свети Кирил, за които пазят вечна памет славяните, предимно бохемците и поляците. Техните две царства водят началото си от тази прославена славянска нация, която след като завладяла Илирия, разпростряла колониите си още по на север - в Бохемия и Полша..."

Из "Царството на славяните" от Дон Мавро Орбини 1601

4 юли 2017 г.

Зачатките на Българската история

"За да изуча зачатките на нашата история, аз трябваше да захвана от Омира, да проследя всичките стари елински автори след него, всичките латински списатели и всичките византийски летописци. Като ми беше недостатъчно това, аз трябваше да изуча съседите на древните жители на нашата земя, които са имали съприкосновение със старите Египтяни, Финикияните, Асиро-Вавилонците, дори и със Шумеро-Акадите, и отпосле всичките тия славни народи са били владяни 270 години от жителите на нашето отечество. Нашите прадеди са внели много нещо от своята душа в душата на тия азиято-африкански народи, като обединили различните цивилизации и слели в една, сближили народите и ги накарали да се запознаят и си заемат един на друг полезното. По този начин дойдох до убеждението - като щудирах една верига от четиридесет века - че нашата народна раса е една от най-даровитите: храбра, умна, трудолюбива, свободолюбива, и главно, надарена с творчески гений. От началото на вековете досега тя нищо не е изгубила от тия си черти, които следват да живеят в душата й. Заслугите на нашия народ пред человечеството и цивилизацията са огромни, особено за европейските народи, които чрез нашата земя са добили светлината и умът. Един такъв величествен предмет се указа достоен да плени моето внимание и да ми влее енергия в голямото и трудно предприятие, което аз успешно изкарах докрай...
Направи ми особено неприятно впечатление единодушното твърдение на историците в Европа, че само нашите деди - Траките - били измрели, а всички останали народи и до днес живеят. Шепата Гърци, шепата Керкети, Арменци, дори и Кардуките на Ксенофонта и Кадусите на Страбона живеят в лицето на сегашните Кюрди, а само нашите деди били измрели. на мястото им били се населили Чувашки Татари, дошли от Волга, и после се ославянили! Нашите читатели ще имат случай да видят. че всичко това е измислица и няма в него нищо вярно.
В изследванията си аз съм се ръководил само от чувството на истината: никакви националистически гордости не са били в състояние да ме отбият от този път. Тая моя метода ми направи цял ред открития: и нийде не видях, не срещнах да сьм се заблуждавал. Надявам се моите трудове да създадат много работници на това обширно поле, покрито с рози. Време е народа ни да има история, изработена от нас: от чужденците да не очакваме да ни описват миналото, което те добре не познават. Те толкова пишат за нас, колкото ние можем да напишем за Патагонците. Нека не чакаме какво ще кажат ураколите във Вена, защото те нищо положително не могат да кажат, понеже не ни познават"

Никола Йонков-Владикин "Зачатките на Българската история" 1901 г.

25 май 2017 г.

Андрея Луков

Ако човек от нашето поколение има дядо или прадядо роден в Пловдив, то голяма е вероятността този дядо да е грък, арменец, евреин, турчин или поне павликянин-католик. Такъв е бил обликът на Пловдив преди сто и двадесет- сто и петдесет години.
Дядото на моя дядо, по майчина линия, Андрея Луков, роден в Пловдив, в средата на 19 век е бил от католиците, макар и вероятно не от павликянските. Две са версиите за рода Лукови - че идват от Албанските земи или от хисарските католишки села, като по вероятна е първата. Действително когато бях в Албания преди четири години, ми казаха, че името Андрей там е доста разпространено, а и на бащата на Андрея Луков са викали Арнаут Матея, т.е албанец. В Албания и до днес над 10 процента от населението е католишко.
Андрея Луков придобива чифлишките земи в близкото до Пловдив, тогава село Коматево, директно от турския бей, на млада възраст 20-21 години. Земеделието се превръща в основна дейност на рода. Така с известни прекъсвания, чак до ден днешен, та и аз от това си патя…
В самото начало на 20 век, фамилията построява и няколко сгради в градския център и в католишката махала. Една от сградите е тази на края на главната улица, точно преди подлеза на бул. „Шести септември” известна и до днес като Прокуратурата. На фасадата са запазени инициалите АМЛ (Андрей Матеев Луков) и годината 1910. Разбира се днес сградата е разделена между много и най-различни наследници, като значението й за такива като мен е по скоро символично, а не материално.
Тази година се навършват 100 години от смъртта на прапрадядо ми Андрея, на когото е кръстен дядо ми, а оттам и аз.


Андрея Луков (1857-1917)


8 май 2017 г.

Личната библиотека на Хитлер


"Открих, че личната библиотека на Хитлер, която е разделена между жилището му в Канцлерството в Берлин и вилата му на Оберзалцберг при Берхтесгаден, съдържа приблизително 16 300 книги. Те може най-общо да бъдат разделени в три раздела:
Първият раздел е военният, който съдържа приблизително 7000 заглавия, включително за кампаниите на Наполеон и пруските крале, за живота на всички германски и пруски величия, както и книги за практически всяка известна голяма военна кампания в историята.…
Военните книги са разделени по държави. Тези, които не са издавани на немски, са превеждане по заповед на Хитлер. Много от тях са с обстойни маргиналии ( подчертаващи линии и бележки, т.е. били са четени от Хитлер). .. .Вероятно няма нито един дял от военното познание, древно или съвременно, за който да не се говори в тези 7000 книги, и е ясно, че Хитлер е прочел много от тях от кора до кора.
Вторият раздел е близо 1500 книги за архитектура и изкуство – театър, живопис и скулптура, които са водещите интереси на Хитлер след военните въпроси. Сред книгите има някои за сюрреализма и дадаизма, макар Хитлер да не е имал влечение към тези течения. Една от ироничните му маргиналии в груб превод звучи така: „Съвременното изкуство ще революционизира света? Глупости!” Когато прави тези свои бележки, Хитлер никога не използва писалка, а най-често – старомоден химически молив, който не може да бъде изтрит.
Третият раздел включва книги по астрология и спиритуализъм, които са му доставяни от цял свят и са превеждани, когато това е било нужно. Има също спиритуалистки снимки и заключени на сигурно отделно място – снимки на съзвездията във важните дни от неговия живот. Всяка от тях е със собственоръчно написана от него бележка и в отделен плик. В този трети раздел значителна част книги са посветени на храненето и диетите. …
Има също около 400 книги за Църквата, почти изцяло за Католическата църква. … Самият Хитлер е католик, макар и непрактикуващ.
Между 800 и 1000 книги са обикновенна популярна литература. Много от тях са непотребни, на който и да било език. Има голям брой детективски четива. Хитлер притежава събраните съчинения на Едгар Уолъс…. Сред любимите книги на Хитлер са събраните индиански произведения на Карл Май….
Социологическите трудове също са сериозно застъпени в библиотеката, включително един уникален труд на Роберт Лей, написан през 1935 г., за световните социологически проблеми и техните решения. …Друга книга от библиотеката на Хитлер е трудът на Алфрид Розенберг, в който се предлага сливането на нациския Райх и Църквата. От нея днес се знае, че са оцелели само 12 екземпляра….
В своята младост, когато има време, Хитлер обича да подвързва и подлепва повредените си книги. Неговият собствен бестселър Mein Kampf му донася забележително състояние от близо 50 милиона райхсмарки, както се говори в немските банкови среди…. Райхканцлерът никога не намира за нужно да използва собствената си официална заплата, голяма част от която дава за благотворителност.
Сред книгите в библиотеката на Хитлер има и един том в област, към която той винаги е проявявал особено голям интерес, а именно науката за ръката (хиромантия)…"
Из Приложение 1 от книгата на Тимъти У. Райбек „Личната библиотека на Хитлер”

17 април 2017 г.

Пулпудева

Едно от старите тракийски названия за град, населено място, е думата "дева" или "дава". Тази дума се е запазила в името на нашия град Пловдив (старо Пулпудева). Произходът на думата дева (дава) е много интересен. От една страна той е свързан с понятието за див-дев, оттам и думата дева и девойка. От друга страна е свързан с представата за дивен – чуден (а също и странен, див), както и глагол дивя се – нещо средно между учудвам се и възхищавам се. От трета страна е свързан с понятието за божествен – индо-арийската дума дева (deva) - божество както и латинското deus "божество" и divus "божествен".
Да не забравяме и прилагателното дивна – чудна, прекрасна, приказна.
Затова не е чудно, че в древността хората са изобразявали градската богиня именно като жена, с корона, венец от крепостни стени. Имаме запазени такива изображения върху антични монети от различни български градове.
Останалите тракийски названия за град, населено място, са - брия, пара, диза и други.


Антична монета от Филипопол, с изображение на градската богиня, с корона от кули и крепостни стени.


Поглед към Небет тепе, с най-старите запазени крепостни стени, от 6 век преди новата ера.

28 февруари 2017 г.

Романът "Нова земя"


Много хора са чували за романа „Нова земя” на Иван Вазов, но за разлика от романа „Под игото”, никой не го е чел. Чували сме в училище, че „Нова земя” е нещо като продължение на „Под игото”, разказващ за живота в следосвобожденска България. Знаем, че някои от героите в романа са същите, знаем че Боримечката станал депутат в новоосвободена България, и че романът бил несполучлив, затова и заслужено отдаден на забрава.
Че това не са нещо повече от глупави клишета, имах възможност да се убедя през изминалото лято. Имах щастието и времето да прочета „Нова земя”, по време на почивката си в град Хисаря, през лятото на 2016 година.
Романът излиза за пръв път от печат през 1896 година, т.е. 18 години след Освобождението на България и 11 години след Съединението на Княжеството и Автономията. Именно така е наричана най-често Източна Румелия в романа – Автономията. Наричана е още Южна България или просто Тракия. А главата, в която се срещаме отново с Боримечката е озаглавена „Тракиец”.
Първите три части от книгата са силно впечатляващи. Самият Вазов представя себе си в романа, под името и личността на героя Стремски. Тези начални три части са толкова лични, дори и да приемем, че само малка част от описаното е действително случили се събития. Дори и посредственият литературен критик би разбрал, че именно поради тази причина, романът няма как да достигне популярността на „Под игото”.
Разбира се лични са и следващите четири части, но все пак в тях вече преобладава общественото, политическото, културно-историческото. Има разбира се известна литературна размесеност, между отделните части, което е отбелязано от критиката веднага след излизането на романа. Но тя не е толкова натрапчива и романът би могъл да мине за напълно хомогенен, пред непретенциозния читател.
В края на романа например, са представени тежки и грозни балкански сцени и непосредствено след това Вазов ни води на пътешествие до Женевското езеро и Париж, в центъра на който вече блестят електрическите лампи, всичко това напомнящо на пътепис, но все пак сравнително успешно втъкан в основната идея на романа. Но толкова по въпросът с критиката…
Интересни и любопитни са макар и кратките описания на стари местности, улици, къщи в следосвобожденско Русе, Берковица ( Бреговец в романа), Хисаря, Сопот (Бяла черква) и разбира се град Пловдив. От дистанцията на времето, днес това са едни едва ли не ценни краеведски описания, които могат да бъдат използвани от изследователите изучаващи миналото на различните наши градове.
Ценен и интересен от историческа гледна точка е погледът на Вазов върху процеса на Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Това е един доста различен поглед от традиционно изучавания в училищата и дори в университетите. Лично за мен това беше третата гледна точка, която придобих към Съединението от 1885 година. Първата беше тази от училище и университета, а втората от „Строители на съвременна България”, част І-ва от Симеон Радев.
Марксическата критика от средата на 50те години на 20 век, когато е издаден луксозният том 13 от творчеството на Вазов, съдържащ романа „Нова земя”, напразно се опитва да намери показателни места в повествованието, отразяващи несправедливостта и корумпираността на капиталистическа новоосвободена България. Тези опити дори бихме могли да характеризираме като жалки, но понеже помним и знаем какви бяха тогава времената и от уважение към хората работили тогава, няма да го направим.
Щастливи сме, че днес може да отворим романа „Нова земя” с един непредубеден поглед, даден ни от демократичната епоха, в която живеем. И да открием вътре едни свят подобен на днешния, но и все пак различен. Да се докоснем до личните преживявания на Вазов, които той е имал смелостта и гордостта като един истински поет да сподели с читателите. Да попаднем в една интригуваща история, която дори не е лишена от това, което днес наричаме елементи на екшън…
Разбира се отново да подчертаем, че „Нова земя” няма как да достигне популярността на романа „Под игото”, но не е и нужно. Достатъчно е романът да достигне до хората, до които трябва.
И накрая щях да пропусна нещо много важно – езикът на Вазов. Незнам дали когато съм чел „Под игото” съм бил просто по-малък и този негов език, този негов начин на изразяване, не ми е направил съответното впечатление. Извинявам се за шаблона, но това е наистина едно уникално преживяване. Специфична описателност, широта на изразните средства, мекост и ненатрапчивост, богатство на думите и всичко това запаметява картини, картини, чувства и разлети емоции. И обогатява – нравствено, познавателно, дори развлекателно. Иван Вазов неслучайно днес е това, което е.

28 януари 2017 г.

Европеец - по малко страсти, повече действие

Какво означава да си европеец и какво още не може да постигнем, десет години след приемането ни за членове на ЕС?
Да си европеец, на първо място означава да преодолееш излишните страсти, да действаш преди всичко с разум и конкретни действия. Нещо от което сме все още твърде далеч.
Балкански страсти, които изхабяват нашата енергия, още преди да сме започнали да работим по даден въпрос. Излишните страсти, както се вижда и тук в интернет, излишни страсти в българския обществен и частен живот, взимат вече размерите на епидемия.
Да, по скучен ще е животът без страсти, без изрази от рода на "Да ти е... майката, цървул прост". По скучен, но и по подреден, практичен, по европейски... Това е всичко, което се иска от нас - разум, действия и по-малко емоции. Само че ние твърдо спазваме завета на нашите деди - Силно да любим и мразим - и май вече само това можем...