Когато историята на един народ е объркана в самата й основа, историята на отделните по-малки общности, съставляващи този народ, е два и три пъти по-объркана и неясна.
Така за съжаление стоят нещата с българската история, преднамерено или не вкарана насила през последните близо век и половина в едни погрешни научни коловози, от които излизането е почти невъзможно. Оттам всичко написано по въпроса за появата и историята на помаците (българо-мохамеданите), от следосвобожденската българска историческа школа, не е успяло да надскочи тази погрешна диря, не е успяло да даде окончателен отговор на доста въпроси, не е успяло да излезе от едно руслото на разбъркани въртопи и течения. В резултат, вече повече от 100 години, както по отношение на българската история, така и по отношение на историята на помаците в частност, се повтарят и преповтарят едни и същи неща, който очевидно не са задоволителни дори за безкритичния читател, а още по малко за мислещия и разсъждаващ човек.
Ако се спрем на историческите съчиненията на нашите възрожденски писатели от 18 и 19 век, въпреки многото непълноти, неясноти и объркана хронология, в тях все пак се прокарва една основна нишка и последователност на българската история. А тази последователност е такава, че търси директна приемственост с населението обитавало българските земи във вековете преди новата ера и римското владичество, чак до времената когато са живели и творили съответните автори – Паисий Хилендарски, йеромонах Спиридон Габровски, д-р Иван Селемински, Стефан Захариев, Георги Раковски и т.н. В техните съчинения се говори понякога не само за приемственост при населението обитавало нашите земи, но и за приемственост в държавността, разбира се отчитайки периодите на чуждо владичество. Така например д-р Иван Селемински, роден в самия край на 18 век, в своята книга „Българският църковен въпрос” издадена 62 години след смъртта му в 1867 г. , започва главата посветена на българския народ и държава така : „Българският народ принадлежи на славянската раса, а историята на политическото му съществуване се отнася до 1000 години преди Христа и се свършва 1460 години след Христа, т.е. в продължение на 2500 години.” По нататък продължава и заключава д-р Иван Селемински: „Ние като виждаме, че старите нрави, религията, а особено езикът на сегашните жители на България, Дардания, Македония, Илирия, Херцеговина, Босна, Сърбия, Кроация, Далмация, Моравия, Чехия, Галиция, Полша, Русия…се схождат, и че от незапомнени времена живели и живеят в тези страни, заключаваме че всички тези народи са туземни (местни).”
В своята духовно, възпитателно и политически ориентирана „История славяноболгарская” отец Паисий Хилендарски, извежда началото на славянския и съответно на българския род от библейския праотец Ной и неговия син Яфет (Афет). На най-големия си син Яфет, определен да се занимава с царуване, война и администрация, Ной заповядал да се засели в Европа. Потомците на Яфет се разделили на 15 народа и всички те, по думите на отец Паисий, преминали Черно и Бяло море и се настанили в земята Европа. Потомците на другите двама синове на Ной Сим (свещенослужител) и Хам (земеделец) се разделили съответно на 15 и 32 езика (т.е. народи), които останали в Предна Азия и Северна Африка. От Мосоховото племе (Мосох син на Яфет, внук на Ной) се отделил славянският език, заемащ северните предели на Европа. Разбира се това станало далеч във вековете преди новата ера. Появата на българите, които били част от това славянско племе, на северната граница на Римската империя – река Дунав, отец Паисий свързва с годината 328 и времето на император Валент (Уалент), който царувал реално от 364 до 378 година. Българите обикнали тая земя, обещали на цар Уалент да бъдат покорни на гърците и римляните и да им помагат във война.
В книгата си "Ключ болгарскаго языка" написана около 1865 г., но издадена двадесетина години по-късно в Одеса, Георги Раковски счита българите за стари балкански (отпреди новата ера) жители, като казва на едно място следното: „… щото никакво съмнение не остава, че българите са били йоще преди Христа в днешните си жилища”, имайки предвид днешните български земи.
Разбирането за приемствеността, която съществува по нашата земя – генетична, културна, езикова - е ключово за да може да бъде разбрана нашата българска история. Тази приемственост е пренебрегвана, или остава в периферията на научните изследвания поради различни причини, а и поради самата специфика на научния процес. С днешното развитие на технологиите, като например днк изследванията, натрупването на огромна база данни в интернет пространството, бързото развитие на всички видове комуникации, се ускорява и достъпността до информация и възможността за по-пълноценно изследване. Всички данни рисуват една картината на дълбока етническа, културна и езикова приемственост съществуваща по нашите земи.
Без съмнение днешният български език, както и старобългарския език от 9 век, като принадлежащи към групата на славянските езици, въпреки някои, най вече граматични специфики, показват това, че в огромното си мнозинство нашият народ е принадлежал и езиково и етнически към тази голяма общност. В научните изследвания въпросът за влиянието на езикът на прабългарите, бил той тюркски или (индо)европейски или дори угро-фински, беше сведен до минимум, поради предположената малобройност на т.нар. прабългари. Въпросът за езика на траките също беше решен по този елементарен начин, подобно на случая с езика на прабългарите. Въпреки, че в научните трудове се отбелязваше влиянието на тракийски обичай и традиции и дори етническо такова върху новообразуваната българска народност, въпросът с езика на траките беше твърдо решен по следния начин. Понеже в края на 6, началото на 7 век, тракийското население било напълно романизирано, а в някои случаи и гърцизирано, а и не било особено многобройно, то в българския език едва ли са останали и десетина думи от него, подобно и на случая с езика на т.нар. прабългари.
Днешният български език, без съмнение славянски, ако и с известна специфика в граматиката, както вече споменахме, би трябвало да означава пълно преобладаване и налагане на славянския език, на юг от река Дунав, чак до бреговете на Егейско (Бяло) море, т.е. преобладаване на славянския елемент в тези земи. Точно поради тази причина българските учени от 19 век предполагат и съответното масово заселване на Балканите със славянски племена. Така предполага и основоположникът на съвременната българска историография Марин Дринов, в историческото изследване „Поглед върху произхождението на българский народ и началото на българската история” от 1869 г. В това изследване Марин Дринов дава пример за многобройните славянски нападения на полуострова през 6 и 7 век, дава и сведението от Константин Багрянородни (Х в.), което се отнася за средата на 8 век, че всичката Елада е била ославенена. Според свидетелствата на Св. Йероним, Проспер Тирон (Аквитански), Амиан Марцелин и на Малха (Йоан Малала), които са били очевидци на вестготските, хунските и осготските бури, казва българският книжовник, Балканският полуостров е заприличал на една незаселена страна. Тук Марин Дринов се въздържа да прибави и опустошителните аварските нашествия на полуострова, от края на 6 и началото на 7 век, защото по това време според него Балканите вече предполагаемо са били населени със славяни.
Още от 7 век много славянски племена се споменават в хрониките като постоянни жители на Балканите, посочва Марин Дринов и изброява подробно техните имена. Между Дунава и Балкана това са Северяне, Седем Славенски племена, Браничевци, Кучеване, Тимочане, Моравяне; на юг от Балканът в провинциите Хемимонт, Тракия и Родопа това са Загорци, Дреговичи, Мораци; В Македония и Епир, сиреч провинциите Дардания, Македония, Епир това са Сакулати (Сагудати), Дреговичи, Бързаци (Берзити), Смолени, Струмяне, Ренхини, Войничи, Велесичи, Загорци (в Тесалия и Епир); в Елада и Пелопонес това са Милци (Милинги), Езерци, Велесичи. Оттогава до днес, този списък със славянски имена на племена, се повтаря и преповтаря от българските историци, с малки изменения, и е пренесен в нашите учебници по история. Какво обаче прави впечатление с него? Прави впечатление това, че по-голямата част от изброените славянски племена попадат извън териториалните граници на днешна България. Тези племена в известна степен попадат и извън териториалните граници на Средновековна България или са част от нея само за кратък период от време.
Професор Васил Златарски също смята, че към средата на 7 век славянското преселение на Балканите е вече завършило. Той подробно отбелязва славянските племена около град Солун и Антична Македония – драговити, сагудати, берзити, стримони, ринхини, смоляни, белегезити, веунити и тези живеещи на юг чак до Пелопонес. Същевременно обаче професор Златарски отбелязва, че от имената на славянските селища в Тракия почти нито едно не се е запазило. Той успява да спомене само името драговити, които заселявали северозападния кът на Тракия. Професорът признава, че за други славянски племена в Тракия ние нямаме никакви известия! Подобна е и ситуацията на север от Стара планина, където според професор Златарски знаем, че славяните „са дошли на много отделни племена”, но техните имена „не ни са известни”. Последните 140 години археологически проучвания също не успяха да запълнят тази липса на славянски племена от края на Античността и началото на Средновековието в днешните северни български земи, а и в южните също.
След справка с историческите извори от епохата, за която говорим, стигаме до извода, че Балканите, и по-конкретно българските земи, са заселени със славяни не от развоя на историческите събития, а от нашите професионални историци от 19 и началото на 20 век в техния стремеж да си обяснят някои необясними за тях факти и моменти от българската история. И на първо място това е въпросът за езика, който говорим, който език се определя без съмнение като славянски.
Още през 1865 година Стефан Захариев в „Описание на Татар-пазарджишката кааза” издадена през 1870 година във Виена, започва с това, че тракийските българи, които нарича също и трако-пелазги (а и славяно-българи), от незапомнени векове са населявали цяла Тракия. Около 700 години преди Христа, тракийските Славяни станали Пелазги Българи, но така или иначе те всички говорили един език и били на практика едно и също племе. По времето на Александър Македонски тракийците били негови съюзници в похода към Азия, по късно въстанали и се освободили от македонска власт и т.н. Книгата на Стефан Захариев е цитирана често от нашите историци във връзка с поместената в нея приписка на поп Методи от Драгиново, свързана с помохамеданчването на българите. Само че, според самият Стефан Захариев, помохамеданчените българи са само една малка част от онези българи (трако-пелазги, тракийски славяни или пелазги българи) живели тук още векове преди новата ера. Вече отбелязахме, че това мнение се споделя от мнозинството наши възрожденци и на практика е преобладаващо в доосвобожденската ни научна книжнина. Неразбирането за това че траките (трако-пеласги) са говорили същият език, който днес наричаме славянски или славяно-български води след себе си и редица недоразумения, като това за опустошаване на тракийските земи и заселването им със славянско население, дошло от север.
Интересни сравнения и примери дава още в средата на 19 век историкът Александър Чертков, по това време председател на Императорското историческо общество в Русия. В изследването си озаглавено „За преселението на тракийските племена отвъд Дунав и по далеко на север към Балтийско море и при нас в Русия”, издадено през 1851 година в Москва, Александър Чертков посочва обща древна история на траки и славяни и разглежда примери които сочат, че езикът на траките и славяните е един и същ. Александър Чертков отделя доста внимание на славянският поход от 550 година, описан от византийския историк Прокопий Кесарийски (VI век). Върху този поход се спира и Марин Дринов, като той е интересен с това, че около 3000 славяни преминават Дунав и без да срещнат никаква съпротива стигат до река Марица. Те се спускат още по на юг и превземат морската крепост Топир на Егейския бряг. Марин Дринов стига до извода, че Прокопий се лъже за числеността на този отряд, като казва бройката 3000 души. До съвсем друг извод стига руският историк Александър Чертков, който отбелязва, че това би било възможно единствено ако тези така наречени славяни са били подпомагани от местното балканско население, с което са имали обща кръв. Чертков дава пример с войната от 1812 година и действията на руските партизани, който извънредно много подпомагали армията, с различните си действия, срещу многократно превъзхождащия противник.
Александър Чертков отбелязва една много важна разлика, която трябва да се има предвид от историците – разликата между градското и селското население, първото от които не било преимуществено тракийско, а гръцко (ромейско), военно, търговско и чиновническо, а второто било предимно тракийско, което се препитавало със земеделие и често било враждебно настроено към управлението в градовете. Следователно когато говорим за разрушени градове, при едно нашествие, особено крайморски такива, трябва да имаме предвид, че това е засегнало предимно градското ромейско население, състоящо се търговци и занаятчии, магистрати и администрация, също и военни. По-голямата част от тях били от гръцко, латинско(италийско), също и от арменско, еврейско, готско (германско), арабско потекло, като разбира се имало и от тракийско. Според изворите, повече траки в градското население имало сред занаятчиите и военните, но като цяло огромното тракийско население на Балканския полуостров и извън него, в пределите на Мала Азия и на други места, било мирно земеделско население.
Въпреки нашествията на готи през 3 век, на хуни през 5 век и на авари в началото на 7 век, за цялостно опустошаване и обезлюдяване на Балканския полуостров през времето на Късната Античност е немислимо да се говори. Това не се поддържа нито от историческите извори, нито от археологическите доказателства. Опустошените градове от готи, в средата на 3 столетие, като например случая с Филипопол, бързо били възстановени от централната власт и дори станали по населени и цветущи отпреди. Същото било и при нашествията на хуни в средата на 5 век – градовете по-бързо или по-бавно се възстановили от тези нашествия. В началото на 6 век, по времето на Юстиниан Велики, границата на Римската (Византийска) империя по поречието на река Дунав е била силно укрепена. Силно укрепени били и вътрешните области. Знаем това от съчиненията на Прокопий Кесарийски, които съобщава имената на стотици крепости в източните, в западните и в централните провинции на империята. Голяма част от тези крепости са именно на Балканите, близо до важните градове Солун и Константинопол и останалите важни градове разположени по двете пътни артерии, познати с римските имена Виа Диагоналис и Виа Егнация. Прокопий Кесарийски обобщава, че император Юстиниан издигнал безбройни укрепления срещу варварите и поставил там неизразимо много военни стражи. Многобройни са имената на траки и тракийски предводители споменати в трите истории на Прокопий от средата на 6 век – известният генерал Велизар, роден в Германея (днешна Сапарева баня) съзаклятникът Буза, евномианецът Теодосий, знаменосецът Руфин, военачалниците Кутила, Имерий, Петър, Флоренций, и много много други. Подобни сведения за епохата намираме в съчиненията на Йоан Малала, Йоан Лидийски, Псевдомаврикий, Теофилакт Симоката. Въпреки многобройните споменати нашествия на Балканите, тези сведения ни дават основание да говорим за едни доста гъсто населени територии, подвластни на закона, реда и една сериозна администрация, а нашествията на варвари, и ако говорим конкретно за славяни, са правили силно впечатление и са били добре отразени и документирани от летописците.
*** *** *** *** ***
Езикът на траките, който всъщност стои в основата на т.нар. славянски езици, очевидно още е загадка, за някои наши учени, но не е бил такава за нашите възрожденци. В огромната си част те са считали езика на древните обитатели на Балканите за пряк предшественик на славяно-българския език, така както са считали и самите българи за преки потомци на траките или трако-пелазгите. Така известните днес в българската историческа наука „прабългари”, са разглеждани от нашите възрожденци като славяноговорящо племе. Въпреки опитите за изкривяване на тази истина, започнали в научните среди във Виена в края на 18 век, още през 1829 година Юрий Венелин в изследването „Древніе и нынѣшніе Болгаре” пише „… Надлежитъ возвратить истории истинное положение, что древние Болгаре были не Татарское или Турецкое, но настоящее Славянское племя.”
Основната причина, поради която езикът на траките остава неизвестен е липсата на достатъчно писмени паметници, написани на този език. Досега в науката са известни няколко кратки текста, написани с гръцки или латински букви, като надписът върху пръстен от село Езерово, Кьолменският надпис, издълбан върху надгробна плоча, посветителни надписи от остров Самотраки, кратки съчетания от думи върху кани, шлемове, гробници и т.н. Наред с това обаче имаме стотици запазени думи в наименованията на реки, градове, местности, имена и епитети на богове, всички те датиращи от тракийско време, както и думи записани в произведенията на древните автори и отбелязани като тракийски (също и македонски, дакийски, фригийски).
В споменатото изследване „ За преселението на тракийските племена” 1851 г., Александър Чертков забелязва думата Ctistae (ктисти) спомената у Страбон, с която се наричали безбрачно живеещи (в общност) траки. Тези траки са наричани „ктисти”, радвали се на почит и били смятани за святи. Чертков определя думата без съмнение със значение „чисти” (мъже чисти), т.е. религиозна общност, спазваща безбрачие и въздържаща се от ядене на животни, както между впрочем и всички от мизите. В доста по-късно време, тази тракийска дума е определена отново със значение „чисти” от проф. Владимир Георгиев в изследването „Траките и техният език” издадено в София през 1977 г. Названието „мизи” Чертков обяснява просто като „мъже”. Епитетът Замолксис (Залмоксис), даден на един духовен учител на гетите, той обяснява със „Замолкъ” – замлъквам. Действително историята на Замолксис е такава, че след като спечелил уважение сред населението, което започнало да го почита дори като бог, се усамотил в място с много пещери, и много рядко общувал с никого освен с царя на гетите и неговите приближени.
Поради спецификата на гръцкия език, в който липсват доста знаци и звуци, характерни за тракийския език и за славяно-българския, много от тракийските думи, както по-късно и славяно-българските, са записвани с наличния набор от знаци от гръцката азбука, а при липсващите звукове чрез съчетание от знаци. Някои съвсем неясни като звучене думи пък, са били записвани от чуждоземните гръцки и латински автори с разместени звукове и срички, т.нар. в езикознанието метатеза. Затова и тези думи остават загадка за много дълго, без да могат да бъдат обяснени от съвременните учени езиковеди.
Може да дадем такива примери, с добре известни тракийски думи (глоси), които не са обяснени правилно или изобщо не са обяснени поради тази причина. Дългата до коленете дреха „зейра” или „зира”, която покривала двете рамене и се пристягала хлабаво с колан на кръста или с пояс, била характерна за траките, особено за гетите. Това е ни повече ни по малко думата „ риза”, на старобългарски „риза”, облекло характерно както за траките, така и за славяните от по-късните времена. Дългата бяла риза, изработена от лен или коноп, е била носена и от мъжете и от жените при славяните, като имало разлика единствено в дължината и декорацията. Тази дреха е била носена и от траките, за което имаме много сведения, а и самата дума, виждаме че е била същата.
Много любопитна е думата „колеа” или „колаброс” (също и колабризмос), вид танц, както и танц с оръжие в ръка. Думата е свързана от езиковедите със старобългарското „коло” – колело, кръг, със сърбохърватското коло - „колело, кръг”, а също и хоро. Забележителна е връзката на тази тракийска дума с „прабългарската” жреческа титла „колобър”.
В много от записаните различни названия (епитети) на тракийските богове, прозират славяно-българските съответствия, които показват принципната еднаквост на тракийския език и славяно-българския. Такива епитети са Сабадий (Сабазий), което идва от „свободен” или „освобождаващ” (старобълг. "свободь"); Семела (Семеле), което идва от „земя” (старобълг. землia, рус. земля) или от „семе”, които две думи всъщност са смислово и езиково свързани; Зеринтия, което идва от „звяр” (животно); Асдули, епитет на Тракийския конник, което означават „ездач”, както и Асдинос; Стурулеос - друг епитет на конника, което идва от „старши” или „старейшина” ; Сгуламенос, епитет на Аполон, което идва от гол, съблечен, както той е изобразен на съответния релеф и т.н. Очевидна е връзката между тракийския епитет на Хероса Перкос и славянското Перун, както и едно от древните название на Тракия – Перке.
Не само в лексикално, но дори и в граматическо отношение нашите учени-езиковеди, успяват да възстановят множество сходства между тракийския език и славяно-българския. Такива наблюдаваме при използването на звателен, падеж, окончаващ на –е („Ролистене” при пръстена от Езерово); при използването на умалителни наставки, подобни в тракийския, българския и сърбохърватския; образуването на сложносъставни имена, характерни както за траките, така и за славяните; образуване на прилагателни имена - Суитулин, Залдин, отговарящи съответно на Светлан или Светлин, Златан или Златин и други. Професор Владимир Георгиев дори говори за предславянски произход на т.нар. ятовата граница, разбира се с поставена въпросителна по този въпрос.
Безпристрастното изследване на тракийския език показва, че той всъщност е език-основа на това, което по-късно наричаме славянски или славяно-български език. Разликата между тракийски и славяно-български, не е по-голяма от разликата между днешния български език и сърбо-хърватския, украйнския език, чешкия, словенския, руския и другите езици от славянското езиково семейство. Една проста истина, пътят до която се оказа много сложен и дълъг.
*** *** *** *** ***
Балканите стоят в основата на християнизирането на Европа. Процесът на християнизация на Балканите започва още от 1 век от новата ера с дейността на апостол Андрей и апостол Павел, Свети Ерм първи епископ във Филипопол (Пловдив), Свети Амплий първи епископ в Одесос (Варна) и други. Първите християни на Балканите, както отбелязва още Г.С.Раковски, са не елините, а македонските българи. Те съставили в Солун първата църква Христова, след Ерусалимската, и тази църква е служила за образец на другите при разпространението на християнството, не само по цяла Македония, но и Ахея (същинска Гърция). Разпространението на християнството било бавен и продължителен процес, който преминал през жертвата на много мъченици за вярата, много административни препятствия, борба с римското статукво и нравствено-философката догма на елинизма. Една от най-важните крачки в тази посока е разбира се признаването на християнството за равнопоставена на другите религии, с едикта от Медиолано (Милано) от 313 година, предшествано от Сердикийския едик за толерантността от 311 година. През 380 година император Теодосий I налага ревностно християнската ортодоксална религия, като въвежда решителна забрана за всички други култове и ереси в империята. Последният бастион на старата елинска религиозно-нравствена догматика Атинската философска школа, е закрита чак през 529 година по времето на император Юстиниан I.
До времето на император Юстиниан I Велики (527 -565) Балканите и другите територии подвластни на Източната римска империя били напълно християнизирани. За нуждите на огромното тракийско население, този император, сам по произход тракиец, учредява самостоятелна архиепископия, в средата на Балканите, независима от Константинополската и Римската църкви, трета по ранг след тях. Тази архиепископия останала с името Юстиниана Прима (Първа), обхваща седем провинции - Първа Македония, Втора Македония, Средиземна Дакия, Прибрежна Дакия, Дардания, Превалитания (Превала) и Горна Мизия. Тази обширна територия, съвпада като граници с по-късната, добре известна от нашата история Охридска архиепископия. Тази територия, както и съседните провинции Родопа, Тракия и Хемимонт били населени почти изцяло с тракийско население, което постепенно след 4 век от новата ера започнало да се нарича българско. За нуждите на това население в близо четиридесет годишното управление на Юстиниан I били построени стотици църкви, параклиси и големи базилики. Не останало село, без християнски храм, даже и в най-отдалечените и непристъпни планински области, за което свидетелства археологическите проучвания ни дават ежедневно.
През 6 век, северната граница на Източната римска империя вървяла по протежението на река Дунав - от нейното устие при вливането й в Черно море, нагоре към средното течение на реката, близо до мястото където река Драва се влива в нея. Градовете Сирмиум (днешна Сремска Митровица) и Сингидунум (днешен Белград) на река Сава и Виминациум на Дунав, били важни гранични градове, административни и военни центрове на империята. В края на 6 век, по времето на император Маврикий (582 – 602) империята води тежки битки с авари и славяни за запазване на тази северна граница. В крайна сметка ромейските войски се разбунтуват именно поради тежките походи срещу славяните и при новият император Фока (602-610) империята губи контрола над северната граница. Това е и времето на масово преселване на славянски племена към вътрешните области на Балканите. Тези племена на брой няколкостотин хиляди човека, се отправят към богатите области и градове на империята. Постепенно те се установяват на различни места, но най-вече в земите около град Солун, , по средното течение на Вардар, Струма и Места, в южните склонове на Родопите, и по надолу в Епир, Тесалия и полуостров Пелопонес.
Както свидетелстват късноантичните автори, появата на името славяни (склаби, склави) е свързано със скитските и тракийски племена, северни съседи на Източната римска империя. На няколко места в своята „История” Теофилакт Симоката (VII век) ни съобщава че склавини, това е новото име на тракийското племе гети. През 584 година, тези пълчища славяни с добитъка, пленниците и торфеите, под предводителството на вожда Ардагаст, стигнали чак до Дългите стени край Константинопол, но били прогонени от византийската армия. Под предводителството на същият вожд те още на два пъти нахлували в земите на плодородна Тракия, но били отблъснати. С голяма войска византийският стратег Приск ги нападнал в техните собствени отвъддунавски владения, които вследствие били разорени.
Един важен източник за епохата „Чудесата на Св. Димитър Солунски” говори за пет големи обсади на града Солун от славянските племена. Тези нападения били извършвани от славянските групи, които се спускали по долината на река Морава (Българска Морава) и оттам по течението на река Вардар (Аксиос). Напълно възможно е тези походи на юг да са били породени преди всичко от икономическа принуда, породена от липсата на храна за хората и паша за стадата. В третото подред нападение на града станало към 617-619 година, ни се съобщават имената на участвалите племена драговити, сагудати, велегезити, ваюнити, бързаци и други. По време на това, в крайна сметка неуспешно нападение, намерил смъртта си и техният княз Хацон. След три години и четвъртото поред нападение на Солун и след сключения мир, славяните останали мирно да живеят в околностите на Солун, според условията на договора. Византийските историци от 9-10 век говорят за област Склавиния (Славиния), която се намирала на това място, съставена от представителите на тези племена, най-общо казано между реките Струма и Вардар.
Летописецът Теофан Изповедник (IX век) ни съобщава за един поход на император Констанс II (641 -668) в Склавиния, около 658 година. В този поход императорът успял да усмири славяните и пленил някои от тях. Отново Теофан отбелязва за поход на арабите във Византия през 669 година, при който славяните на византийска служба преминали на страната на Абдерахман и се поселили в областта Апамея в Сирия, на брой 5 000 души. Интересно е днешното име на местото където се поселили - село Склебийе (т.е склаби – славяни ), запазено и до днес, в което е отразено именно заселването тук на славянско население.
През 674 година арабските войски започнали обсада на византийската столица Константинопол. Възползвайки се от това затруднение на империята князът на ринхините Пребънд запланувал нова акция срещу града Солун. Поради тази причина византийците заловили и оковали Пребънд, като го отвели в столицата. Когато всичко това станало известно, специални пратеници на солунчани и на племената от Ринхин и Стримон заминали за Цариград, за да искат от императора освобождаването на славянския княз. Скоро княз Пребънд избягал от Цариград и се скрил в района на гр. Виза. При залавянето му, което коствало доста усилия на централната власт, той заявил че „щял да събере всички съседни нему племена и . . . нямало да остави занапред място, незасегнато от войната, но щял да воюва непрекъснато и не щял да остави жив който и да било християнин (ромей).” В крайна сметка Пребънд бил наказан със смърт и това предизвикало надигане на племената ринхини, стримонци и сагудати против Солун, с което започнала петата подред обсада на града. Тази обсада продължила няколко години и в крайна сметка също била безуспешна.
Хронистите отбелязват подробно един поход срещу областта Склавиния, през 689 година по времето на император Юстиниан II (685-695 и 705-711). Теофан Изповедник и Анастасий Библиотекар говорят за поход срещу Склавиния и България, но със сигурност този поход е от столицата Константинопол (Тракия) към Солун. Според Теофан императорът отблъснал българите, които тогава го пресрещнали и нападайки чак до Солун заловил голямо множество славяни, едни с война, други пък доброволно минали на негова страна. Тези славяни той заселил в областта (тема) Опсикион в Мала Азия. Тема Опсикион обхващала южното крайбрежие на Мраморно море и по навътре земите около планината Олимп (днешна Улудаг). Три години по късно императорът избрал сред тези славяни тридесет хилядна войска и поставил за техен началник Небул (или Невул). Този славянски отряд бил изпратен срещу арабите, към югоизточният бряг на Черно море, при града Севастопол. Конната византийска войска и славяните първоначално удържали победа, но след това предводителят Небул бил подкупен с колчан пълен с пари, и след много обещания преминал на страната на арабите с двадесет хиляди славяни. В отговор на това действие, императорът погубил остатъка от славяните, с жените и децата, край Никомидийския залив, в темата Опсикион.
Вероятно за този поход на младият Юстиниан II срещу Склавиния се отнася съобщението на Константин Багрянородни (913 – 959), който казва, че областта Стримон е населена не с македонци, а със скити (т.е. славяни или българи), „които Юстиниан Ринотмет поселил в планините на Стримон и в проходите на клисурите.”
По-малки или по-големи размествания на различни етнически групи, е било винаги част от политиката на една империя, включително и ромейската (византийската). Това се правило обикновено с цел осигуряване защита на дадена граница, на дадена област, чрез настаняване на военизирано, в по-малка или по-голяма степен, население в пограничните области. Примерите за това са многобройни и от всички епохи - от най-древната, през античната, средновековната, дори и до днешната. Друга основна причина за етнически размествания от страна на големите империи, била за заселване на обезлюдени поради някаква причина територии, а по време на бунт или вълнение изселване на население се правило с наказателна цел.
По времето на император Константин V Копроним (741- 775) население, от арамейската област Осроене, било преселено в Тракия, както и население от съседната област, от град Мелитена (дн. Малатия). Сред тези преселници се разпространила павликянската ерес. Същият Константин довел и жители от островите и Елада в столицата Константинопол, чието население било намаляло, поради настъпилата епидемия. През 759 Константин V провел поход срещу Склавиниите в Македония. По негово време, около 762-764 година, според сведението на Патриарх Никифор (IХ век) около 208 хиляди славяни се преселили от земите си в Мала Азия, край река Артан във Витиния.
Във връзка с настъпилата суша, Константин V възстановил Валентиниановия водопровод, който бил разрушен от аварите по времето на император Ираклий (610-641). За тази цел той довел от Азия и Понта 1000 зидари и 200 мазачи, от Елада и островите 500 тухлари, а от самата Тракия 5000 майстори строители и 200 керемидчии. Дори само от това сведения разбираме, че плодородна Тракия била както във всички епохи цъфтяща и гъсто населена, а размествания на отделни етнически групи, дори не повлияли на нейния тракийски етнически облик.
През 783 година, по време на регентството на императрица Ирина (797 – 802) патрицият Ставракий е изпратен срещу славянските племена около Солун и в Елада. Той успял да ги подчини всичките и да ги направи данъкоплатци на империята. Влязъл и на полуостров Пелопонес и докарал много пленници и плячка, като при завръщането си отпразнувал с триумф победата си, на хиподрума. Разбира се тази победа не била окончателна. Още през 799 година князът на славяните Акамир, от Велзития (вероятно в Тесалия, днешно Велестино), подтикнат от еладците опитал намеса във вътрешнополитическите дела на империята. Този опит за намеса бил осуетен от централната власт, а заговорниците наказани.
В житието на св. Григорий Декаполит намираме сведение за един бунт на долнострумските славяни от първата половина на IX век. Главатарят на Славения, както се говори в житието, подигнал въстание, при което страната (областта) била опожарена, а имало и немалко жертви. Така разбираме, че въпреки формалното налагане на византийската власт, отделните славянски села и области запазвали значителна икономическа и политическа независимост,въпреки че след първоначалният натиск на славянските племена върху полуострова, особено интензивен в края на VI и началото на VII век, започнало сравнително мирно съжителство между жителите на империята и славяните. Това мирно съжителство се изразявало в размяна на стоки, земеделски и животински продукти, от страна на славяните, които те произвеждали и набавяните от тях стоки от градските центрове, от които те имали нужда. Различната вяра не била решаваща в тези отношения, тъй като в многонационалната византийска империя, ако и християнството да господствало, имало и достатъчно други вери и вероизповедания. Ако трябва да определим вярата на т.нар. славяни или склавини, спрямо християнството, те били така да се каже езичници или погани. Славяните почитали прастарите си богове, молели се на дървени, а в някои случаи и на мраморни идоли, почитали свещени дървета и дъбрави, почитали също слънцето, луната и звездите. Запазени са свидетелства за т.нар. требища или капища, на които под открито небе се извършвали различни обредни действия, свиквали се събрания, изпълнявали се наказания и т.н.
Кога е започнало християнизирането на славяните, заселили се в пределите на Източната римска империя, е трудно да се каже. Още по трудно е да се каже точно кога е завършило това християнизиране. Константин Багренородни в своя трактат „За управлението на държавата” съобщава за славяните в провинция Илирик, че сами проводили пратеници при император Василий I Македонец (867-886) с желание да бъдат покръстени, а и да станат поданици на ромейската държава. Това били племената хървати, сърби, захълмци, тервуниоти, каналити, диоклейци и пагани. Най-дълго непокръстени останали паганите, който живеели из непроходими и стръмни места, а и самото им име означавало „непокръстени” на езика на славяните, както ни съобщава Константин Багренородни. Покръстването на българите или по-точно казано на българите-славяни от Плиска по същото това време, около 864-865 година, предхожда с няколко години покръстването на тези западнобалкански славяни. Но и двете събития покръстването на българите в Плиска по времето на император Михаил III (842-867) и покръстването на западните славяни по времето на император Василий I Македонец (867-886), могат да бъдат разглеждани като част от единен процес по приобщаване на славяните (склавените) към християнската вяра и съответно към византийската империя. Към този процес се отнася и т.нар. Брегалнишка мисия на Константин Кирил Философ, от същото това време, средата на IX век, когато той покръства хиляди славяни от един славянски анклав, близо до днешния град Щип.
В Кастамокитската гръцка хроника от Атон, се съобщава че племената ринхини и сагудати, или поне част от тях, били огласени с евангелското учение по времето на иконоборческите императори, т.е. между 726 и 843 година. Към края на IX век християнството се било разпространило достатъчно и сред солунските славяни драговити, така че император Лъв Мъдри (886-912) открил за тях ново епископство, и го подчинил на солунския митрополит.
В по-отдалечените от централната власт райони или в труднодостъпни такива обаче християнизацията на славяните и приобщаването им към държавата, било то византийската или българската такава, вървяло по-бавно. В житието на св. Никон Метаноите от XI век, се споменава за живеещите в Морея (Пелопонес) славянски племена милинги и езерци. В края на X или началото на XI век, те е все още не били приобщени към християнството. Техният дукс (княз) Антиох разположил шатра в съседство до манастирската обител св. Никон, а желанието му било да издигне кръчма на това място. Този дукс властвал над „езическа страна”, а спорът между него и монасите, бил сериозен, в крайна сметка решен в полза на светата обител.
По отношение на българските земи, е запазено едно твърде важно сведение в житието на Георги Светогорец, съставено от йеромонах Георги от Атон. То е писано между 1067 и 1086 година и е запазено на грузински език, като същото житие е познато и на гръцки, в „Атонски патерик” - „Житие на преподобния отец Георги Иверски”, роден в Грузия и живял между 1014 и 1067 година. И в двата източника се описва разбиването на мраморен идол, на който славяните се кланяли и принасяли жертви. Това място се намирало близо до Бачковският манастир, който е основан през 1083 година, малко след тези събития и бил отдалечена собственост на Иверската (грузинска) обител. Близо до село наречено Ливадия, „в място някак си затънтено, съвсем безлюдно, в планини и девствени гори… живеят боргали (т.е. българи), наричани склави (т.е славяни), съвсем неразумни, скотоподобни, дръзки и ядели нечисти влечуги”. В това владение от отдавнашни времена бил останал един идол, мряморен, изобразяващ жена. Тези неразумни хора, както отбелязва житието, служели още на нея и говорили: „Слънце и дъжд и всякакво добро за нас ни се дава от нея, тъй като тя има власт да дарува смърт и живот комуто пожелае”. Веднъж на път за Цариград, преподобният Георги Светогорец стигнал по пътя до гореспоменатото селище. Местните жители предложили на монаха да се помоли на идола, „глухата и бездушна своя богиня”, за да има успех в своите работи, но Георги Светогорец поискал само да го заведат до идола. На другият ден светецът казал да му донесат от ковача чук и сам тръгнал със своя иконом и двама от славянските поселници. Щом се доближил светецът направил на челото си знака на честния кръст и наченал да произнася думите от Евангелието на Йоана. Въпреки предупрежденията на местните, че идолът може да го убие преподобният вдигнал чука, ударил идола и го разрушил на дребни части. Поразени от това, че не последвало възмездие от страна на техния идол, езичниците се обърнали към християнството.
Забележително е, че това събитие се случва в средата на XI век, т.е само триста години преди интензивното разпространение на исляма на Балканите, дошло с османските нашественици! Но дори да приемем, че масовото покръстване на славянските общности на Балканите е станало около средата на IX век, това все още не е толкова далеч от втората половина на XIV век, времето когато столицата на османските завоеватели е пренесена на Балканите и по-точно в град Одрин, столица от 1365 година до 1453 година. Християнството, разпространило се сред многобройното местно тракийско население, наречено по-късно българско, още в първите векове на новата ера, е било до това време с близо 1300 години традиция.
От сведенията за славяните, заселили се на Балканите и по-точно казано в територията на Източната Римска империя (Византия) след края на VI век се вижда, че те въпреки привидното политическо и административно подчинение на империята, запазват своята самостоятелност. Тази самостоятелност те запазват и след тяхното християнизиране. Например при обсада на град Солун от арабите през 904 година изворите отново говорят за независими славянски племена, със свои князе и самостоятелни военно-политически решения. Споменаване на славяните като самостоятелен елемент имаме дори по времето на Четвъртия кръстоносен поход (1202 -1204). Историкът и висш държавен служител Никита Хониат (1155 – 1217) споменава за славянина Варин и неговите съмишленици, които помогнали на кръстоносците да завладеят град Пирге през 1206 година.
Тези славянски групи, установили се на територията на Македония, Беломорска Тракия, Родопите, Тесалия, Пелопонес и Мала Азия в периода на Ранното Средновековие, християнизирани в средата на 9 век, а и по-късно, запазили до голяма степен своята политическа, икономическа и културна самостоятелност, са същите които в периода на османското нашествие, след средата на 14 век приемат по различно време и по различни причини мохамеданската вяра. Времето когато това е станало действително е много разтегливо, като датира още от 12 век, в единични случаи, чак до началото на 19 век в други. Причините за приемане на мохамеданството са също доста разнообразни, като са свързани както със сравнително късно християнизиране, така и с желанието за запазване на вътрешна самостоятелност, на тази бивша славянска общност, наречена по-късно помашка, свързани са и с икономическа изгода или пък в други случаи с икономическата принуда и не на последно място, но не и водещо, промяната е била свързана с насилие от страна на управляващите османци.
Единични случаи на ранно проникване на ислямската религия имаме например в Западните Балкани, в областта Гора, днес част от Република Косово. Тази област днес е населена със славяноговорящо мохамеданско население, което запазва своята вътрешна затвореност, и в самата област Гора и когато нейни представители отиват да работят и живеят в чужбина. Тук има предание за пренасяне на исляма още в 13 век или дори по-рано от преселници от град Алепо в Сирия. Според местните ислямът тук е проникнал със сигурност преди битката при Косово поле, т.е. 1389 година, един от най-значимите епизоди от османското завладяване на Балканите. В преданията сред тази помашката общност, която тук е наричана и нашенска, горанска, торбешка и по-други начини, както и сред по-образованите нейни представители, занимаващи се с нейната история, често се среща легендата за връзка между богомилската общност и вяра и по късната помашка общност и нова вяра. Действително такава е историята на мюсюлманите от Босна – ислямизирани славяни, който преди това са имали своя босненска църква, богомилска по своята същност. От друга страна помашките общности в Северна Македония, Косово и Албания обикновено разграничават своята общност (македонска, горанска, българска, нашенска и др.) от бошняшката (мюсюманска), с нейният език, култура и т.н. Тезата, за връзката между богомили и ислямизираните славяни, се среща спорадично и в българската научна литература. Действително богомилският така наречен дуализъм, вероятно повлиян от манихейството, е сходен със славянския дуализъм, отразен в почитането на богове като Чернобог и Белбог. Възможно е богомилството първоначално да възниква и да се разпространява също сред славянски групи от Балканите, преди да се разпространи и сред други групи население в тази и други части на Европейския континент.
Желанието за запазване на вътрешна самостоятелност на отделна етническа група често се изразява в приемане на религия различна от тази на преобладаващия етнос. Примерите за това в историята са многобройни, включително и с постепенното приемане на исляма от страна на славянските анклави в различни части на Балканския полуостров. Доказателство,че именно славянските общности са приели исляма и то в повечето пъти доброволно, за да запазят своята вътрешна общност са много. Например фактът, върху който се спира Стою Шишков, че ислямизираните гърци, са учудващо малко, спрямо броя на ислямизираните българи-славяни. Той обяснява това с многобройността на българо-славянският етнос на Балканите, но така или иначе сравнително малкият брой ислямизирани гърци противоречи на тезата за масово и насилствено помохамеданчване, което не би подминало нито един народ, поданик на османската империя. Също така дори териториално погледнато съсредоточието на помашки общности, основно в бившия Битолски вилает, по границата между Северна Македония и Албания, покрай град Солун, Енидже Вардар и град Драма, в бившата Неврокопска кааза, в днешна България, В Южните Родопи и други части от бившият Одрински вилает, съвпадат до голяма степен с описаните от по-старите автори места обитавани от склавините (славяни).
В своето изследване „Помаците в трите български области: Македония, Тракия и Мизия” от 1914 г. Стою Шишков се спира подробно на имената помак и ахрянин с които обикновено българското християнско население нарича своите мохамедански съплеменници. Той не успява да стигне до категорични изводи, като споменава няколко различни възможности и при двете имена. При името „ахряни” разпространено почти само в Родопите, той представя вероятна връзка с библейската дума агаряни, с името Ахридос, старинното име на една област в Родопите, представя и възможната връзка с името на тракийското племе агриани, обитаващо горното поречие на река Струма. По-късно в изследването си отпечатано през 1936 година той прибавя и още две възможности. Връзката между името на тракийското племе агриани и името ахряни е търсена и по рано, от гръцки ерудити. Тези агриани участвали като помощна и военна сила в походите на Александър Македонски на Балканите и в Азия. За славянско племе, заселило се между реките Места и Марица, още във вековете преди новата ера, което се казвало акрени (вероятно агриани), говори и учителят Ст. Салгънджиев в книгата си „Лични дела и спомени, или неравната борба с елинизма в Солун и Сяр” от 1906 година. Всъщност историческо погледнато тази област обитавали племената кикони, както и корпили и сапеи (саи).
Спомените за трако-пелазгийското минало са запазени и до днес сред помаците- славяни. Учителят Фаид Мустоски от македонското село Лабунища, близо до границата с Албания разказва за историята на нашенците (славяните-мохамедани), че са наследници на пелазгите, като той нарича тези наследници също и славяни. Учителят Фаид споменава също, че е имало малко случаи на насилствена ислямизация, които общо взето се знаят. Още едно потвърждение за общото трако-пелазгийско минало и на балканското население и на славяните е сборникът наречен „Веда словена: Български народни песни от предисторическата и предхристиянската епоха”, публикуван в два тома през 1874 и 1881 г. и записан сред българите мохамедани в Татар-пазарджишка и Неврокопска кааза . В древността те съставлявали част от едно и също балканско население, но една част мигрирала в земите на север от река Дунав и още по на север до Балтийско море. Там тази северна част от прастарата балканска общност, през Античността станала известна с името скити или сколоти, а по-късно склави или славяни. Отвъд дунавската делта и по Северното Черноморие живеели и част от тракийските племена даки, гети, синти, меоти и други, във вековете преди и след новата ера. Все пак трябва да имаме предвид, че историята на двете общности балканската, т.е. тракийската и северната, т.е. скитската, за доста дълъг период от време се е развивала при различни условия, контактите с другите северни и съответно южни народи са били с различна интензивност и от различно естество и ако езикът и културата до голяма степен да са се запазили еднакви, то все пак разлики между двете общности са съществували и все още съществуват.
При заселването в земите на Източната римска империя, основно през 5-7 век, славянските общности били принудени да заемат по неплодородните земи и по-труднодостъпните региони. Освен това те били разселвани от византийските и българските управници и на различни места, като проходи и клисури с цел охрана, какъвто пример имаме от времето на император Юстиниан II, също и охраняващите старопланинския проход Верегава племе севери, преместено на изток, седемте славянски рода преместени на запад срещу аварите и други. Основните занимания и препитание на това население са продиктувани именно от тези условия, като се запазват непроменени през цялото Средновековие. Това население запазва и традицията да излъчва собствени водачи, наричани в ранния период князе или вождове (също „дукс”и „регас” в някои византийски източници), а в по-късния период първенци, паши или аги.
Българският историограф Васил Кънчов ни е оставил едно много стойностно описание на областта Чеч от края на 19 век, населена с 60 села, с българо-мохамеданско население. Това описание до-голяма степен може да бъде отнесено и към другите помашки общности на Балканите, които Васил Кънчов е описал подробно в своите етнографски изследвания. Той отбелязва, че населението в Чеч се подчинява на своите първенци във всичко, като на Неврокопски Чеч заповядва една стара аристократична фамилия от село Осойница (Осеница). Тогавашният началник Али паша, около 70-годишен старец решавал всички спорове, при необходимост биел, затварял и налагал всякакви наказания, които се приемали безропотно. В къщата му се пазело най-голямо гостоприемство, както всъщност било и в цялата тази помашка околност. Народът се поменувал със скотовъдство и пчеларство, а земеделието, сеенето на ръж, ечемик, овес и тъкането на платове, били на второ място. Ловджийството също било развито. Храната не достигала и била докупувана от Драмско и Скечанско. На определени места се организирали своеобразни панаири, за продажба и обмяна на стоки. Чечките помаци ненавиждали турците, като се отнасяли горделиво към тях, както впрочем се отнасяли и към християните. Наред с мюсюлманската вяра, при тях са запазени много християнски и езически обичаи. Обичаите и традициите свързани с християнството, които са запазени при помаците, подробно са описани от много изследователи, и особено от Стою Шишков в неговите изследвания по тази тема.
Васил Кънчов дава кратко описание и на околността Бабек, живописно описана и от Христо Попконстантинов в „Краището Бабек в родопските планини”, очерк издаден през 1893 година. Тук населението било добре въоръжено, като се занимавало със скотовъдство и лов и правене на катран. То било управлявано от фамилията на Яшар ефенди, както и от местни коджабашии. При своята изключителна изолираност населението било доста неграмотно, с малки изключения не разбирало много и от мохамеданската вяра. В това отношение за помаците било достатъчно да знаят, че не са каури (гяури) и че стоят по-горе от тях. Имената на родовете били повечето български, а в определени случаи съществувал и спомена, че са били християни. Сватбите били правени по старо му, играели се хора, а на много празници не се работело – все прилики с християнските обичаи.
Много интересна подробност е запазването на старата славянска прическа, която помашките първенци и главатари продължавали да носят до края на 19 век. Тази прическа се състояла в бръснене на главата и оставане на дълъг чомбас (чумбас). Имаме описание на подобна прическа от времето на княз Светослав I Игоревич (963 – 972), оставено от Лъв Дякон в негова „История”, който описва срещата на киевския княз с византийския император Йоан I Цимисхи (969-976), край Дръстър (Силистра). Бръсненето на главата и оставянето на един кичур коса било признак на знатност, обикновено в съчетание с дълги мустаци. Такава прическа – дълъг чомбас, носел помашкият главатар от чепинският край Хаджи Башко, от времето на т.нар. кърджалийски времена и хайтаджийските походи от края на 18 и началото на 19 век. Делата на Хаджи Башко, защита на местното население и залавянето му чрез предателство са подробно описани от Христо Попконстантинов в „Чепино (Едно българско краище в северозападните разклонения на Родопските планини)” книга издадена в 1898 година. При обесването на Хаджи Башко след залавянето му, неговият дълъг чомбас, който висял надолу плашел коня на официалния османски управител, та се наложило да бъде отрязан, за да може коня да мине покрай него. Разбира се подобни прически били характерни за водачите, а не за обикновеното население. Облеклото и външният вид на българомохамеданите приличал на тази при християните, с преобладаващия естествения цвят на вълната, като разликата била в чалмата, която мохамеданите по традиция носели. По заможните помаци носели и потури, каушми и долами от син цвят, украсена с гайтаневи и сърмени нашивки,също турско влияние.
Женската прическа при помакините от друга страна е била за дълго време характерна със сплитането на множество тънки сплитки, един старинен обичай. Подобни плитки и прическа отново намират паралели със северното славянско население. Стою Шишков отбелязва също така, че металните накити у българомохамеданките са повече и по-разнообразни, при това със запазена самобитност. На главите си българо-мохамеданките носели кръгли сребърни с шарки плочици, наричани те(а)пе(а)лици, с висулки сребърни и разноцветни мъниста.
Сведенията за помохамеданчването, специално на родопското население, са разглеждани многократно, още от края на деветнадесети век и са допълвани многократно, през целия двадесети век. По темата е натрупан доста сериозен материал, обобщаващ и такъв разглеждащ частни случаи. Според изследователите масовото помохамеданчване започнало по времето на султан Селим I (1512 -1520), според различни сръбски и български хроники. Друго масово помохамеданчване имало през 17 век, но кога точно е спорно, вероятно по времето на султан Мехмед IV (1648 – 1687). Известните и многократно цитирани документи свързани с това помохамеданчване, като Летописен разказ на поп Методи Драгинов, Беловска хроника, Баткунска хроника, Исторически бележник на Рада Казалийска и други съставляват ядрото на тезата за насилственото приемане на исляма. Вече се появиха и достатъчно публикации доказващи недостоверността на тези сведения или иначе казано това, че те представляват късно написани версии, за отминали събития. Самите официални османски документи, регистри, показват друго, а османските историци, и чуждите пътешественици от 17 век, никъде не споменават за масово и насилствено помохамеданчване. Запазените османски документи и регистри показват едно постепенно увеличаване на мюсюлманските домакинства в различните български християнски села от края на 16 век, който процес завършва в началото на 18 век, когато има села с изцяло мюсюлманско население. Според преданията сред самите помаци, от началото на 20 век, помохамеданчванията са отпреди 150-300 години. Основата на този процес е многопластова и включва както икономическата принуда, така и икономическата изгода, като освобождаване от някои данъци, включва също и съобразяване с другите в общността, следване примера на водачите на тази общност, спорадични изблици на правоверие, от страна на вече приелите исляма, натиск от страна на властите и други разнообразни причини. В излезли напоследък изследвания се отчитат чумните и други епидемии през периода на османското владичество, които също влияят върху броя на населението в селата (и градовете), както и върху промяната съотношението на домакинствата, християнски и мохамедански. Като цяло помашкото население не било особено религиозно, а още по малко верски фанатично, по-скоро дори обратното. Имаме примери, че самите турци не считали помаците за особено правоверни и ги наричали понякога полу-верци (ерум-динлии) именно поради тази им особеност.
Официалната османска власт преди 1878 година, също както и българската власт след Освобождението имала многобройни перипетии и открити стълкновения с помашките групи, които със своята самостоятелност и действия, застрашавали централната власт и редът осигуряван от нея. Един от големите изследователи на Родопите Васил Дечов, в своето изследване „Миналото на Чепеларе” отпечатано през 1928 година, обръща внимание на факта, че един от най-известните хайти (кърджалии) от края на 18 и началото на 19 век бил по произход българо-мохамеданин. Мехмед Синап бил роден в село Брещен, Неврокопска околия, но отрано останал сирак. На сравнително млада възраст около 1792-1793 година, поради насталия масов глад в Родопите, той повежда около 500 въоръжени човека, от областта на Дьовленско и Чечко към Тракийската равнина за снабдяване с жито и други провизии. Тези хора водели със себе си много коне, мулета и магарета и разбира се събирането на провизии се извършвало принудително. Дружината стигала и по-далеч до околностите на Самоков, Дупница и София, Златишко и Пирдопско. При среща с войската ставали кървави сбивания, а официалната османска власт безуспешно се борила с това явление, което продължило около 10-12 години. Други известни предводители на разбойнически шайки от това време били Дертли Мехмед, Кара Манаф Ибрахим, Карафезията, Исаоглу, Аджи ага, Топал Салих, Еминджикът и други. Всички те, с изключение на последният били смолено-рупци, както ги нарича Васил Дечов или мохамедани от славяно-български произход, т.е. помаци. Интересно, че на това място Васил Дечов споменава, че по тези високи скалисти и гористи места, в Централните и Южни Родопи преди 2000 години живеели и се подвизавали тракийските племена беси и сатри.
През 1803 или 1804 синаповите чети върлували в Средногорието, като достигнали дори до Калофер. На връщане те успешно преодолели царската войска, край река Марица, но при оттегляне обратно в Родопите били преследвани и разбити от прочутия билюкбашия Кара Ибрахим, образът на който е използван във филма и книгата „Време разделно”. Описаният от Дечев Караибрахим обаче е живял стотина години по-късно от събитията описани в книгата „Време разделно”, съответно края на 18 и края на 17 век. Това се отнася и за други главни действащи лица в тази драма, като смолянския управител Салих ага (Сюлейман ага в книгата), който също е живял стотина години след описаните във „Време разделно” събития. Това важи и за образа поп Григорко (1800 -1870), просветител на Родопите, който образ вероятно е заимстван за образа на поп Алигорко в историческата повест.
Всъщност грабежите на родопските хайти, българо-мохамедани, издадените срещу тях султански заповеди, инструкциите към местните управители, движението на войската, напомнят много на ситуацията със Славиниите, от края на 7-то и началото на 8-то столетие, а и по-късно. Точно такава е ситуацията отбелязана от византийските хронисти, във връзка с усмиряването на тази област (или области) от ромейската войска и действията на византийските императори.
Излишно е да се спираме и на известната с независимостта си Тъмрашка република, събитията около която са документално и художествено описани от Ангел Вълчев в книгата „Тъмраш”, 1973 г. Последователно тъмрашките управители Хасан ага– Ахмет – Адил – Атем, управлявали независимо тази област от 1832 до 1912 година. Тези управители били достатъчно независими от централната власт, както преди 1878 година, така и след това. Излишно е да се спираме и на други известни случай, за да се убедим за пореден път в самостоятелността на бившите славянски общности, наречени по късно помашки, торбешки, нашенски, българо-мохамедански и т.н.
Когато изследователите в следосвобожденска България започват да обръщат по специално внимание на помашкият говор и да пишат изследвания върху езика на помаците, те са удивени от неговата близост с кирилометодиевия или старославянския език, познат ни от старобългарската книжнина. Тази близост е и граматична, и лексикална, и фонетична. Видният български етнограф Христо Вакарелски изтъква чистотата на българския език, в народните песни, приказки, пословици, гатанки и прочее у българите мохамедани. Той изтъква и това, че дори запазеността на славянския тип у тях е много по-силен, отколкото у братовчедите им българи християни.
Интересни са особеностите в говора на българо-мохамеданите, които отбелязва Стою Шишков и които директно свързват този говор с останалите славянски езици. Така например произнасянето на неудареното О като А, край старото знатно село Смилян, както го нарича Стою Шишков, е особеност подобна на тази в руския език – магила, вместо могила; атиде, вместо отиде; падпирам, вместо подпирам и т.н. Произнасянето на старобългаските съгласни ъ и ь в някои думи – кане(а)за от кънѦзь на старобългарски; де(а)нес от дьньсь; пачела от бъчела; малоги от мъногъ; саребру от съребро и т.н. също е характеристика в говора на българите-мохамедани, за разлика от тази в говора на българите-християни. Употребата на старият дателен и творителен падеж пък е характерен за говора и на двете групи – йунаце(а)м, кон’ем, майце(а)м, ко(а)рстум и т.н. Произнасянето на старият инфинитив, което е характерно и за македонските говори, е запазено и в Софулийско, Златоградско и другаде - виде(а)т, чуе(а)т - видѣти, чоути, ходити и т.н. В речта на българите-мохамедани са запазени и много думи, които се срещат и в речта на руснаци, чехи, поляци и изобщо славянските народи, като повечето от тях се срещат и в речта на българите-християни. Тези думи намират сходство и със старобългарския, като например кузне(а) – ковачница; кутри или катри – староб. которыи; кина – староб. кыи и къи; хляв (хлев) – староб. хлѣвъ; кόлакь (кόликь) - староб. коликъ; ватраль – ръжен; жерда – староб. жрьдь и други.
Дори до началото на 20 век, при помаците съществували различни видове задруги – скотовъдна, поземлена и т.н., както и съжителство в големи домакинства във връзка с тези задруги. Тази обвързаност на роднинските семейства, във връзка с работата, се е запазила и до днес в по изолираните помашки краища. Като правило обаче през различните времена българо-мохамеданите живеят в едносемейни домакинства, като разбира се има и двусемейни, трисемейни и повече. Ако и мохамеданството да разрешава многоженството, на него никога не е било гледано с добро око, а и подобни случаи дори в миналото били рядкост. Старшинството на по-старите или на най-старият във семейството се почитала безпрекословно, както междувпрочем и в християнските семейства.
Официалното становище наложено през последните 100 години е това, че помаците представляват насила ислямизирани българи и че те са преки роднини със своите християнски съседи. Това мнение е многократно повтаряно и преповтаряно в научни изследвания, в художествени произведения, чрез различни средствата на пропагандата, като се считаше за категорично доказано и неопровержимо. И въпреки целият този процес днес по големият процент българо-мохамедани считат помашката общност за самостоятелна общност. Външните и безпристрастните наблюдатели също намират, че тезата за насилственото помохамеданчване далеч не може да отговори на всички въпроси, свързани с помашката общност. И това действително е така.
След всички казано дотук все пак остава въпросът дали тази общност говореща на старо славянско наречие, разпръсната в територията на днешна Северна Македония, Република Косово, Албания, Гърция, България, Турция и наричана с различни имена - торбеши, нашенци, аповци, помаци, българо-мохамедани и т.н. е наследник на славянските племена установили се на Балканите през 6-7 век и малко по-късно или е директен наследник на по старото трако-пеласгийско население? Всъщност и двата случая – скитско или тракийско потекло, се свеждат до един общ предисторически, древнобалкански произход, както вече беше отбелязано. Затова е труден отговорът на този въпрос – общият произход предполага и много прилики, но разликите също са налице. Всички тези въпрос вероятно ще намерят своето трайно разрешаване с преодоляване на недоразуменията свързани с ранната българска история, които за съжаление стигнали до една трудноповратима точка, в академична българска историография. Задължение обаче на всички, които се занимават с наука е да бъдат безпристрастни в своите изследвания, независимо от получените резултати и да се придържат възможно най-близо до историческата истина.