Кънграчулейшънс, Евгени!

Или иначе казано - Поздравления, Евгени - за новия роман „Сбогом Америка, Сбогом Пловдив”. Предвид това, че не съм чел романа „Рекет”, подходих с известно притеснение към новия роман на господин Евгени Тодоров. Как ли се е справил с този вид литературен жанр управителят на ПОТВ и автор на поредицата от 5 книги „Запомнете Пловдив”? Притесненията ми отпаднаха още в първите страници. Действието тръгна, макар и малко мудно и неясно очертано – т.е. съвсем по пловдивски. Съвсем по пловдивски изглежда и главният герой – Донко. Малко безличен, на пръв поглед, облечен с тениска, маратонки и дрехи секънд хенд, но с ясен сиво-син поглед, на човек който умее да преценява моментално видяното. По-нататък в действието образът на Донко става все по действителен и плътен. Изпреварвайки малко темата може да кажем, че в нашата родна българска литература, вече имаме нов образ на литературен герой, който ще стане класически – пловдивчанина-американец Донко. Тук правят впечатление имената на героите в книгата – Донко, Коко, Тинка, Минка, Боби и т.н., типично пловдивски имена и прякори (като Фотото, Алая, Белия и т.н.), които в наши дни определено контрастират на модните тенденции. Запомнящи и пълнокръвни са и другите образи в романа като антикомунистът Коко, пловдивския депутат Алая, кръчмарят и колекционер Фотото, таксиметровия шофьор Боби Тънкото и т.н. Единствено малко неправдоподобен е образът на Биляна, известна като Били Лъжата – книжарка, която се е пускала по свободно из Тримона навремето. Съчетание на човек, който разбира от литература и бивша лека жена, звучи малко неправдоподобно. Поне аз такова съчетание не съм виждал, а не съм и чувал. Култът към хотел Тимонциум или Тримона, както е известен и до днес сред пловдивчани, за моето поколение е непознат, само сме чували за него от по-възрастните. Чувал съм за танци, и партита, като му казваме днес, а по пловдивски хави, които са продължавали, в Тримона, до зори. Чувал съм за Бумбарника и ресторанта към хотела, но по наше време беше вече съвсем различно. Имам някакви смътни спомени от средата на 80-те години, може би нашите са ме водили и в Тримона, но честно казано спомените ми са противоречиви. Помня едни сервитьори, които се разпореждаха с теб, а не обратното, но да кажем, че това се е случило някъде другаде, а не в култовия хотел. Определено обаче Пловдив е градът на нощните заведения, които през 90-те години се разпространиха с такава сила и набраха такава мощ, че Тримона, от 60-те години, навярно е нещо като прародител на тези събития. Затова и тези сантименти. Евгени Тодоров е успял успешно да вплете в романа пловдивски събития, личности и съдби, някои от които световно известни, но повечето световно неизвестни и все пак типично пловдивски. Предприемаческият дух, наречен навремето дребно-буржоазен, стоката, дюкяна, тефтерът със сметки, занаята, определящ развитието на Пловдив през последните няколко столетия, а вероятно още от самото му съществуване като град, са ясно изразени в романа. То и не би могло да бъде различно, иначе това нямаше да е пловдивски роман. От това днешните управители на България могат само да се поучат, както е отбелязано в книгата, а и Евгени Тодоров нееднократно го е споменавал в своите предавания. Немалка част от сюжета в романа всъщност се разгръща върху разкази, които обаче като пъзел сглобяват голямата картина на отминалото, а и на новото време. Историите събрани в тези разкази са сборни, по признанията на самия автор, но по-важното е че са автентични, почти без изключение. Тук ще срещнем и някои неща, описани в поредицата „Запомнете Пловдив”, но вплетени в романа и неговото действие. Особено впечатляващи са последните глави от книгата и особено главата „Голямата сделка”. Тук сюжетът достига върховете на истинската класика в този жанр. Дори да сме имали претенции към нотките на носталгичност, или семплост, или нещо подобно, в действието до този момент, то тук започваме да си спомняме за автори като Иван Вазов и Фьодор Достоевски. Без ташак. Ще направя сравнение с романа „Казаларската царица”, на Вазов, за което се извинявам, понеже това е един съвсем неизвестен негов роман, а и аз съвсем по случайност го прочетох. Та този равен, романтичен и гладък роман на Иван Вазов, в последните си глави изкачва главните герои до една Голгота и ги прекарва оттам. Точно това се случва едновременно естествено и неочаквано и в последните глави на романа „Сбогом Америка, Сбогом Пловдив”. Едно изкачване, не на типетата (казано по пловдивски), а на Голгота. След което финалът на романа е вече предопределен. Въпреки че заглавието на книгата е „Сбогом Америка, Сбогом Пловдив”, авторът просто не може да си позволи да убие американската мечта. Той не само не я убива, но дори я подмладява и осъвременява, така да се каже. А и може ли да бъде иначе? Може ли да си позволим да живеем без мечти, независимо дали ще ги наречем пловдивски, чикагски, американски или български? Преди края, една забележка по отношение на времената в книгата, глаголните. Както авторът сам споделя, първоначално ръкописът е бил предназначен за сценарий, т.е. писан в сегашно време – „той влиза в стаята”. Това време в много случаи е запазено, което предизвиква известно притеснение при четене, но пък от друга страна придава и известна специфика на текста, с която се свиква. Така че при едно второ издание може и да се промени, може и да си остане, по преценка на автора и на издателя. Може да се направят и други дребни забележки, но те са в сферата на субективното мнение. Със сигурност обаче обобщението за романа „Сбогом Америка, Сбогом Пловдив” е едно и то е - Кънграчулейшънс, Евгени! Появи се един пловдивски роман, който, както и образът на Донко, ще се превърне в класически… Честно!