Зайченцето бяло

Писането на следващите редове не е упрек към никого. То е породено единствено от любовта ми към истината и отговорността ми на човек,  който също е отдаден и подвластен на словото.
Преди десетина дена попаднах на две твърде вълнуващи откровения. Първо прочетох оригиналното стихотворение, заимствано от Леда Милева, за съставянето на най-известното й стихотворение - Зайченцето бяло. Оригиналният текст на това славно стихотворение се казва "Гъбарче" и е написан през 1934 г. от известната писателка на произведения за деца Веса Паспалеева. Текстът е следният:

Зайченцето бяло
гъбички набрало
в близката горица
за своите дечица.

Вече се стъмнило,
слънцето се скрило.
Зайчето разбрало,
че е закъсняло.

Седнало да плаче
горкото юначе.
Що на Бог не каже,
път да му покаже?...

На първо място трябва да признаем, че текстът сътворен от Леда Милева, на базата на тези 3 стиха, е доста по пълен, интересен и оптимистичен. Зайчето си играе със една сърничка. Когато се стъмнило и слънцето се скрило, и Зайчето разбрало че се е загубило, с помощта на светулката то все пак намира пътя и се прибира в къщи, при "свойта мила майка".
В оригиналният текст на Веса Паспалеева виждаме Зайчето застанало объркано в гората, без да знае по кой път да поеме. А Леда Милева в крайна сметка "извежда" зайчето от гората. И така "Зайчето бяло" завършва с хепи енд, както му казваме днес.
Действително Леда Милева е тази, която прави това произведение славно и безсмъртно. Без нейната намеса нямаше да има "Зайчето бяло", а стихотворението "Гъбарче" едва ли щеше да добие подобна популярност.
Обаче всичко това ни най-малко не оправдава демонстрираното от Леда Милева пълно присвояване на авторството върху тази незабравима детска песничка. Честта, а и писателската колегиалност, изискваше Леда Милева да си признае от кого и как е заимствала основата за нейното славно произведение. А не да създава легенди за това, как е измислила "Зайчето бяло" за десет минути, понеже трябвало да се запълни с текст, някакво празно каре в един вестник. Да, действително едно такова произведение може да бъде съчинено за десет петнадесет минути, но ако имаш основа, на която да стъпиш. Какъвто е бил и случая със "Зайчето бяло".

Второто вълнуващо откровение, на което попаднах е свързано с друго символично за българите произведение - романа "Време разделно". Винаги съм имал подозрения за авторството на Антон Дончев, без да съм чувал дори и дума по този въпрос. И ето че прочетох - автор на оригиналният ръкопис на "Време радзделно" е известната писателка на исторически романи Фани Попова-Мутафова. Оригиналният текст е бил неин и е бил предложен на Антон Дончев за да го публикува, понежа властта след 09.09.1944 г. не разрешава на Фани Попова- Мутафова да публикува своите произведения. Уговорката е била авторката да получи половината хонорар от издаването на книгата. А на авторът Стефан Дичев Фани Попова-Мутафова дава ръкописа на "Пътят към София". Пак по същата причина - невъзможност да публикува и липса на средства.
По това време Антон Дончев е бил още млад, но е имал един издаден исторически роман. Само може да гадаем какви промени е направил той в оригиналния ръкопис и дали изобщо е направил такива. Какво е било оригиналното заглавие на ръкописа на Фани Попова, дали е било "Време разделно" или нещо друго?
Възможно е Антон Дончев да е направил някакви по-сериозни промени в оригиналния ръкопис, както в случая с Леда Милева и "Зайчето бяло". Със сигурност обаче между двата случая има нещо общо - написани са много бързо. "Зайчето бяло" за по малко от половин час, а романа "Време разделно" за 40 дни. Антон Дончев също създаде своята легенда около "написването" на своето произведение - посещение на едно родопско село, кратка среща с красива родопска девойка, която след това никой не бил виждал, реките от кръв и страдание, през които бил пребродил, докато пишел епичното "Време разделно" и през които не би преминал отново и т.н. и т.н.
А поетите и писателите би трябвало да са моралният стожер на едно общество...  

Изравняване, изравняване...

Написаното за брака и съпружеския живот е толкова много, че никога не може да бъде прочетено. Може би само за любовта е писано повече.
И все пак вероятно има още какво да бъде добавено.
"Приземяване, приземяване, приземяване...", така започва една от историческите речи на другаря Живков. Аз пък казвам "Изравняване, изравняване... "
Понеже това за мен представлява бракът - едно изравняване. Изравняване между двама души - мъж и жена - в материално, в интелектуално, в социално отношение.
Със съгласието за сключване на граждански, и църковен брак, тези двама души признават, пред себе си, пред другия човек и пред обществото, че са равностойни на техните бъдещи половинки в интелектуално, материално, социално, в религиозно и всяко едно отношение. Или по точно казано признават, че техният бъдещ съпруг или съпруга им е напълно равностоен във всяко едно отношение.
И тук възниква големият проблем, свързан с нашия егоцентризъм. Човек трудно признава, че някой друг е равностоен и равен на него, дори това да е любимия човек. Обхванати от идеята за собственото си съвършенство и мъжът и жената често не искат да приемат, че другият човек, партньорът е равностоен на тях, с всичките си положителни и отрицателни качества.
Мисля поради тази причина вече близо 40 процента от двойките в България съжителстват без брак. Много голям процент от хората не искат да признаят, че са равни с другия. Намират партньора за по-нисш в материално, интелектуално, духовно, социално, религиозно или друго отношение. Плюс липсата на доверие.
Затова - изравняване, изравняване ... 

Защо изчезват врабчетата в България?

Отново е пролет и отново
тревите и дърветата зеленеят, слънцето грее, птичките пеят... Но все по-рядко чуваме чуруликането на врабчетата.

През последните години се наблюдава една трайна тенденция в България, а и в цяла Европа – годишно намаляване с 5 до 10 процента на популацията на врабчетата в съответната държава. Ситуацията е стигнала дотам, че в Англия вече врабчетата са записани в Червената книга.

За нас, които сме израстнали с вечното, жизнерадостно чуруликане на врабчетата, това изглежда невероятно, но заслужава да отделим време на този въпрос и да се замислим.

Врабчетата са спътник на човека от най-древни времена.

Врабчетата винаги са живяли в симбиоза с хората. Врабчетата непретенциозно са се хранили с отпадъците от храната и селскостопанската дейност – предимно зрънца и семена. Тяхното чуруликане е будило човека рано сутрин и го е подканяло към работа. Тези птички са и били природни стражи, чиито тревожни сигнали и писукане са предупреждавали човека за приближаващ див звяр или друга опасност.

В България обитават два основни вида врабчета – домашно врабче и полско врабче, които понякога са наричани съответно градско и селско. В страната е регистрирано през последните години и т.нар. испанско врабче.

Масовото изчезване на врабчетата от големите български градове е особено осезаемо и се забелязва от много хора през последните година - две.

Причините за това са комплексни. Те са свързани с липсата на достатъчно храна и семена, поради намаляване на селскостопанското производство в страната, липсата на достатъчно зелени площи в градовете, силния градски шум, който пречи на врабчетата да чуят писъка на малките си, увеличаване броя на модерните сгради, които не са подходящи за гнездене на птици и т.н. Но изглежда една от основните причини за изчезването на врабчетата е все по усиленото третиране с отровни химикали на тревните площи. То унищожава освен паразитите и голяма част от насекомите, които служат за храна на врабчето. Довежда до отравяне и на самите врабчета.

Обществото не подхожда достатъчно отговорно към използването на препарати, киселини и химикали в селското стопанство, в промишленото производство, в домакинството, в общинско-комуналната дейност. Намерили лесен начин, за справяне с част от проблемите в тези области, ние щедро използваме отровните продукти, без да се замисляме за цялостните последици от нашите действия.

Така или иначе все още истинската причина за намаляване броя на врабчетата не е открита. Понеже съществуват видове птици, чиито популации в градовете се увеличават. Да се надяваме, че в крайна сметка ще проявим достатъчно грижа и разум, защото животът и добруването на врабчетата е пряко свързан с живота и на нас хората.