Славейно - мозъкът на Родопите

Не мога да си обясня защо, но досега в моето творчество трябваше да съм изписал стотици страници за Славейно, а аз не съм написал почти нищо. Сумарно погледнато тук на село съм прекарал повече от десет години от живота си. 

Това е като започнем от летните ваканции едно време, който бяха по три месеца и прекарвахме изцяло в Славейно, с много приятели от Смолян, Кърджали, Пловдив, София, дошли като нас с родители, баби, дядовци, за лятото; като включа онези пет години от 2002 до 2007 когато се занимавах интензивно с дърводобив и живях на село почти целогодишно и оттогава досега, както казах сумарно поне десет години живот.

Но да си дойдем на темата. Много често чуваме фразата "Сърцето на Родопите" или "сърцето на планината" или на нещо друго. В случая село Славейно наистина се намира в Средните Родопи, но оставяме сърцето на планината за друго село, например Момчиловци. Ние в Славейно не сме сърцето, ние сме мозъкът на планината Родопи. Може да звучи малко нескромно, но натам водят фактите. Доста учени хора и особено лекари, както вече е известно, са излезнали от селото, а също и от съседното село Петково. Славейно и Петково са две християнски села навремето сравнително изолирани, сред дузина българо-мохамедански такива. Казвам навремето, понеже днес всичко е поразмесено, а и селата в Родопите са масово обезлюдени.

И въпреки това, въпреки че в Славейно има по малко от сто местни жители, към днешна дата, традицията продължава. В селото се намира база на СУ "Св. Климент Охридски", която се ползва основно от катедра "Етнология" на университета. Тук от няколко години се провеждат докторски четения, на етнолозите. Докторски четения на етнолози от цялата страна, не е малко, за нашето малко село! Но както казах ние сме мозъкът на Родопите, ако трябва да работим с тази метафора.

И малко самокритика накрая, защото ние всички все обичаме да се хвалим с това и онова, все да сме по и най. Много сме се изпокарали напоследък, едни с други. И не само тук на село, а и в цяла България.  Това си е направо нещо като пандемия, в момента. Така, в случая с нас, в Славейно, "мозъкът на Родопите" не функционира правилно, а оттам и цялото тяло. 

Дали ние като едни работливи и трезви родопчани ще намерим правилния път? Нямам представа, а и не смея вече на нищо да се надявам. Но все пак разумът трябва да наделее, ако искаме да оцелеем, да се запазим. А, белким, тръгнем да вървим и напред.

Изключително интересно слово за Независимостта от Наташа Костадинова

  Независимостта на България – един акт, до който се стига след поредица от  благоприятни събития и виртуозна дипломация:

    Берлинският договор ограничава статута на Княжество България като го прави васално на султана, налага забрана върху сключването на договори с други държави, плаща данък на империята. Същото важи и за Източна Румелия. В края на XIX и първите години на XX в.  България е най-бързо проспериращата балканска държава. Успява да осъществи  и Съединението през 1885 г.,  но до пълното фактическо обединение на двете територии по международните актове не се стига – князът става генерал-губернатор на Източна Румелия, но тя продължава да бъде автономна област в Османската империя.

    Същата 1908 г. е ключова и за друга страна от Берлинския договор – приключва 30-годишното управление на Босна и Херцеговина от Австро-Унгарската империя, която не възнамерява да я върне на османците, а да я анексира. Същото намерение има и Гърция за остров Крит.

    Положението в самата Османска империя през 1908 г. е динамично. През юли избухва младотурската революция, завършваща с преврат, което красноречиво доказва кризата в империята. Българският дипломатически агент там – Иван Гешов, анализирайки ситуацията предлага на външния ни министър и правителството на Александър Малинов да пристъпи към обявяване на Независимостта. То обаче не споделя това убеждение, смятайки го за прибързо и опасно за България.

    На 30 август 1908 г. за рождения ден на султана е дадена гала вечеря, на която са поканени всички дипломатически мисии. По решение на младотурците единствен непоканен е българският представител – Иван Гешов под претекст, че е само агент, а не посланик. Тази пренебрежителна демонстрация на подчиненото васално положение на България се превръща в  така наречения „инцидент Гешов“, което довежда до неговото отзоваване и до поредица от опити на Великите сили да изгладят недоразумението.

    Конфликтът се задълбочава от стачката на Източните железници, собственост на Османската империя, но управлявани от Австро-унгарска компания. По онова време икономически важният железен път е разделен – в Княжеството се управлява от Българските държавни железници, а в Източна Румелия от Източните железници.  В спомените на Георги Пашев (заместник-началник на гара Пловдив),  които се съхраняват в Държавен архив – Пловдив се говори, колко тягостно за пътника е било да си купува три билета, ако иска да пътува от Княжеството до Пловдив: един път от София до Вакарел  – от БДЖ, после от Вакарел до Белово – от турската компания „Виталис“ и накрая билет от Белово до Пловдив – от Източни железници.

    Австро-унгарската компания си навлича неприязънта на населението с политиката си „да не връща грошове, турските войници да пътуват с преференции за разлика от българските, таксите за българските пристанища да са по-високи , за разлика от тези в турските, гарите да носят имена на латиница, а не на кирилица и като цяло кара българинът се чувства като чужденец на своя земя“, спомня си Пашев.

    Със стачката търговията спира и се заражда остро недоволство у населението за бързо разрешаване на конфликта.

    Имайки предвид дипломатическия скандал с Гешов и обострените от него българо-османски отношения, моментът се вижда подходящ за правителството на Александър Малинов и той нарежда конфискуването на железопътните линии и гари на Източни железници и изпраща Железопътния полк и българските железничари да  завземат управлението на гарите.  Турските железничари идват с композиция от Империята в опит да си върнат загубените позиции, но българите екзалтирано препречват линиите с телата си. Следва изпращането на ултиматум, в който Турската империя дава тридневен срок  за връщане на завзетия път.

    Съхранените документи говорят, че на 16 септември се изпраща телеграма до Княз Фердинанд, в която Министерският съвет подчертава окончателното си и безвъзвратно решение  да задържи линиите и съобщава на Княза, че е решило до провъзгласи Княжеството в Царство на 21 септември.

    Първоначално заявената дата се променя на 22 септември, за да се синхронизира с предстоящото анексиране на Босна и Херцеговина от Австро-Унгарската империя. 

    Поредицата от благоприятни обстоятелства в международен план и нововъзникналите за разрешаване проблеми пред българското правителство и княза – Инцидентът „Гешов“ и Източни Железници – водят до естественото си решение за осъществяване на националната мечта и личната амбиция на Фердинанд. За това говори министър-председателят Малинов: „С Железничния проблем решихме и Независимостта на България“.

    На 22 септември 1908 г. в Търново в църквата „Св. 40 мъченици“ княз Фердинанд обявява „съединената на 6 септември 1885 г. България за независимо Българско Царство“ с манифест, като така отхвърля васалството на  Османската империя.

    В следващите дни Фердинанд пристига в Пловдив. Кметът на града и представителите на институциите организират  празничното му посрещане и сред стотици ликуващи хора Фердинанд  минава през специална Триумфална арка с надпис „От пловдивските граждани“ и стъпва на площада пред Офицерския клуб, завинаги запечатано на кадър,  съхранен в „Държавен архив“ – Пловдив.

    Независимостта и нейното признаване е постигната след прецизно дипломатическо съгласуване на действията на България с Великите сили, както и от съвместната работа на княза и цялото правителство. Освен България и Австро-Унгария нарушава клаузите на Берлинския договор за Босна и Херцеговина. По същото време и Гърция анексира остров Крит.  Това, както и демонстрираната готовност на българската армия да се справи при евентуален конфликт, принуждават Великите сили активно да работят за уреждане на  взаимоотношенията помежду си. Събитията стават известни като „Балканската криза от 1908-1909 г.“

    След обявяването на Независимостта  Фердинанд приема титлата „Цар на българите“, а България получава международно признаване, равноправен статут, явява се отново на картата и пред света като самостоятелна и независима, а българите добиваме самочувствието, че сме способни сами  да осъществим националното си обединение.

Честит празник, българи!

Наташа Костадинова началник-отдел "Държавен архив" Пловдив 

Разказ за Атон и манастира Зограф

 

Колко пъти историята на България е започвала по един и същи начин?

 

Една малоумна фалшива новина обикаля медиите

Така наречените фалшиви нови успяват да пробият в сериозните медии почти всеки ден. Но си позволявам да нарека тази фалшива новина и малоумна, защото тя наистина е такава, понеже е много лесно проверима. Тя обаче за пореден път разкрива феномена за пълно надмощие на емоционалното над рационалното, така характерен за днешните времена, раздухван най-вече от така наречените социални медии.

Много и то сериозни медии, тиражираха новината, че фундаментът на знамето в Рожен се пропуквал и имало нужда от спешен ремонт, за да не падне пилонът. И това се случва само година след официалното откриване на 111 метровия пилон, с красивото ни национално знаме… Ужас!

Интересно е, че този път действително много сериозни и доказани медии, отразиха тази новина, без елементарна проверка. Новината се появи преди два дни, изглежда тръгнала от кореспондент на БГНЕС, доколкото е проследимо, при един бърз преглед. Започна нейното тиражиране в различните онлайн издания и дори се появиха вече коментари и анализи от сериозни хора по този казус, които обсъждат започналото пропукване на фундамента, в едно с нашите възможности като българи и нашия национален характер… Ужас!

И изобщо, действително има трагедия, не за друго, а защото се иска не повече от минута за проверка, за да разбере човек за какво наистина иде реч. Става въпрос, че има проблеми не с фундамента, на който е поставен пилона, а с една малка карта, с патриотични надписи, поставена отстрани върху голяма купчина чакъл. Тази карта, съставена от няколко мраморни плоскости, действително се е разместила, поради това, че не е поставена върху  стабилен фундамент, но тя няма нищо общо с пилона и проблемът с нея е съвсем минимален, отстраним в рамките на часове и със съвсем малко средства.

Обаче самобичуването в медии, в социални мрежи и канали вече започна - за това какъв ни е патриотизмът, какъв ни е национализмът, че едно нещо не може да направим като хората и т.н. Ясно е, кой има полза от разпространението на подобни твърдения и от коментари уронващи националното ни самочувствие. Но не става ясно, тази конкретна новина от проста глупост и малоумие ли е написана или всичко това е направено с умисъл, именно за да предизвика реакцията, която и предизвика.

Обръщам се към сериозните медии… Просто една елементарна проверка правете, не повече, по теми които могат да предизвикат подобна вълна от реакции. Ако другите хора, читателите, нямат време да проверяват информацията, то това е ваше задължение.

Процес на раздяла - емоционални индикатори, че другият родител започва да отчуждава детето

    Раздяла - след това следват страховете и паниката.

В единия родител (най - често) при майката се отключва механизъм на нарцистично задоволяване на желанията й. Болезнено се преживава факта, че детето може да бъде отделено от нея дори за няколко часа. Болестно чувство, че детето е нейно притежание, понеже го усеща като нейно нарцистично продължение.

Загуба и самота - последвани от тъга и депресия. Обвинения и проекция.

Борба за власт и способи за изнудване и използване на децата като инструмент, за да се задоволят нарцистичните потребности на родителя.

Параноидна проекция и разпад на личността. Силно недоверие към другия родител и деструкция, която може да доведе да унищожаване и на другия родител и на детето.

Елеонора Йорданова - психолог

ПП. Това все едно че е писано за бившата ми жена.

Това което се случва в Украйна и Русия никога няма да се случи в България

 Трудно може да кажем дали украинците или руснаците са по-виновни за това, което се случва в момента и продължава вече две години. А то е разрушения, трясък от оръдия и бомби и много много човешки жертви. Да приемем, че и руснаци и украинци са еднакво виновни и са едни побойници, на които цивилизования свят отдавна трябваше да е направил забележка и да ги е разделил на две страни от тази кавга и от тази война. Но не е само това.

На мен като на човек европеец, демократичен, много лошо впечатление ми прави следното. Усеща се и се вижда и до ден днешен, особено в този конфликт, разделението, което съществува и в Русия, но и не в по-малка степен и в Украйна между класите, между обикновените хора и елита. Едно истинско и дълбоко различие и разделение, което тук в България никога не е съществувало. Това е един отзвук от крепостничеството, съществувало в цяла Русия, включително и Малорусия, т.е. днешните украински земи, почти до края на 19 век. В България въпреки всички различия между хората, дори и по онова време, въпреки и че сме били под робство, не е съществувала такава дълбока пропаст между тези, които е трябвало да работят и тези, които е трябвало да управляват. Едните разбира се, са една огромна маса, а другите една доста по-малка група хора. Точно тази, запазила се от едно време разлика, позволява и днес на елитите в двете страни да изпращат на фронта като жертвени животни стотици хиляди хора. Хора, чиито живот, чиято стойност като човеци е друга категория...

Ще дам първо един цитат от Георги Раковски, който много живописно описва какво е това, което  наричаме крепостничество. Това той прави във своята брошура озаглавена „Преселение в Русия или Руската убийствена политика за българите“, брошура издадена по повод изселване на българи към южните руски земи, в средата на 19 век. Георги Раковски предупреждава българите, че там нищо добро не ги очаква. Нещо повече, ето какво казва той: „А ето как ще ви настанят, щом идете тамо: Ще ви продадат и споделят на някои си спахии (помещики), които, като ви определят по една част земя да си направите по-прости и по-бедни още и от цигански колиби, ще ви карат насила с кнута (бич руски) деня и нощя да им работите като коне, само за едно облекло и за една прехрана? Кожи необработени и черен като земя хляб! Вие ще бъдете техни вечни роби и те ще ви продават един другиму си като добитък, когато им скимне! О! Какъв срам за вас! Тамо няма уплаквание пред никого си; защото от онова място, в което ви заклещят един път, не можете ся веке помръдна наникъде!“

Както и днес, на мобилизираните войници на фронта в Украйна им взимат телефоните и ги пращат в окопите директно на първа линия. Със същото онова чувство, останало от миналите столетия.

Такова отношение от човек към човек тук на Балканите никога не го е имало, особено в България. Ние винаги сме били по-демократични, така да го кажем, по-равнопоставени и с по еднакво отношение към себеподобните.

След словата пламени на Раковски, да цитирам и един друг великан на словото, който има наблюдение по тази и още много теми – народният поет Иван Вазов. Става въпрос за романа „Нова земя“ и писмото на един руски администратор, в новоосвободена България, малко след 1878 година. Разбира се това писмо е предполагаемо, но както в повечето случаи Вазов описва действителни случки и събития, в този роман. И ето какво пише руския граф Марузин до любимата си, Любов Александровна, която е в Русия: „Какви мили, добри, простодушни тия български селяни! Представи си, Любов Александровна, влазят при мене в канцеларията, свалят шапка и си подават ръката. Представи си един наш мужик, които би направил същото у нас на един колежски асесор! Скандал! Светата Рус цяла би се разтресла!… И знаеш? Стискат добре, пръстите пращят в тяхната шиеста ръка. «Ваше сиятелство» — няма — «Господине!» На губернатора — тоже! И нему — ръка! Прекрасен народ, демократически нрави! Право, има що да се поучим у братушките.“

Това е разбира се малка част от писмото, но от нея се вижда, че по онова време, да влезе един обикновен руски селянин, мужик, в канцеларията при някой висш чиновник и да му подаде ръка, да се здрависа с него би бил чутовен скандал! А в същото време българските селяни не са имали такова притеснение, нито от другата страна на това се е гледало като на нещо скандално

Точно поради сравнителното равноправие и взаимно уважение между хората, което винаги е съществувало по българските земи казвам, че това, което се случва днес в Русия и Украйна никога няма да се случи при нас. Колкото и да ни разделят като общество и да ни подстрекават външни агитатори да заемем едната или другата страна в този конфликт, а и не само в този, трезвостта и практичност в българинът все пак остава. Както и демократичността и уважението към другия. 

Първите християни в Европа са македонските българи

Макар и да звучи така, това не е нещо сензационно. Просто е време ние българите да осъзнаем и разберем нашето минало и нашата истинска история, за да може по-добре да работим и да се справяме в бъдеще и с всичко онова, които предстои. А възможно е, вече осъзнати и трудолюбиви, да дадем добър пример и на други народи.

Определението „македонски българи” в случая принадлежи на нашият голям родолюбец и учен Георги Сава Раковски. В книгата си „Ключ болгарского язика”, написана през 1865 година и издадена в град Одеса петнадесет години по-късно той казва, че „македонските българи са се кръстили по-напред от гърците (елините) и са съставили в Солун първая църква Христова, после Ерусалимская”. По-нататък, той казва и това, че „тя черква е служила образ на другите и тя е разпространила християнството не само по цяла Македония, но и по Ахаия ( Гърция ).” 

Действително, в днешните български, гръцки, македонски земи, а изобщо и по целите Балкани и отвъд тях, може да се проследи първоначалната апостолска и църковна дейност още от времето на първите Христови ученици, живите свидетели на Неговата кръстна смърт и Неговото възкресение. През нашите земи, покрай бреговете на Черно море, преминава апостол Андрей по време на мисията си към земите на скитите, в днешна Южна Украйна. Свети Амплий е известен като служител на апостол Андрей и пръв епископ на град Варна, тогавашният Одесос. Свети Ерм е също един от първите седемдесет Христови ученици и става пръв епископ в град Филипопол, днешен Пловдив.

От друга страна, самият апостол Павел със свои сподвижници, именно в римската провинция Македония основава лично първите християнски общности. Това се случва по време на така нареченото второ негово пътешествие, като първото е ограничено в Светите земи и земите на Мала Азия. Нашият велик учен и революционер Георги Раковски, обръща внимание на много интересен момент от Новия завет, глава „Деяние на светите апостоли”. По време на втората си обиколка апостол Павел, заедно с помощника си Сила, тръгва от Сирия и Киликия, преминава през Кападокия и Лакаония в Мала Азия, където към тях се присъединява и още един Христов ученик Тимотей. Тримата стигат до областта Мизия, около днешния град Бурса. Оттам те преминават и в областта Троада, където се намира древният град Троя. Тук апостол Павел имал видение „че някой си мъж македонянин го звал да иде в Македония да ги спаси”,  казва Георги Раковски. Да изясним, че по това време има две области Мизия, една на юг от Дунав, на територията на днешна България и една в Мала Азия, днес част от територията на Република Турция.

Ето и точният цитат по въпроса от глава „Деяния на светите апостоли”: „И като отминаха Мисия (Мизия), слязоха в Троада. През нощта се яви на Павла видение: стоеше пред него един мъж, македонец, който го молеше и думаше: мини в Македония и ни помогни! След това видение веднага поискахме да тръгнем за Македония, понеже разумяхме, че Господ ни е повикал да проповядваме там Евангелието” (Деяния на светите апостоли 16:8-10).

Първите апостоли проповядвали първоначално Евангелието сред юдейските общности, каквито имало из търговските градове по цялото Средиземноморие. Когато обаче те се разширили кръгът на своята дейност, започнали да проповядват и сред други племена и народи или така наречените езичници. Някои от тези племена и народи по-лесно възприемали словото Божие и вестта за възкресението на Иисус Христос. Други обаче трудно приемали това учение и тази вяра. Сред самите юдей впрочем съществували две групи. Садукеите казвали, че няма възкресение, ни Ангел, ни дух, а фарисеите признавали и едното и другото (Деяния на светите апостоли 23:8). Така наречените елини (гърци) също били колебливи в това отношение. По време на проповедта на апостол Павел в Атина, сред ареопага, първоначално атиняни слушали с интерес, защото по принцип жителите на този град обичали да говорят и слушат нещо ново (Деяния на светите апостоли 17:21). Но когато апостол Павел започнал да разказва за възкресението на мъртви едни се присмяли, а други казали: „Друг път щем те послуша за това” (Деяния на светите апостоли 17:22-32). Така към апостол Павел тук се присъединили и повярвали Дионисий Ареопагит, една жена на име Дамара и други с тях. След това Павел отива в град Коринт, където въпреки че преседява година и половина също няма голям успех в мисията си. Същевременно жителите на град Берия, днешния град Бер, в Егейска Македония се показали по-благородни и благосклонни към новото учение, проповядвано там от Павел, Сила и Тимотей. Изрично споменати като македонци са например учениците Гаи и Аристарх, Павлови спътници, дошли с него в град Ефес, а Асия Сосипатър Пиров е определен като бериец, т.е. жител на град Берия. На няколко пъти в главата „Деяния на светите апостоли” се казва, че жителите на тогавашната област Македония, в различните градове били по-благосклонни към Павловото учение. Край град Филипи, първият голям град от където започвала тогавашната римска провинция Македония, се покръстила една богоязлива жена, на име Лидия. Затова света Лидия се знае като първата жена християнка на европейска територия. За нея в Евангелието се казва, че била от град Тиатир и се занимавала с продажба на багрени платове (Деяния на светите апостоли 16:14-15).  

Да се върнем обаче отново към думите на Георги Раковски, който много правилно отбелязва, че „основата и най-голямата добрина на Христовата наука, в самото й появление, беше братската любов и сближението на народите, т.е. изравнението между им…” Това е напълно вярно и в този смисъл е ненужно да търсим етническите разлики сред първите последователи на новото Христово учение. Дали повярвалите са били юдей, елини, македонци, скити или някакви други, а също и хора от смесен произход, е от второстепенно значение. Основна задача на първите апостоли е била не толкова борбата срещу старите идоли, богове и кумири, а в това да научат народите, че всички те са равни в Христа. Една доста трудна задача, предвид това, което виждаме и в днешно време. Виждаме, че тази задача не е напълно изпълнена и днес.

Уникалната българска народна памет - спомени за римски императори в нашия фолклор

 

Оплюха и Майсторът по История БГ

     Преди да видим кой е Майсторът с главно М, да кажа няколко общи думи. Следя предаванията на История БГ по БНТ, понеже все пак това е специалността ми от университета - история и археология. Колкото ги следя тези предавания, толкова и обикновено не успявам да ги догледам.

    Не знам докога БГ историците ще изпитват удоволствие да остават затворени в тези 1300 години България. Добре, нека да са 1400 години – все същото.

    Историята на нашите земи е много, много хилядолетна. Както и историята на нашия народ. Повечето професионални историци подскачат при тези думи. Ама как – българският народ не е на повече от 1300 – 1500 години. Освен това сме били и варвари, езичници, чак до 9 век, когато приемаме християнството. Освен това всичко добро и цивилизовано е дошло при нас отвън, от големите империи, които са ни заобикаляли или от които сме били част в определен исторически период и т.н. в този ред на мисли.

    Това говори за нивото на нашите историци, като професионални такива, а също и за нивото на техния интелект. Защо? Защото сега има огромно количество литература в интернет, има свободен достъп до непредставима като обем литература на всякакви езици. А ние си пеем старата песен от времената на Студената война, че и отпреди това. Понеже скоро се говори и за азбуката и тук се наслушахме на клишета, за това как азбуката е създадена от Кирил и Методий, а преди това от св. Климент Охридски, който създал глаголицата. Още Мавро Орбини в Царството на славяните, книга издадена в 1601 година, казва че славяните имат две азбуки. Кирилица, създадена от Кирил Философ и глаголица създадена от св. Йероним. Свети Йероним е „пламенен далматин“, т.е. хърватин, живял обаче още в 4 век. През 4 век по нашите земи, в Добруджа създава своята азбука и Етикус Истер, човек от благороден скитски произход. Знаци от глаголицата откриваме още в линеарната писменост А и Б, също както и от кирилицата, в края на второ хилядолетие преди новата ера. Писмени знаци по нашите земи има и още много по-стари от линеарната писменост и внимание, много от тях са същите като днешните „кирилски“ букви. Обаче ние си пеем старата песен за това как нашата азбука била създадена през девети век.

    И сега за Майсторът с главно М. Още в най- ранните пластове на селищните могили по нашите земи археолозите откриват следи от двукатови къщи. Това означава, че още във времето от 5-6 хиляди години преди новата ера в селищата от онова време е имало двуетажни къщи. От това време са същите тези планирано изградени селища, с едноетажни и двуетажни къщи, с прави улици, понякога целите села оградени и укрепени, т.е. може да ги наречем същински градски центрове, понеже говорим за онези далечни времена. Много по-късните градежи, от времето на траките, крепости, царски резиденции, куполни гробници и други култови постройки са по-добре известни, а и умението на тогавашните майстори и строители е доказано и признато. Същите тези тракийски майстори и строители изграждат и огромната част от така наречените римски градежи по нашите земи от времето преди около две хиляди години. Това са римските укрепени лагери и крепости, храмовете от онова време, мостове и калдъръмени пътища, обществени и частни сгради и градски площади, резиденции, крайградски вили и много други. Тракийските земи, разделени тогава на провинции, от Черно море, чак Адриатическо, са средище на многоброен и умел народ. От нашите земи и римляни и по-късно и византийци взимат майстори строители, каменоделци, тухлари, варджии и керемидчии, за нуждите на строежите както на самите Балкани, така и за земите на цялата империя. Същото е и по турско време, от което време са легендите за майстор Манол, за майстор Георги и т.н. Но тези легенди възможно също са от много по-старо време. Самата дума майстор се среща в римските надписи, в земите на Мизия, Тракия и Македония като „мастриан“, което е нещо като звание, титла. Думата „майстор“ идва от глагола „да сторя“ или „строя“, т.е. тя е нашенска. Дори самото влияние, разпространението на тази дума по чужди далечни земи, показва къде е гнездото, къде е балканското гнездо на това понятие, къде са се раждали, учили и  творили майстори с главно М. Дори днес в английския език думата „мастер“ означава не толкова майстор, а господар. Колкото и да е странно и „турската“ дума „уста“, например уста Генчо или уста Кольо Фичето, която означава „майстор“ е със същия корен. Уста е всъщност (м)уста(р) – майстор. Но това не е никак странно, ако познаваме истината за историята на нашите земи. Турската дума дюлгер, също е с нашенски произход и идва от глагола „дялкам“. Т.е. „дюлгер“ означава „дялкар“, човекът който дялка камъните, понеже това е основно умение на древния майстор, а камъкът тогава е основно средство за строеж и изграждане. Думите мистрия (майстория) и мастар са производни от думата майстор, а тя както казахме е чисто нашенска. Даже и страховитата и пълна с мистика дума „масон“ е свързана с майсторлъка. Думата „масон“ ( мазон) идва от „мазач“. Затова и масоните се наричат зидари или „свободните зидари“ или направо казано в един по-профанен вид зидаро-мазачи.  Понеже в древността всички занаятчийски групи са били строго организирани, включително и тази на майсторите строители. Строго са се пазили и много професионални тайни. Оттам организацията на майсторите строители – мазачи е копирана от така наречените масони.

    И изведнъж по История БГ чуваме как нашите едновремешни майстори и строители гледали от тук или от там, я от Европа я от Азия образци на архитектурата и как ги копирали тук по нашите земи. Отишъл някой и видял две села в централна Турция, които приличат на българските стари градове, със старите къщи, или отишъл в Албания и видял градовете Жирокастро (Гирокастро) и Берат и решил, че и българските градове навремето били строени по чужд образец. Мога само да възкликна като поета – „ О, клето самопрезрение и неразбиране на българския гений!“

    Българският майстор, винаги усмихнат, с чук в ръката и закичил китка зад ухото, често самоук гений или да го кажем майстор по рождение е един от най-яките образи по нашите земи и то пак да повторя от хилядолетия. Неговата слава се е разнесла наблизо и далеч, наред със славата на царе и смели войни, на мислители, митични певци и създатели на писменост, на жрици-прорицателки, на буйни вакханки и приказни принцеси. И всички те родени по нашите земи. Хора, на които ние сме преки наследници и дано по-скоро да го осъзнаем и запишем в учебниците по история.

 

Моята лична драма, подобна на тази на Орфей и Евридика

 

Драми са се случвали, случват се и сега по нашата древна българска земя. Една от класическите е тази за Орфей и Евридика, мит който е навярно на повече от три хиляди години. Най-общо казано митичният певец Орфей губи своята любима нимфата Евридика. Като омайва обаче с песните си господарят на подземното царство Хадес, а преди това и лодкарят Харон, Орфей се спуснал в дълбините на подземното царство, измолва Хадес да му върне Евридика. Омаян от песента му Хадес се съгласява, но при едно условие – докато не излязат на горния свят да не се обръща назад и да не поглежда Евридика. Малко преди да излязат обратно на земята обаче, Орфей от вълнение или от притеснение се обръща назад и зърва Евридика съвсем наблизо, но вече е късно, тя изчезва и той я изгубва завинаги…

След красивия древен мит, да се върнем обратно в отрезвяващата действителност. Нямаше да споделям моята лична история, ако не виждах вече много такива подобни истории, а бързината, с която те се умножават е най-малкото притеснителна. В моя случай фаталната раздяла е не между мен и някоя жена, а между мен и дъщеря ми, която в момента е във втори клас. Дъщеря ми, която вече се страхувам да нарека така, след три години премеждия и две поредни дълги забрани да я виждам, едната от които все още продължава. Всичко това благодарение на българското законодателство, което хем се опитва да е модерно и да следва европейските норми, хем функционира все още на някакви стари принципи, които в българското семейното право са почти от времето на Средновековието. От цялото това противоречие все повече български мъже сме между чука и наковалнята. От нас хем се иска да сме модерни и да започнем отглеждането на детето от неговото раждане, хем се иска да даваме поравно, дори и повече от съпругата във всичко свързано с детето, хем когато се стигне до фактическа раздяла имаме само два дена свиждане, с детето, в месеца. Наричам тези срещи свиждане, които са подобни на затворник и някой близък дошъл да го посети, защото няма как да наречеш по друг начин подобен режим на отношения между родител и дете – общуване всичко на всичко четиридесет и осем часа в месеца. Доказано е чрез изследване, че пълноценното общуване трябва да е поне около тридесет и нещо процента от времето, за съответния период, за да не остават травми в детето, по отношение на общуването с единия от родителите му.

Подробностите за моята лична раздяла и развод с вече бившата ми жена ще ги прескоча. Ако някой случайно го интересува, ще му предоставя всички документи по всички дела, който сме водили с нея до момента, а те вече не са малко, даже аз лично загубвам бройката им. Леките отклонения от нормата, в поведението на съпругата ми Веселина, който смятах, че са преодолими с времето, всъщност фатално се обостриха и засилиха след раждането на дъщеря ни Йована през 2015 година. Преминах през такова крещене и психическо насилие върху мен, от страна на съпругата ми, което трудно може да се опише с думи, но затова пък много български мъже са се сблъсквали с нещо подобно и ще ме разберат. Когато обаче разбрах от лекар, че започвам да развивам сърдечна невроза, в резултат на непрекъснатия стрес и ми бяха предписани хапчета, реших да се изнеса от общия ни дом. Психическото насилие върху мен обаче не спря и затова имаше един шамар и един развод, но и много, много ограничителни заповеди по ЗЗДН (закон за защита от домашното насилие), в които всъщност единственият проблем беше, че е включено и детето. А този проблем се оказа почти фатален и непреодолим и за двете страни.

Първата ограничителна заповед по ЗЗДН, която получих, за мен беше истински шок, а и не напълно понятна. Такова брутално разделяне на родител от дете, от днес за утре и веднага, без предупреждение, без право на обжалване, сигурно не е имало и по турско време. А тази реалност днес се случва на хиляди бащи и бройката им става все по-голяма, нека добре да се разбере. В началото тази реалност беше много трудна за възприемане, след това вече по малко се свиква или поне не толкова болезнено се преживява.

За първите пет години и половина аз на практика не се бях отделял от детето ни, което беше много привързано към мене. Но жена ми се измъчваше от някаква ужасна ревност от любовта на Йована към мен. Това е някакъв много сериозен психически проблем, който тя не можа да преодолее. И не само не можа да преодолее, а упорито ме наказва, тя бившата ми жена Веселина, за разбирателството и обичта между мен и дъщеря ми, с много дела и много забрани. Всъщност тя директно ме заплаши, че ще ме скъса от дела, още от самото начало на фактическата ни раздяла и прави точно това, вече три години. Тя прави всичко онова, което хората казват, че е напълно нередно и неправилно да се прави – използва без никакво колебание и свян детето като оръжие срещу мен. Използва моето притеснение, за неговата сигурност и здраве, за неговото нормално развитие и щастие, за да ме наказва, за да си отмъщава, като ме залива с все нови и нови дела.

За детето аз не получавам никаква информация, както такава не получават и майка ми, сестра ми и моите близки. Добре, аз имам ограничителна заповед, но те нямат. Затова пък всяка моя спорадична пет или дори две минутна среща с детето, се наказва веднага с писма и жалби до прокуратурата, затова че съм нарушил ограничителната заповед. И тука е истинската драма – да знаеш, че ще ти бъде заведено поредното наказателно дело, което може да ти донесе присъда, а може и направо в затвора да те вкара, с ефективна такава. Да знаеш, но от обич и от притеснение за детето си, да рискуваш и да поговориш с него за тези две минути, като знаеш, че безжалостно ще бъдеш наказан с поредното ново дело.

Затова и вече помолих чрез медиите, нека бъдещите участници в българския парламент да направят нещо по въпроса. Ясно ми е, че самият ЗЗДН няма как да се отмени, въпреки че съдържа в себе си принципи на един антизакон. Но поне, трябва да е възможно, да се извадят децата от действието на тези ограничителни заповеди. Децата стават оръжие в родителските войни и чрез ЗЗДН и чрез използване на социалните служби и чрез бавене на дела и на практика използване и на съдебната система и по други начини. Нека бъдещите народни представители да се опитат да ограничат тези злоупотреби и използването на децата в родителските войни. Нека по най-бързия начин да се приеме и споделеното родителство и да се впише в българския семеен кодекс. Това означава по презюмпция равни права на майката и бащата върху детето, а само при изключения те да се доказват в съда.

И така, аз приемам да ме обявяват за престъпник, щом в днешна България е престъпление да се притесняваш и грижиш за детето си. Но искам да се обърна към дъщеря ми и да й кажа: - Мило дете, вече няма как да си позволя да дойда и да те видя, дори и за малко. Имам течащо наказателно дело, второ подред. Още една стъпка и може да получа и ефективна присъда и да отида дори в затвора. Ще трябва да съм по-търпелив от митичния герой Орфей и да чакам. Да чакам, докато излезем от мрака на този кошмар. Незнам защо Господ позволява и днес да се случат такива антични драми, каквито някога, но срещу волята на Господ нашия Бог не може нищо да кажем. Мисля за теб и те обичам.

 

 

 

Магазини масово затварят в САЩ проблемът с мигрантите става неразрешим

 

Предвиждания за финансов колапс са съществували винаги, а някои анализатори виждаха такъв още през 2023 година. В началото на 2024 година обаче тези предвиждания като че ли се сбъдват. Най-силната икономика в света САЩ е изправена пред три основни предизвикателства, като само едно от тях е финансовата стабилност. Финансовата стабилност винаги, т.е. ежегодно е най-обсъжданата тема, но сега специално в САЩ има и сериозен проблем с нелегалните мигранти, латиноамериканци, които вече са достигнали на практика до всички големи градове в САЩ. Третата тема е прекомерно либералната пропаганда и политика, която достигна до своеобразни извращения в правото и прилагането на закона и която вече взе да дава плодове в реалния живот на американците.

Всяка година по това време в Конгреса на САЩ започва обсъждане на темата за вдигане тавана на държавния дълг, също както и тази. Но без да навлизаме в подобна тема, нито в тези за бюджетния дефицит на САЩ, който също нараства, както и в трите предходни години, ще обърна внимание на конкретни примери от реалния живот, които отразяват стандарта на американския гражданин днес.

Все повече финансови анализатори говорят не толкова за настъпваща инфлация в САЩ, а за делфация, т.е. намаляване на потреблението и намаляване запасите от пари. Дефлация подобна на тази от началото на 30-те години на двадесети век от времето на така наречената Голяма депресия. Но докато икономистите спорят по тази тема, истинска и реална информацията за ситуацията в САЩ достига до нас директно и то не от другаде, а от различни канали в Ютюб, където хора вървят с камера в ръка и просто показват каква е ситуацията в тази или онази сфера, в услуги, в търговия, какъв е имотния пазар и т.н. Само в последния месец се появиха десетки видеа, които показват цели улици със затворени търговски обекти в различни големи градове в САЩ. Те са основно от Западния бряг, Калифорния, но и не само. Цели търговски улици с магазини, ресторанти, складове за техника, молове в Сан Франциско, Оукланд, Лос Анжелис, Холивуд, дори известния Бевърли Хилс са затворени, с надписи „Дава се под наем”. Впечатляваща подобна гледка идва и от самия Холивуд, където уличните магазини също масово са затворени, отново с надписи „Дава се под наем”, като едва ли не в световно известния Холувуд, са останали само магазините със сувенири. Това напомня на ситуацията в държава от третия свят, като дори и самите американци не се страхуват да си го признаят.

Именно от Западното кайбрежие в САЩ преди няколко десетилетия тръгнаха и основните идеи на либерализма, които по своята същност са крайно леви идеи или нещо подобно на нов комунизъм. Резултатите от тези крайно леви идеи вече се виждат на практика именно в тези затворени магазини, обедняване на населението и усложнени в своята прекалена толерантност закони, които трудно могат да се прилагат. Също в Ютюб има качени и много изявления на местни шерифи и други представители на властта, които обясняват, че някои нови правила и местни закони са такива, че на практика хората извършили престъпление не могат да бъдат задържани и трябва да бъдат пуснати, а самите престъпления е извънредно трудно да бъдат доказани. Така практичните и действени хора в САЩ, гласуващи и за републиканците и демократите, вече разбират, че страната е изложена на сериозна опасност от тази крайна либерализация, която на теория зачита правата на всичко и на всички, а на практика води до безнаказаност, до по-нисък стандарт на живот и до разпад в обществените системи. Положението в различните щати е различно, но пазарът на имоти, на автомобили и на каквито и да е стоки, бележи спад и стагнация. Блогъри с камера в ръка показват как автомобилни къщи и пазари предлагат по 50 и повече процента намаление, за да реализират някакви продажби, които на практика липсват. Пазарът на имоти и автомобили върви към мъртва точка.

Същевременно проблеми с мигрантите, огромен процент от който са от латиноамериканските държави, вече има и в най-северните градове на САЩ, такива като Чикаго и Ню Йорк. Десетките хиляди мигранти в тези градове е трудно да бъдат осигурени и настанени някъде. За да се справят с проблема общинските власти са принудени да намаляват заплащането на своите служители, за да осигурят средства за мигрантите, а хората заети в тези сектори започват да разбират това. Отделно се наблюдава и голямо покачване на престъпността в районите с повече мигранти, властите са принудени да ангажират гвардия, войска и полиция за въвеждане на ред, което донася допълнителни разходи.

Защо се интересуваме от това, което се случва в САЩ, във финансите, с мигрантите, в законодателството? Поради една проста причина. Опитът от последните десетилетия, а може да се каже и столетие, показва, че това, което се случва там, бързо или по-бавно се пренася по целия свят. Затова и случващото се в САЩ и в положителен и в отрицателен смисъл е интересно за анализаторите, в различните сфери. Очертаващата се картина в САЩ в момента наистина не е добра, въпреки че САЩ остават най-силната икономика в света и пример за подражание в много области. Бихме могли да се пошегуваме, че скоро ние в Европа ще внасяме много евтини автомобили и изобщо всякакви стоки от САЩ, в резултат на настъпващата там дефлация и евентуална дълбока икономическа криза. Въпросът обаче е какво ще се случи тук при нас и ще имаме ли ние европейците, а и другите страни по света достатъчно пари, при една голяма световна икономическа криза, за да си позволим да внасяме напълно обезценени стоки от САЩ. Отговорът на този въпрос в сегашната ситуация е много труден за предвиждане.