Има много българи, които говорят английски така, че могат да преподават дикция на кралското семейство

 

    Има много българи, които говорят английски така, че могат да преподават дикция на кралското семейство. Те владеят нюанса, иронията и културния код.

    Човекът, който владее езика до съвършенство, обикновено владее и мисълта си. Езикът не е просто инструмент за комуникация, а инструмент за мислене.

    Езикът структурира мисленето, ако говориш ясно, мислиш ясно, а ако мислиш ясно, ти си опасен и не можеш да повтаряш опорки, без да повърнеш от срам.

    Витгенщайн е казал: „Границите на моя език са границите на моя свят“.

    Но светът на нашите политици е тесен, задушен и пълен със схеми. Те не могат да допуснат в него хора, чийто свят е широк.

    Ако говориш блестящо, мислиш бързо, и имаш харизма, ти правиш Шефа си да изглежда глупав, а "професорите" до теб са като партийни секретари.

    Властта иска пионки, а пионката не трябва да е умна, трябва да е леко дефектна, зависима, и некъдърна, за да бъде управляема.

    Човекът, който "почита езика", уважава себе си. Такъв човек не целува пръстен и не изпълнява поръчки, затова "елитът" ни ще продължи да звучи като посредствен осмокласник, четящ пищов под чина.

    Партийната машина търси послушни калинки, които ще са вечно благодарни, че са ги извадили от анонимността и са им дали костюм и шофьор. Човекът с перфектния английски, ораторска дарба и ерудиция, е опасен. Той има самочувствие, което не зависи от партийния лидер, може да казва „НЕ“, да види лъжата и да я изобличи елегантно, на два езика едновременно.

    Затова в политическата йерархия се използва негативна селекция. Каймакът се изхвърля в канала, а утайката се издига в парламента.

    Партийците се защитават един друг, защото дълбоко в себе си знаят, че са самозванци, и ако утре се явят на реален конкурс за работа, никой няма да ги вземе дори да разнасят кафе.

    Затова сме осъдени да гледаме как хора с речник на третокласници управляват съдбите ни, докато онези, които биха могли да говорят със света като равни, си стягат куфарите или просто сменят канала с погнуса.

    Витгенщайн също е казал: "За това, за което не можем да говорим, трябва да мълчим."

    Проблемът е, че нашите политици не могат да говорят за нищо смислено, но не спират да дърдорят.

Проф. Николай Райнов - Nik Ray

Във връзка с отбелязване на 1400 години България

   Благодаря на редакцията на вестник „24 часа“, за предоставената възможност за дискусия и предложения по една важна за страната ни историческа тема, каквато е темата за основаването на българската държава. Като човек, който от дълго време се занимавам с въпросите на нашата ранна история, чувствам задължение да изкажа моите наблюдения по този въпрос. Темата за честване на 1400 години от основаването на държавата през 2032 година, не е нова, а е лансирана още преди десетилетия. На първо място мисля, че желанието за честване на 1400 години от създаването на България, в близките години, е свързано основно с желанието на някои хора, в рамките на един човешки живот да празнуват и 1300 години и 1400 години от основаването на българската държава. Това наистина звучи примамливо като идея и едва ли има човек, който не би се съблазнил от една подобна възможност.

   Все пак всички си дават сметка, че във века на интернет и изкуствения интелект, честването на годишнини, не може да се случи във вида и да повтори мащабите от миналия век. В епохата на глобална комуникация и свободно движение, хората се интересуват от други въпроси и имат пред себе си съвсем различни предизвикателства. Трудно ще бъдат постигнато онова впечатлени от честването на грандиозна годишнина, била тя свързана с основаването на българската държава.

   Към днешна дата, не толкова наличието на държава, а хилядолетното наличие на чувството за държавност, видимото и невидимо присъствие на хилядолетна древна история, тук в българските земи и на Балканите, е това, с което ние българите трябва да се гордеем. Ще се учудите, ако прочетете работите на нашите възрожденци от деветнадесети век. Мнозина от тях смятат, че българската държавност започва още от столетията преди новата ера или дори от времето на Троянската война, т.е. от дванадесети век преди новата ера. Според описанието на старогръцкия историк Тукидит, от пети век преди новата ера, тракийското царство, наречено Одриско царство, по онова време заема цялото разстояние между града Византион (на Босфора) и днешната равнина между градовете Ниш и Белград. По протежение юг север, това царство започва от устието на реките Марица и Места, на Бяло море, и се простира до устието на река Дунав, на север. Тоест още в пети век преди новата ера, виждаме описание на българското етническо землище, както и на земите под юрисдикцията на българската църковна общност, такива каквито ги познаваме от времето на късното Средновековие или така нареченото в нашата история Възраждане. В описанията на старогръцките автори за Одриското царство, виждаме описание на една организация, с войска, с данъчна система, с царско управление, с монетосечене, която организация днес наричаме държавност. Виждаме наличие на държавни символи, като определени цветове, спицифични знаци, изображения на растения и животни, като например гроздето, розата, житния клас, царствения лъв/лев и т.н., които са останали като символи на нашата държавност и до ден днешен. Да допълня, че старите поети, философи, географи и историци, говорят за съществуване на тракийски царе и царства, още във второ хилядолетие преди новата ера.

   Живелият още във шести век преди новата ера баснописец Езоп, разказва историята за бащата, който имал няколко синове, които непрестанно се карали помежду си. Един ден бащата извикал синовете и подал на всекиго сноп пръчки, който никой от тях не успял да счупи. След това бащата развързал снопа и подал на всеки от синовете по една пръчка, която те лесно счупили. Да, това е басня, разказвана от родения в днешните български земи Езоп, още в шести век преди новата ера, т.е. около дванадесет века преди основаването на Първо българско царство!

   Ако навлезем от общото към частното, трябва да отбележим, че сред българските историци няма единно мнение, кога точно е управлявал владетелят наречен Кубрат, известен от изворите също с името Курт, Кроват, Хубрат и други. Името на този владетел е записано в така наречения Именник на българските князе (ханове), като Курт, които управлява или държа (властта) 60 години, преди владетеля Безмер, срещу когото е записано просто три години. Сред това идва Исперих (Аспарух) княз, на страната на Дунава, срещу който са записани 61 години.

   В историята на византийския хронист Патриарх Никифор, се говори за владетеля на уногундурите Куврат, племенник на Органа, който въстанал срещу кагана на аварите (управлявали в Централна Европа) в 635 година. Същият Куврат (Кубрат) сключил мир с византийския император Ираклий (610 – 641), който те и двамата спазвали до края на живота си. Така тук виждаме отбелязана годината 635, като начало на някаква независимост, а не годината 632.

   Друг византийски историк Теофан Изповедник, говори за обединението Стара Велика България, което е обхваща земите по-скоро на Таманския полуостров, от източната страна на днешния Керченски пролив, а не земите на днешния Кримски полуостров. Кубрат бил господар на племената, живеещи в тези области, около средата на седмото столетие. Според хронистите, той починал по времето на император Констант II (641 – 668), или почти едновременно с него, който император управлявал след Ираклий. Преди повече от сто години, видният български историк проф. Васил Златарски, след съответни изчисления, дава години на управлението на Кубрат 602 – 662 година. Само че, може да срещнем и много други дати, за управлението на Кубрат, според прочита на различните историци.

   Ако сега се върнем от частното към общото, онова което трябва задължително да отбележим, е че българската държава, с нейната 1300 или 1400 годишна история, се явява само върхът на една огромна пирамида, или само повърхността на един огромен айсберг, ако може да използваме подобни сравнения. Българската държава е следствие и логично продължение на едни хилядолетни процеси, които са се случвали в нашите земи, на Балканите и в земите околовръст. Като спираме нашето внимание единствено върху тези 1300 или 1400 години България, колкото и много да звучи това на пръв поглед, ние режем поне няколко пъти повече история, която е изконно свързана с това, което наричаме българска държава. А това съзнание, за дълбоката древност и приемственост по нашите земи, е ключово важно за сегашния живот и за творческия потенциал на съвременния българин. Възраждане и установяване на държавност, по нашите земи се е случвало много пъти, през хилядолетията, благодарение именно на чувството за древност, за наличие на традиция, на общи социални и религиозни принципи.

 

Преди 10-ти ноември 1989 година, всяко семейство имаше осемстаен апартамент

Нека говорим с факти. Преди 10 ноември 1989 година българите бяхме 25 милиона.

Всяко семейство живееше в осемстаен апартамент с луксозни фототапети и остъклен балкон. Тия апартаменти струваха между три и пет лева.

Във всяко българско домакинство имаше каталог на „Некерман“, небрежно оставен на масичката в хола. Така че не ми разправяйте, че тогава не са чели книги. "Некермана" си е книга, четена във всяко семейство.

Армията ни беше най-силната в света. Имахме 150 хиляди танка и два милиона изтребители.

Всички момчета ходеха в казармата, където ставаха мъже, а някои ставаха и жени, но важното е, че ставаха!

Бозата струваше шест стотинки, кашкавалът - осем.

Всяко лято почивахме безплатно в Китен - първа смяна от 15 май до 30 юли, втора смяна - от 1 юли до 15 октомври.

Българските филми всяка година печелеха "Оскар", българските жени бяха най-красиви в света, а българските мъже най-потентни.

Японците купуваха български компютри, германците – български автомобили.

Българският интернет беше най-бързият в света.

Всяка зима валеше по два метра сняг, но съветските снегорини го изчистваха за четири минути.

Минималната пенсия беше 10 хиляди лева. Всеки пенсионер имаше съветска яхта и съветски хеликоптер, с които обикаляше страните от соцлагера.

Тодор Живков беше светец, мъдър държавник и покровител на изкуствата.

Дъщеря му спаси българската култура.

Автор: Иво Сиромахов 

Замлъкването е породено от морална криза

 "Ако човек се порови из литературната история, може да направи грамаден списък на големи творци, спрели да пишат преживе по една или друга причина. Понякога наистина талантът е изчерпан или здравето разрушено, но има много случаи, когато замлъкването е предизвикано от морална криза. И нишката винаги води до печалната констатация, че тези творци всъщност са нямали какво повече да кажат. Загубили са онова "стремление в духът", което подтиква човека към нещо голямо и истинско. А човек може да каже на другите нещо само голямо и истинско, защото малките неща никого не интересуват. Не изчерпване на таланта - изчерпване на личността. Нещо много гнетящо и безизходно има в тия съдби, които познават най-шеметните висини на творчеството и най-безславния край на поет в оставка. Тяхната трагедия - трагедия на отчуждението - е равна на безсилието им да бъдат в живота такива, каквито са били в изкуството. И изкуството си отмъщава - то не понася компромиси и разделения. То е такова трудно поприще, хлъзгаво и неустойчиво, че на него могат да се задържат без сгромолясване само истински, дълбоко нравствени и принципни, истински мъжки личности. Българинът Веселин Ханчев осъществи именно такова чудо. Неговият живот и неговата поезия се покриват и допълват. От първия, още неосъзнат порив към поезията на юношата, до последните задъхани от яростна борба с болестта мигове Веселин Ханчев беше такъв, какъвто беше собственият му идеал за поета:

... Да търсиш

и все недоволен да бъдеш,

да имаш,

но все към незнайни земи 

да отплуваш ... "

Това са едни случайно попаднали при мен скъсани страници, от книжка с критика, очевидно свързана с творчеството на Веселин Ханчев. Харесаха ми първите думи за моралната криза и замлъкването на поета. Времената днес са други, но някои принципи си остават вечни. Ето още един стих от поета, писан през 1942 година, които ме впечатли и също е съвсем актуален и днес:

"... дали ще ни повярват хората,

родени в свобода отвъд,

дали за всичко, тука сторено,

поне ще ни благодарят?"

Ами такова е положението... И ще ни благодарят и няма да ни благодарят.

 

Една традиция в строителството на две хиляди години

 Българските земи са изпълнени с примери за приемственост и традиция, във всяко едно отношение. Тези примери са пред погледите ни, но ние често „нямаме очи”, за да ги видим. Причините за това са няколко, но най-вече това, че ние често сами отричаме тази приемственост. Странно наистина, но може би затова, че историята на Балканите и на България, е много наситена със събития и резки исторически промени. Оказва се обаче, че дори и резките политическите промени не успяват да повлияят на традицията. Примерите за това са многобройни, но сега конкретно за една интересна строителна техника, останала още от римско време.

    В началото на новата ера, в средата на първи век, днешните български земи са подчинени окончателно от Рим и неговите легиони. Съпротивата на тракийските, епирските, илирийските и македонските племена продължава повече от двеста години, но в крайна сметка всички земи на юг от река Дунава стават част от Римската империя. Като имаме предвид, на първо място, че това е една чужда власт, за местните народи, но тя има и много позитиви, за развитието на Балканите. Навсякъде, в завладените земи, римляните разгръщат голямо строителство, на пътища, мостове, водопроводи – акведукти, строят нови градове и обновяват съществуващите такива. Точно по това време, първи век преди н.е. - началото на първи век от н.е., в строителството на Рим, масово навлиза печената тухла. Тази изпечена на огън тухла била по-здрава от традиционната глинена тухла - кирпич, която се сушала на слънце. Също така, с нея се строяло много по-лесно, в сравнение с камъка, който трябвало да се обработва. Строителната техника с печени тухли и хоросан или римски бетон, била наричана „опус тестацеум” или „опус латерициум”, от римските думи „теста” и „латер”, със значение „тухла, керемида”. Римските тухли имали определени размери, като стандартът бил размер от една стъпка – 29.6 см. Имало и много големи тухли с големина две стъпки, както и такива с размери 37 на 37 см. Имало и по-малки тухли, половинки, с размер 29.6 на 18.8 см. Въпреки някои местни особености, тези стандарти били еднакви за цялата огромна територията на империята - от Испания и Британия чак до Йордания и Палестина.

    Смята се, че с управлението на император Тиберий (14-37 г.) се появява една нова техника в градежа на стени и на сгради, наречена „опус микстум” – т.е. смесена работа, смесен строеж. Градежът от еднакви каменни блокчета – „опус ретикулатум” или от камъни с различна форма „опус инцертум” се редувал с тухлени пояси  („опус тестацеум/латерициум”). В резултат на това, се появяват добре познатите ни  и свързвани с римското време стени, построени от камъни, обикновено с неправилни размери, с редуващи се пояси от тухли. Добър пример в това отношение са крепостните стени в град Хисар, запазени на голяма височина, датиращи от края на III – началото на IV век.  

Град Пловдив - градеж от римско време

Градежът от камъни и редуващи се прави редове с тухли, се срещат по цялата територия на страната, като датира в широките граници  I – VI век. Той е особено популярен между I и IV век. В периода V - VI, период наречен от историците Късна Античност, отново стават масови и популярни строежите изцяло от тухла. Прекрасен пример в това отношение е църквата „Света София” в нашата столица, която е строена в началото на VI век, при дългогодишното управление на император Юстиниан (527 – 565 г.).

Интересно е, че тази римска традиция, този „смесен строеж”, остава много популярен и много след времето на така наречената Античност. Всъщност тази техника се използва почти без прекъсване и до наши дни. Смята се, тухлените пояси ограничават евентуално пропукване на стената. Също така, тези пояси от тухли изравняват каменния градеж, през определена височина. Не на последно място, строежите, особено на високи стени, стават много по-красиви, с този начин на градеж. Всичко това довежда до популярността на градежа, наречен в римско време „опус микстум”.

    Град Пловдив - градеж от османско време

   
    Този начин на строеж, продължава и по време на цялото Средновековие, на територията на Византийската империя, а и в някогашните земи, подвластни на Рим. Той съществува без прекъсване, до средата на петнадесети век и падането на византийската столица Константинопол. В така нареченият „османски период” обаче зидарията от камъни и прави тухлени редове, също е популярна. Печените тухли от турско време, са подобни на римските, само че с доста по-малки размери и по-малка дебелина. Изглежда са и с по-ниско качество, защото са доста по-ронливи. Така по-големина и качество, те лесно се отличават от римските. По турско време, често малки тухли често се поставят между и около самите камъни. 

    В най-ново време, също имаме доста на брой примери, особено при по-високи сгради или стени, където се използва същата тази техника – редуване на камъни и тухли. Тухлите, които се появяват след Освобождението по нашите земи, са вече доста по-различни от по-широките и плоски римски тухли. Но начинът на градеж, заради неговата здравина и висока естетическа стойност остава същият. Много големи сгради и складове, в началото на двадесети век, са изградени именно по този начин.



Град Пловдив - градеж от началото на двадесети век

Кои са нашите съседи и откога са на Балканите?

Преди да разкажем, с по няколко изречения, за съседните нам народи, трябва да кажем първо за нашия български народ. Българският народ е най-старият народ на Балканите. Формирането на българския народ започва преди около десет хиляди години тук, в земите между Дунав и Бяло море. Археологическите проучвания показват, че тогава население, дошло от Мала Азия и Близкия Изток, се заселва на Балканите. Физически това е по-дребно население, носител на земеделски умения и владеещо първобитни занаяти, докато местното население по онова време се състои от по-силни физически и високи на ръст ловци, събиращи препитание и храна целогодишно, от природата. Тези група жители е по-малобройна, в сравнение с пришълците земеделци, но двете групи се смесват мирно в течение на времето. Между седмо и четвърто хилядолетие следват едни „златни времена“, около три хиляди години, когато това население работи и живее мирно, размножава се и тръгва да се разпространява във всички посоки, към съвременна Европа и обратно към Азия. По това време цялото население на Балканите, в най-широк смисъл, споделя една близка материална култура и близък език.

Първи на Балканите по време идват гърците или елините. По онова време цяла Гърция е населена с южни тракийски племена, наричани пеласги. Има исторически спомени за това, как около средата на второто хилядолетие преди новата ера, започват първите заселнически вълни от Африка и Азия, които се установяват първо в най-южните части на Гърция – Пелопонес. Има спомен за голям кораб, дошъл от Египет, с петдесет принцеси, дъщери на Дан, които се заселват в Аргос, днешен Пелопонес. В пети век, преди новата ера, гръцкият драматург Есхил, описва това събитие, в трагедията наречена „Молителките“. Поради тези петдесет дъщери на Дан, най-вероятно от семитски произход, едно от названията по-късно, на гърците, е данайци. Запазен е и така наречения мраморен надпис от остров Парос, който съдържа елинското или древногръцкото летоброене. Според него, древногръцкото летоброене започва точно в средата на второто хилядолетие преди новата ера, т.е. около 1500 години преди Христа. Това е времето на царете Кекроп, в Атина, на Девкалион, край Парнас и на Каран, наричан и Кранай. По островите в Егейско море и в Южна Гърция, започва заселване на различни групи южно население, от Либия (Киренайка), Египет, Финикия, Сирия, дори Етиопия, които се смесват с местното население пеласги. Когато говорят за старата пределинска история на Гърция, старите автори споменават навсякъде за пеласгите и че това е било местното население. Впрочем пеласги се споменават често и на Италийския полуостров, във времето преди основаването на град Рим. Елините започват или по-скоро продължават да се занимават с корабоплаване и търговия, както и с пиратство, каквито занимания са имали и в старите си земи. След седми век преди новата ера се развива класическата древногръцка култура, резултат от това постепенно смесване на южни народи и местните трако-пеласги. Взаимодействието межде траки и елини, а след това между българи и гърци, следователно започва преди около три хиляди и петстотин години. Въпреки това хилядолетно взаимодействие и сближаване, вижда се и до ден днешен колко все пак различни са двата народа.

Вторият, по време, дошъл народ на Балканите, са власите или днешните румънци. Това става по времето на завоюването на Балканите от Рим и близо шествековното римско присъствие и управление тук. Тракийските племена оказват голяма съпротива на Рим и римските легиони, но все пак няколко милионното тракийско (включително и македонско) население е покорено окончателно в началото на първи век от новата ера. По времето на император Траян, в началото на второ столетие, Римската империя прави опит да се прехвърли и установи и на север от Дунав и успява, но само за около сто и петдесет години. По времето на император Траян или малко по-късно, тук са докарани така наречените колонисти, хора събрани от цялата обширна империя, говорещи латински език. Тези латиноговорящи хора стават основата на бъдещия румънски народ. Не е тайна за историците, че много от тези колонисти са били дребни престъпници, проститутки и така нататък, събрани както казахме от различни части на империята, а и от самата столица и изпратени тук, в този възможно най-далечен край, за да не създават проблеми на управляващите. Също така много от така наречените власи или влахи са заселени и на юг от Дунава, дори в Македония, с цел да шпионстват, както казва един наш възрожденец, и да донасят на управляващите за делата на милионното тракийско и македонско население, най-многобройното на Балканите. Това население макар и подчинено, никога не е било напълно овладяно и възможност от сериозни бунтове и противопоставяне на централната власт е съществувала винаги. Румънците, този изолиран от италианци, испанци, португалци, французи латиноговорящ народ, е заобиколен отвсякъде със славяноговорящо население, от което изпитва силно влияние във вековете, но все пак запазва своя собствен характер.

Третият по време народ, от нашите съседи, дошъл на Балканите е сръбският народ. Ако има така наречени славяни, които са дошли на Балканите през Ранното Средновековие (7-8-9 век),  както учихме в училище, то това са сърбите. Сърбите са доста северен славянски народ, който се спуска почти от Северно или Балтийско море и се заселва тук, в границите на Източната Римска империя, използвайки някои нейни трудности. Неголям брой лужицки сърби (сорби) с техните жупани, т.е. князе, се заселват като федерати (съюзници) в земите около Сремска Митровица и Белград, в средата на седми век, по времето на император Ираклий. Тази общност постепенно се разраства, но остава зависима от съседите чак до 12 век, когато е основано Велико княжество Сърбия, на сръбския жупан Стефан Неманя. Тук е мястото за едно важно уточнение. Въпреки че езикът на запад от нас е наречен сърбо-хърватски, българският език има много повече общи думи, т.е еднакви думи, с хърватския език, отколкото със сръбския. Това е понеже хърватите са потомци на старото балканско население илири. То се е наричало илири във вековете преди и малко след новата ера, като е било съседно на македонското и тракийското население. Другото много важно уточнение е, че езиците илирийски, македонски, тракийски, пеласгийски, дакийски, са древна форма на това, което днес наричаме славянска реч. Тоест когато намираме стотици имена на местности, планини, реки, на населени места, в земите на Гърция, България, Румъния, когато срещаме стотици видоизменени славянски думи в гръцкия, румънския, дори в турския език, това не означава „славянско“ влияние, а много по-древно трако-пеласгийско, македонско, илирийско, фригийско и така нататък влияние, върху топонимията и върху езика на тези народи.

Последен, по време, от нашите съседи, идва тук турския народ. Това става към 12 век, с идването в Мала Азия на селджукските турци, а по-късно през 13 и 14 век и на османските. Във втората половина на 14 век наследниците на султаните Осман, Орхан и Мурад успяват да се установят освен в Мала Азия и в югоизточната част на Балканите. За близо сто години град Одрин става столица на Османската империя. Тюркскоговорящите народи от днешна Турция, през Азербайджан, Узбекистан, Казахстан и други по малки племена и народи, се простират като един огромен коридор, от най-крайната точка на Европа чак до Китай. Турският език и култура обаче е повлиян в много голяма степен от ромейската (византийска) език и култура, а не по-малко и от трако-пеласгийската или по-точно трако-фригийската (траките в Мала Азия са наричани фриги) реч и култура.

Това е накратко картината, за българите и нашите съседи, за която няма да прочетете в учебниците. До днес българският народ е запазил само самите централни земи на своето землище. Другите в околовръст се стопанисват и управляват от нашите съседи, всички до голяма степен повлияни и генетично, и езиково, и културно от първоначалното огнище на цивилизацията в Европа, което било тук на Балканите. Нашите песни, хора, обичаи, народни носии, са не с хилядолетен, а с няколко хиляден произход и давност. Това важи и за нашия народен език, нашата родна реч, и за много други неща. Винаги когато българският народ е бил мирен, добър и работлив, царството ни е било силно, а земите ни са били за пример за подражание от страна на другите народи.

 

Дебели ли са американците?

Спрямо жителите на САЩ, американците, има много шаблони и клишета. Например за това, че в Америка се работи много, от сутрин до вечер, за това че там хората са прекалено наивни и доверчиви, така че вярват на всичко писано във вестника и гледано по телевизията и т.н.

Друго клише е, че американците са много дебели като нация, ядат много и при това безразборно и затова са най-затлъстялата нация в света. Така се ражда и образът на дебелия и глупав американец, който седи на дивана и нагъва чипс или пуканки и недоумява върху това, което гледа на екрана пред себе си.

Истината е, че наистина има доста дебели американци, в смисъл на прекомерно дебели. Но това не е цялата истина. Цялата истина е, че тези дебелите американци, почти винаги са афроамериканци, латиноамериканци и от други малцинствени групи в американското общество. А когато това са бели хора, те са от най-неграмотната и бедна група на американското общество. Тези белите хора, доста грубо са наричани от самите американци "white trash", т.е. "бели отпадъци" или направо казано "бял боклук". Това е най-необразовабата част от американското общество.  Белите образовани хора, се занимават редовно със спорт, с различни "outdoor activities", т.е. спортни и всякакви други занимания на открито, хранят се по възможност най-здравословно, водят и такъв начин на живот. С две думи, затлъстяла и склонна към прекомерно наддебеляване е необразованата част от американското общество. Образованата е стегната и в добра форма. 

Така трябва да си дадем сметка, какво означават данните за нашата държава, за появявата на все повече дебели хора, в последните години, когато се регистрира и все по-масово затлъстяване. Това означава и е израз, на повишено нивото на неграмотност сред българското население. Неграмотност по отношение на правилното хранене, на спорта, на здравословния начин на живот.  А в наши дни, и грамотни, и неграмотни, нямаме никакво оправдание да не знаем как да се грижим за тялото и здравето си. Има огромно количество и най-различна информация в интернет, а и навсякъде, за здравословно хранене, за здравословен начин на живот, за това как да сваляме килограми и как да спортуваме най-правилно, кои са най-добрите упражнения лично за нас и т.н. Тоест всеки лесно може да открие това, което е най-добро за него, в индивидуален план. Стига да има желание и да преодолее собствената си инертност. За да не станем дебели като американците... от афроамерикански произход.

Американско качество

В къщи имаме една стъклена чаша, със щампа, останала от първото ми ходене в САЩ. Щампата е NFL националната футболна лига и на отбора GIANTS. Това е отборът по американски футбол, на град Ню Йорк.

Така и не разбрах как попадна при нас този сувенир. Оказа се, по-късно разбрах, че е подарък от една бинзиностанция, на която сме заредили повече гориво. Една най-обикновенна чаша, наред с другите неща и сувенири, които донесохме тогава от САЩ. Този двуседмичен престой тогава обаче донесе за мен най-вече огромно психологическо развитие. Видяхме мечтаната страна САЩ, което беше почти невъзможно тогава и се върнахме. Аз бях все още ученик, в гимназията, а годината беше 1992.

Чашата и най-вече щампата на GIANTS не е мръднала, а сякаш става дори по-нова и блестяща с времето! Това са 33 години, в които стъклената чаша се използва наред с всички други, мие се и в миялната машина и т.н. Миялната машина действително изтощава много цветове, кантове, шарки по съдовете, след години миене. Само че тази обикновенна чаша от бензиностанция е като нова!

Това е следа от старата Америка, която днес може би не съществува. А може би все още съществува. Америка която привличаше хора от цял свят и която беше мечта за хората по целия свят. Привличаше именно с това качество, което се простираше върху всичко. Дори и върху една обикновенна стъклена чаша, с щампа, която и днес си е живо доказателство, за него.            

Къщата на учителя Тодор Стойчев на Понеделник пазара

     За щастие на Пловдив тази къща все още  си е там - на ул."Зора"№ 12. Къщата не притежава някакви особени архитектурни качества, но си остава като своеобразен елемент от облика на Понеделник пазара, а може би и на Пловдив. Строена е някъде около 1930-1940г.

    Собственик на къщата беше известният пловдивски учител Тодор Стойчев, който ни напусна преди много години някъде около 1960-1965г. Той беше родом от родопското село Славейно.

    По фасадата на къщата нямаше мазилка. Имаше един период, когато по цялата фасадата на къщата бяха поникнали едни пълзящи растения с тъмнозелени листа и тя изглеждаше много интересно. Вероятно много преди Хундертвасер да направи озеленените фасади и да добие световна известност. Това беше една естествена и красива топлоизолация през топлите пловдивски летни дни. По-късно зелените растения по фасадата бяха премахнати и фасадата бе измазана.

    Преди това беше направена пристройка от запад към къщата.

    Къщата беше на два етажа. На втория етаж, където живееше Тодор Стойчев с жена си, се влизаше от север.

    До къщата се стигаше по две стълбищни рамена с десетина стъпала от уличката покрай къщата на братя Стойкови. Пред къщата имаше малък двор засаден с цветя и храсти.

    Учителят Тодор Стойчев беше възпитан, интелигентен човек, уважаван от съседите си. Беше от години пенсионер. От сутрин до вечер се чуваше тракането на  пишещатата му машина.

    Не разбрах какво е писал, не посмях  да го попитам, въпреки че ми беше интересно - вероятно някакви спомени.

    На втория етаж живееше дъщеря му Дора с мъжа си Иван Георгиев и дъщеря им Радинка.

    На първия етаж живееше синът на Тодор Стойчев - известен лекар специалист по УНГ – уши, нос, гърло - д-р Стефан Стойчев заедно с жена си Надя, една много приветлива жена.

    Обичах да се срещам с доктора, въпреки че бях 6-7 годишен, а той зрял човек, известен лекар. Много често той споделяше с мен, че е искал да стане инженер, но нещата са се променили.

    На 6 години за един рожден ден получих подарък фотоапарат – съветски,  "Смяна"4. Все още си го пазя. Заедно с фотоапарата получих и няколко филмчета. Щраках, щраках и занесох филмчето да го прояват, там на фотото до бившия Нармаг на Главната. На филмчето нищо не беше излязло,но аз продължих да щракам.

    Един ден докторът ме видя, че щракам с фотоапарата, казах му че снимам. Той разбра,че нищо не разбирам от снимане и с голямо търпение на няколко пъти ми показа как да снимам.От тогава започнах да правя добри снимки.

    В махалата докторът пръв си купи мотоциклет MZ 125. Първият автомобил му беше Запорожец 965.

    Синът на доктора се казваше Тодор, на името на дядо си. С Тошко като деца прекарахме много време в игри. По едно време на Тошко му купиха тротинетка. През онези години не всеки можеше да има тротинетка. Той даваше на всички деца от махалата да я карат. Един ден тротинетката се счупи.

    Тошко се притесни как ще се прибере със счупената тротинетка. За щастие съвсем близо в махалата работеше един оксиженист, който я завари.

    И краят беше щастлив…

 

        12.06.2025г.

                                                                 арх.Олег Каразапрянов

Писмо до УС на „Мурджов пожар”, с. Славейно

Относно: Осчетоводяване на суровината, собственост на член-кооператорите

       Г-жо Витанова, г-н председател, г-да членове на УС,

       Научавам се, че г-н Ф.Попадиин, чиято фирма извършва счетоводното обслужване на провалената ни кооперация, е обявил, че считано от 01.10.2025 г. няма да ни предоставя повече прескъпоплатените му счетоводни услуги.

       Предполагам, че към тази дата или малко след нея кооперацията вече ще е изпаднала в невъзможност да се разплаща, което може би да е същностната причина за това предизвестие. Кой/той (си) знае.

       Във връзка с това, бих искал отново да привлека вниманието ви върху един изключително сериозен проблем, експлицитно свързан с досегашната роля на г-н Попадиин, както и върху някои аспекти от финала на дейността на кооперацията.

       Става дума за напълно погрешното третиране на разходите за суровина като „външни услуги”, както много пъти съм споделял това с г-н Попадиин и с вас.

       Моля, обърнете внимание, че от целия УС единствено г-н Попадиин има нужните познания и компетентности по проблема, което още повече налага да се опитате да го разрешите, докато той е все още в ролята на „главен счетоводител”.

       Както сигурно сте забелязали, кооперацията се занимава с добив, търговия и обработване (все по-малко – защо ли?) на материални суровини и обекти, а именно дървесина и производни на нея.

       Много малка част от дейността й е свързана с нематериални продукти, т.е. с услуги.

       Вижте, моля, какво има в двора на кооперацията. Сигурно ще забележите трупи от няколко дървесни вида (не че ги различавате, както и аз) и вече обработен дървен материал. Колкото и да сте предубедени от писаниците на В. Василевски, че ви „лъжа и обиждам”, моля ви, умолявам ви да повярвате на очите си. Не на мен, не на него.

       Това, което очите ви виждат е стока – материален, веществен продукт.

       Сега ще ви помоля да отворите създадените от г-н Попадиин и подписани от инж. Хр.Дангалов ГФО за 2024 г. (и в предните е същото, вижте сами).

       В ОПР за 2024 г. под код 10210 е записано следното (разходи за) „Суровини и материали - 41” хил.лв. По-нататък под код 15110 в същия документ пише (Нетни приходи от продажби на) „Продукция – 2 135” хил.лв., и веднага след това под код 15130 е записано, че през 2024 г. кооперацията е продала услуги за 3 (три) хил.лв.

       За сведение на 7-мината ви от УС (без г-н Попадиин, който е наясно), разходите за суровина са замаскирани като разходи за външни услуги и както ви е известно са към 600 хил.лв. за миналата година.

      Да обобщя дотук:

• - ГПК „МП” е добивно-производствено частно предприятие, което се занимава с продажба на стоки = веществени продукти!, тъй като
  
• Ø за 2024 г. продажбата на стоки е създала  99,8597 (деветдесет и девет цяло точка осем пет девет седем) % от нетните приходи от продажби, а от
  
• Ø продажби на услуги са отчетени едва 0,1403 (нула цяло точка едно четири нула три) %, сл.
  
• - Не може да има никакво съмнение, че ГПК-то продава почти само СТОКИ (и това е вярно, въпреки, че го твърдя аз!)
  
• - В същото време според ОПР за 2024 г. разходите за суровини и материали съставляват едва 1,9692 (едно цяло точка девет шест девет два) %, т.е. под 2 на сто от разходите за оперативна дейност, докато разходите за външни услуги са смайващите 72,0383 (седемдесет и две цяло точка нула три осем три) процента. Два срещу 72 %!
  

---

2 / 4

• - Така нашата кооперация, която продава стоки, а не услуги, употребява услуги, а не стоки!!! Как е възможно това?!? Та това си е чиста магия! Средновековните алхимици ряпа да ядат! Бързо-бързо да изпълзяват от гробовете си и да се записват на опреснителни курсове по магьосничество при г-н Попадиин! Той „вкарва” на входа някакви вълшебни „външни услуги”, а изкарва на изхода стоки!?! Ашколсун бре, кьопуулар!, както се провикваше великият Алеко. Ама Алеко таз магия не е владееше (и затова го гръмнаха!), за разлика от Ф. Попадиин.
  
• 
  

       Това, разбира се, не е никаква магия, а манипулация, шашма създадена и поддържана с години с точно определени КОРИСТНИ цели. Е, време е да разбиете тази мистификация и по законите на диалектиката (на Хегел), вам се падна тази чест. (Диалектиката на въпросния Хегел е наистина велика, почти като статистиката на сънародника му Риман. Абе умни хора е имало някога, не като сега ...ама да не вземе пак някой да се засегне!)

       Всъщност, разходите за суровина са от порядъка на 30 (тридесет) процента, а би следвало да са доста над 40% (ако ни се заплащаше пазарната цена на суровината ни, ама не би). Така е при производството и продажбата на стоки.

       Защо е измислена тази шашма/ мистификация? Питайте г-н Попадиин, дорде е наоколо. Моите предположения са следните:

• 1. Шашмата с „външната услуга” на входа върви ръка за ръка с ефимерния етикет „право на ползване”; каквото нещо няма в природата. Ако ме бяхте оставили да ви го обясня на последното ОС, може би дори клакьорите ви и другите подставени лица биха го разбрали. За някои от вас не съм сигурен ... ама нейсе.
  
• 2. Суровината съзнателно е наречена „право на ползване”, за да не се прави сравнение между нейната измислена и занижена цена и пазарната цена на същата суровина. Защото последната е всеобщо известна. Кооперацията не купува измислено и несъществуващо „право на ползване”, а суровина – дървета на корен от различни дървесни видове. Тази суровина – както 10-тина пъти съм ви писал, си има пазарна цена, която за района на действие на ГПК „МП” се задава от най-големия продавач на суровината – ЮЦДП Смолян. Защо е така? Ами много просто – защото суровината не стига, затова пазарът се определя от продавача.
  
• 3. Суровината – дърветата на корен, е собственост на притежателя/ите на съответния горски имот, които в случая са и собственици на злополучната и системно съсипвана от В.Василевски и повечето от вас от УС кооперация. Точно суровината = дървета на корен; в гората няма никакво „право на ползване”, а дървета. Набийте си го това някъде, най-после, че ми омръзна да ви го натяквам!
  
• 4. Освен това, ако имахте съвкупно поне милиграм способност за аналитично мислене, бихте могли да си отговорите на следния простичък въпрос „Какви точно външни услуги продават на кооперацията нейните собственици?”. Нали не се съмнявате, че член-кооператорите са собственици на кооперацията, а не В. Василевски или вие 8-мината? Та какви „външни услуги” оказва и продава на кооперацията който и да е ваш братовчед, член-кооператор? Фризьорски услуги ли? Бръснарски? Охранителни услуги ли? Обучителни ли? Консултантски услуги ли? Юридически ли? (те са резервирани за г-жа Витанова, както всички знаят) Счетоводни ли? (те пък са резерве за г-н Попадиин). Информационни ли? Административни? Логистични? Банкови? Финансови? Услуги по писане на фалшиви протоколи? На съставяне на нищожни „Правилници” с фалшиви дати? КАКВИ??? Ами няма никакви външни услуги, предоставяни от член-кооператорите на собствената им кооперация, това е! Член-кооператорите не предоставят на кооперацията си „външни услуги” (освен няколко не-случайни лица). Те/ ние продаваме само и единствено нашата собствена суровина – дървесина на корен! При това на значително по-ниски от пазарните цени! Щото вие така сте го измислили, а пък ние нямаме избор!
  
• 5. Същественият момент е кога тези дървета се придобиват от кооперацията, т.е. кога се извършва сделката между член-кооператора (продавач) от една страна и кооперацията (купувач) от друга страна. Очевидно, това става при отсичането на всяко

---

3 / 4

• дърво; от този момент нататък суровината (=стока, не услуга, г-да и г-жо Витанова!), се владее от кооперацията и председателят се разпорежда с нея.
  
• 6. Така стигаме до интересен феномен, породен някога от технологични причини. Местата на добив, а след това и други обособени места се превръщат във временни складове на стоката – трупите. Т.е. де факто кооперацията има огромен брой временни складове, разпръснати на значителна територия, на които са складирани трупи = стока. Това поражда изключително предизвикателство пред счетоводството; нормално би било всяка новопридобита от стопанския оператор стока да се заприходи по съответен начин като актив на този оператор. В случая става дума за стотици хиляди отделни единици стока; това изглежда немислимо (в действителност не е, но не това е важно на този етап), сл. било е необходимо да се търси друго решение. И то е намерено – не знам дали от г-н Попадиин или от някого другиго, но е намерено, безспорно - и това решение е погрешно!
  
• 7. Решението е цялата суровина, която се изкупува от собствениците (член-кооператорите) да се запише като „външна услуга”, която да се осчетоводява по някакви си измислени непазарни цени. Тези цени са бутафория, естествено; тяхната цел е да измами собствениците, че председателя продава суровината на гатерджиите (противоуставно!!!) на цена над нейната себестойност. Поредната лъжа!
• 
  
• • 8. Тук е моментът да уточните с Попадиин, като колко милиарда или повече вида „себестойности” съществуват. Надявам се, че г-нът няма да е толкова срамежлив, и че ще сподели с вас всеизвестния факт (но вам неизвестен), че „себестойност” е субективно-мисловен конструкт, определян напълно самоволно от отговорния счетоводител и в най-добрия случай – утвърден от ръководителя и/или от ръководно тяло, напр. УС. Което не прави „себестойността” по-малко субективна!
    
  • 9. Не е лошо да научите нещо, дето не го знаете, санким. И понеже, както е известно от опорките на В.В. аз „лъжа и обиждам”, допитайте се до доверен вам човек – г-н Попадиин, преди да се е изнесъл.
    
  • 10. Да се върна към шашмата с „външната услуга – право на ползване”. Когато стоките се водят като услуги (егати и наглостта!), няма как да се броят, описват, измерват и т.н. (тъй като услугата е нематериална и хетерогенна). Така се създава една примамливо-безконтролна среда, в която избуяват отровните семена на корупцията. Естествено, та нали точно затова суровината е подменена с лъжливата „външна услуга”. По-високата цел (не че Василевски някога е бил наясно със съгласуването и субординацията на целите, но пък винаги му се отдавало да ни смъква „кожата с рендето”) е била – и тя си остава, да няма основа за контрол, да не е ясно колко е суровината, каква е, какво струва тя на входа, къде се насочва тя (вижте превозните билети и снимките към тях!) и къде изфирясва богатството на собствениците. Заприходени ли са трупите на временните складове – не, тъй като там няма трупи, а „външни услуги”. Ами на рампите? Ами на т.нар. „ТИР-склад”? и т.н. Ама то е все „външни услуги”, как да ги заприходи човек ...?!?
    
  • 11. Магии и мистификации! На пръв поглед всичко е точно, подредено, изглежда дори законосъобразно, но като се зарови човек, всичко смърди на корупция и безкрайни, но доста плитки корупционни схеми и практики. За да ни ограбвате! За да няма за нас, а да има само за вас! Това можете!
    
  • 12. За финал, да ви припомня пак какво установих с вашите факти, данни и публично оповестена информация за изминалите 14 месеца:
    
  • Ø Липса на контролна функция в течение на десетилетия (до юни 2024 г.), за да се създаде необходимата корупционна среда,
    
  • Ø Противозаконни текстове в устава на кооперацията за улеснение на феодалното, самоволно и непрозрачно управление
    
  • Ø Системно нарушаване на ЗКооп и устава от председателя, УС и предишния КС
    
  • Ø Пълно отсъствие на прозрачност, еднолични/ групови решения без ясни критерии, търсене и зачитане на различно мнение
    
  • Ø Фалшиви протоколи от ОСП (критиката и оплакванията са „изказване”, ха-ха-ха!)
    

  ---

  4 / 4

  • Ø Фалшив списък на собствениците на кооперацията с над 170 недействителни члена (поне едно благодаря да бяхте отронили, че с К. Бручев ви посочихме този „пропуск” ... но къде ти, гьонсуратлък бол)
    
  • Ø Незаконно утвърждаване на нови членове, без да са отписани починали наследодатели (уж поради непредставени документи, пак лъжи!)
    
  • Ø Шашми с упълномощяване на пълномощници, фалшиви пълномощни и пр.
    
  • Ø Системно подаване на фалшива информация за числеността на кооператорите пред ОСП от УС, председателя и бившия КС
    
  • Ø Системно създаване и подаване на документи с невярно съдържание към Агенцията по вписванията от страна на председателя, на УС и на бившия КС
    
  • Ø Превръщане на лъжата в основен инструмент за артикулация и тотално заблуждаване на членове и пълномощници в (сравнете т.нар. „протоколи” от ОСП със звуковите файлове на тези събития) и т.н. и т.н.
    

  Казват, че по делата се познавали – аз бих уточнил - „и по резултатите от делата им”. Вижте си годишните финансови отчети, но ги прочетете, не ги само разлиствайте! Това, което се вижда и без очила, е провал, пълен, тотален провал. Вашият провал!
  

  Ръководството на кооперация (демек вие 8-мината), която стопанисва активи за между 20 и 30 милиона лева, си постави за цел да произведе стоки за 2025 г. за има-няма под 2 млн.лв. и да „създаде” печалба (като не ни плати пазарната цена на суровината ни, естествено) за под 200 хил.лв. Преди ви сравнявах с 3 циганки от столичния Женски пазар, но вие деградирахте до под 2 броя от същия вид. Резаалет!
  

  С тези активи, с този ангажиран капитал, хич нищо да не бехте правили, само да се бяхте стремили да задържите нивото от 2007 година (цитирам него, тъй като от нея година е първият ГФО в АП), за да догоните инфлацията, сега (2025 г.) оборотът ни трябваше да е поне 4,5 млн.лв., а печалбата да е над 650 хил.лв.
  

  Айде сега един въпрос с повишена трудност – и към драгите член-съ-кооператори (дори вие от УС сте такива). „Ако приходите от дейността на кооперацията не са 4,5 млн.лв., колкото би следвало да бъдат, за да се следва официално оповестената от НСИ инфлация, а са има-няма 2 милиона, къде са останалите 2,5 милиона лева?” Къде са, а? Имате ли предположения? Да, ТОЧНО ТАКА, и аз там ги виждам. Там са, и там изтичат всяка годината от доста години назад. Защо ли? Ами защото вашите пълномощници са ви го сторили! Щото сте си го сторили! Ей затова!
  

  За да има прогрес, развитие, оборотът отдавна трябваше да е над 6 млн. лв., а печалбата да гони 2-та млн. лв. Не оборотът, драги г-н инж. Дангалов, а печалбата!
  

  Всъщност драги ми 900 броя съ-член-кооператори, точно това ви предложих на 05.10. м.г. Тогава, в краткото си представяне, споделих с вас, че единственото нещо, от което разбирам и мога, е да правя богатите хора по-богати. Това мога, това съм правил и бях навит да го направя отново за вас. Само за вас. Защото, както ви казах, притежателите на гора за 20-30 милиона не са бедни, а богати, т.е. са от „моите хора”. (Яз гальям да се бъхтъм за богатине, за бедните – да се грижи другарката Нинова или който там е на смяна!)
  

  Мнозинството от вашите нелегитимни пълномощници обаче, решиха, че не искат да стават по-богати. Това на български значи само едно – че избраха да ви направят по-бедни! И точно това ще си получите. Не че изобщо е грабежът е спирал, но сега имате „ускорител”, избраха ви го, и обедняването ни става все по-бързо. Бързо обеднявате и ако не сте се убедили в това, скоро ще го разберете. Хак да ви е, и мир на праха на кооперацията!
  

  Прочие бъдете здрави, и ако пожелаете – използвайте компетентностите на г-н Попадиин малко от малко да разчистите „кочината”, преди да я затворите.  
  

       
• 
  
• Лазар Марков Базлянков
• 
  
• 13 август 2025 г.
• 
  
• 
  

Игра на калмари

    Поредицата на Нетфликс "Игра на калмари", определено е нещо, с което ще свързвам лятото на 2025 година. Въпреки, че гледах само Сезон 1, създаден през 2021 година. 

    Бях чувал песента от "Игра на калмари" и гледал някакви откъси, но този корейски шедьовър, с цялата си импресивност,  реалистичност и бруталност направо ме зашемети... Човек остава поразен от първи епизод и си казва "Какво беше това!?" От втори епизод остава вече истински впечатлен, защото действието се разкрива в цялата си сложност и многопластовост. Изобщо всичко това, този сюжет, само един гениален корейски мозък може да роди. Аз оценявам високото качество и гениалността.

    Това е тежък сериал, който може би не трябва да гледате сами. И определено не преди лягане... Изобщо, предупреждавам.

    Главният герой Ги Хун се оказва, че е на моята възраст, разведен, с момиченце на 10 години, което живее с майка си, т.е. той почти не го вижда... Ги Хун се оказва и моята зодия... Живее със старата си майка. Изобщо почти съвпадение едно към едно. Само че той е затънал в дългове, аз поне не съм. И аз минах своя игра на калмари, мисля си, от 2021 година насам. Но тя беше в съда и на други места също. 

    Сериалът дойде при мен съвсем на време, именно това лято. След епизода където ги разделиха по партньорски двойки и ги накараха да се бият помежду си, си казах че повече не мога да гледам. Този епизод беше особено тежък и мъчителен. Не че другите епизоди не бяха... Изобщо този сериал е един феномен, съмнение за това няма.

    Въпреки че вече претръпнах към сериала, може да се каже, не знам дали ще гледам сезон две и три. Зависи от обстоятелствата... А и ми трябва още време, за да смеля напълно деветте епизода от Сезон 1.

Малкият Тошко с големия сладолед

Около смъртта на Тодор Славков се изписа повече, отколкото за всяко друго местно или световно събитие.

Да не говорим колко е написано за майка му и баща му.

Ами за дядо му?

Въпросът, който аз си задавам обаче, е по-различен от доминиращите теми в шумотевицата: „Какво спечели и какво загуби България от управлението или присъствието на тази фамилия?“

От всичките имам някакви лични впечатления само от Иван Славков – той ме назначи на работа. Наблюдавал съм го във формална и в неформална обстановка, както се казва.

Беше невероятен човек – казвам го най-отговорно, и би могъл да направи много за България. Както направи за БНТ.

Той ли не искаше да понесе някаква отговорност за България или България не го искаше – сложен въпрос.

Тодор Славков – доколкото имам някакви екранни впечатления, носеше нещо от баща си. Какво направи той, за да му се отделя толкова внимание – тук отговорът е по-лесен.

Евгени Минчев твърди, че получил СМС от Тодор Славков, който гласял:“Ти може да си лорд, но аз съм принц“.

Класически пример на самоирония и на ирония. Но лордът едва ли я схванал.

Сега някой сигурно ще си каже – какво седнал и този да пише, когато кой каквото имаше да каже – го каза.

Наистина се чудех дали да допълня и аз нещо. Още повече, че имам една единствена среща с Тодор Славокв – и то от времето, когато той наистина беше „Малък Тошко“. Беше на 7-8 годинки.

Който гледа БНТ, не може да не е забелязал, че по няколко пъти на ден върви една реклама на ТВОРЧЕСКИЯ ДОМ НА БНТ в Пампорово.

Иван Славков беше страстен скиор. Можеше да пие до след полунощ, но в 6 часа сутринта беше на пистите.

По негово време се построи този „Творчески дом“. Всъщност става дума за три големи апартамента, в които отсядаха началниците, и към тях се прилепи за оправдание една типова почивна станция. Имаше бар, място за чевермета и т.н.

Всичко бе построено с парите на народа, както се казва, но сега приходите отиват – преполагам, за стимулиране на работещите в БНТ. Ако е така – да благодарят на Иван Славков.

Тя някъде около 80-те година – зимната ваканция, и аз – служител в пловдивското поделение на БНТ, получих карта за Творческия дом. С жена ми и малката ми дъщеря ни настаниха с още едно тричелнно семейство в една стая. Беше весело.

Още по-весело беше по коридорите, където Малък Тошко тичаше начело на група дечица.

Веднага си личеше кой е лидерът.

Подхвърлихме на детенцето на съквартирантите да се присъедини към Тошковата чета, то успя. Не помня дали и дъщеря ми не се опита.

Никога няма да забравя как Тошко тича най-отпред с розов сладолед в ръка. Тогава не беше като сега – сладолед през зимата и то вдън горите тилилейски, беше рядко явление.

Дадохме пари и на нашите дечица да си купят сладолед, те отидоха до барчето, но се върнаха с празни ръце. Не им дали.

Помислихме, че нещо не са се разбрали и отидохме лично да платим. Барманът ни погледна отвисоко и каза:

- Сладолед има само за Тошко!

... Знам, че детето няма никаква вина. Може би и баща му. Но невинни няма. Защото има огорчени. Трябваше де преподам първия урок по социализъм.

Вероятно барманът е решил да се натегне, намерил е отнякъде сигурно един буркан сладолед и го е скрил – само за Тошко

А дали принцът е забелязал, че другите деца са с празни ръце?

И да е забелязал, какво е могло да направи едно дете?

Децата около него и без сладолед са му засвидетелствали лоялност. С надеждата, че може да останат приятели и след края на смяната.

Доколкото съм се срещал и по-натътък с „принцове“ и „принцеси“ - макар и с по-нисък ранг, умните от тях страдаха истински от невъзможността да разберат кой им е истински приятел. Някои свикваха с фалша наоколо, други вероятно не...

Дали тук някъде не трябва да търсим истината?

Гледах снимки от погребението и търсех за пореден път отговор.

Случаят в Пампорово е може би частен. Но в него се оглежда онази система. В името на равенството и всеобщото благоденствие няколко фамилии създаваха система от привилегии и несправедливости.

Те при нужда даже ядяха специална проверена храна. А днес половин България квичи: „Ех, каква истиснска храна ядяхме тогава. При бай Тошо не беше толкова лошо..“.

Минахме без сладолед, но ето – вече почти половин век, не забравям този случай.

Повече никога не съм почивал на Пампорово, в моя бранш няма творчески домове...

От БНТ обаче са си надвили на масрафа- щом има свободни места.

Сигурно има и сладолед за всички...

Автор - Евгени Тодоров