Какво е Европа?

 

 

Ето, че след близо двадесет години на членство в Европейския съюз, ние българите още спорим на тема Европа. И все още се двоумим дали това е нашето естествено и правилно място или не…?

Ползвайки ежедневно благата и предимствата, които нашият континент ни предлага, ние дори не ги осъзнаваме като такива, защото ги приемаме за даденост. Но спокойният живот, разбирателството и мирът не са даденост. Свободата и финансовото благополучие също не са дадености.

Ще цитирам великия гръцки писател Никос Казандзакис и едно негово поетично откровение на тема Гърция, която всъщност важи за Балканските земи, а в известен смисъл и за цяла Европа. Ето какво казва писателят по повод срещата на Европа и Азия, която се осъществява на територията на древна Елада, т.е. днешна Гърция. Срещата между демократичния Запад и деспотичния Изток, той описва така: „ Мътният неизбистрен вик на Изтока, преминава през светлината на Гърция и се пречиства, очовечава се… Гърция е филтърът, който рафинира с голяма мъка скота в човека, източната робия, в свобода, а варварското опиянение в трезва мисъл.”

Тази среща между Изтока и Запада, между Европа, Азия и Африка, се е осъществявала на всички южни територии на Европейския континент, къде се осъществява и днес. С мигрантската криза и със стотиците хиляди бежанци, които дойдоха в Европа, тази граница, тази среща, се премести в самата централна част на Европа, а всъщност и навсякъде по континента.

Защо Европа е притегателно място за хора от целия свят? Високият стандарт на живот и високото заплащане на труда са само върхът на цялата онази социална система, която съществува на Европейския континент от столетия. А и в по-ранно време е съществувало нещо, което е привличало хората към Европа.

На първо място Европейският континент от хилядолетия е предлагал мир и спокойствие. Ако и в нашата история да сме минали през множество войни, Европа винаги е била едно спокойно място, със спокойни земи, градове и села. Европа е мирна земя и големите разорения, които са се случвали на нашия континент като правило са идвали отвън, погледнато в исторически план. Спокойни земи, от Егейско, Мраморно и Черно море, на Балканите, през Алпите и земите на централна Европа, до високите скалисти брегове на Португалия, на брега на Атлантическия океан.

На следващо място, Европа винаги е предлагала толерантно отношение и разбирателство. Думата толерантност, с която много се злоупотребява напоследък, означава да проявиш разбиране към другия. И съответно да запазиш, да гарантираш по някакъв начин неговата свобода. Само така се постига свободно развитие в едно общество, с разбиране на другия. Всичко, породено от неразбиране, води до диктатура от някакъв вид и до деспотизъм. За да съществува една цивилизация, за да съществува всеки един съюз, трябва да има разбирателство. Там където има незачитане на чуждото мнение, има егоизъм и кавги, има и нисък стандарт на живот.

Съществуване на разбирателство, равнопоставеността и взаимното уважение, дава възможност за вътрешна и външна свобода. А свободата е и най-висшето човешко благо, макар и тази фразата да звучи клиширано.

Достиженията на европейската цивилизация обаче се явяват и резултат от спазване на правилата, както и на доверието между хората. Тоест, ако не спазваме правилата, ако се лъжем и нямаме доверие един към друг, нищо няма да постигнем. В резултат на спазването на закона и на доверието, в Европа освен висок стандарт на живот.

В Европа това, към което се стремим и което се опитваме да запазим, е мир, доверие, спазване на закона и проява на уважение един към друг. От това произтича нашият висок стандарт и нашата вътрешна и външна свобода, като европейци.

Нашето място като българи е в Европа и не е никъде другаде. Ние българите сме толерантни, работоспособни и подредени хора. В този смисъл сме истински европейци, с някои наши южняшки и балкански особености. Това, което ни пречи в момента за постигане на по-висок стандарт на живот е известна затвореност и ограниченост на мирогледа, а и известна липса на доверие. Това в националният характер, вероятно е породено от историческата особеност, че се намираме на кръстопътя между Европа и Азия.

Колкото и днес да говорим, че Европа изостава икономически от САЩ, Китай и други държави, в различни места по света, колкото и да говорим, че с толерантността се злоупотребява и се е извратила в някои отношения, че с налагането на закони и правила също се прекалява, колкото и да говорим за големия брой мигранти, които пристигнаха в Европа през последните години и създават проблеми, не трябва да забравяме какво е Европа. Не трябва да забравяме кои са основните ценности и достижения, до които сме достигнали и какво прави Европа това, което е. Пак да повторя, че нашата европейска култура, и материална и нематериална, е благодарение на мира, на доверието, на спазването на правилата и на уважението към другия.

 

 

Една хипотеза за връзка на думата "лев" и древни монети с изображение на лъв

 

Възможно е в най-скоро време, българската валута лев, да остане в историята. Но докато тя все още е актуална и съществува, ще ви споделя моето мнение за това откъде идва названието „лев”. Пак подчертавам, че хипотезата и моя и дали някой ще се съгласи с това е въпрос на личен избор.

Ясно е, че думата „лев” е свързана с думата „лъв” или „левъ” на старобългарски или като още се е писало - „львъ”. Така пише официално в справочниците и енциклопедиите и в електронната Уикипедия. Лъвът е национален символ на България, пише още в Уикипедия, и се изброяват примери за различни археологически и исторически паметници, в които се срещат изображения на лъв. Тези примери са обаче само от периода на Средновековието и се пропускат многобройните примери от по-старите времена, от времето на Античността.

 

 Монета с изображение на лъв от времето на Лизимах (306 - 281 пр.н.е.)

През 1880 година, след Освобождението на България, с Закон за правото за рязане на монети в княжество България, се създава българската парична единица „лев”, като на следващата година са отсечени първите монети. По време на Османската империя, са използвани турските „лири” и по-дребния номинал „грошове” (куруш). В границите на огромната Османска империя, в обмяна са били и най-разнообразни чужди монети, от Европа и Азия.

Монетосеченето в земите на Балканите е с много древна и богата история. Всъщност това са земите може би с най-богата история в това отношение, започвайки от седмото столетие преди новата ера, когато са отсечени първите кръгли монети в древна Лидия, в Мала Азия. Многобройните гръцки държави-полиси започват свое собствено монетосечене, а към края на шести, началото на пети век са датирани и първите монети сечени от тракийските царства.   

По това време започва самостоятелното монетосечене на царете от голямото Одриско царство, чийто първи мощен владетел Tерес I, управлявал дълго - от края на шестото до средата на петото столетие, преди новата ера. Изображенията, които владетелите на Одриското царство поставяли на монетите си, били свързани с царската власт, с религията, както разбира се и техни собствени портрети-изображения. В различните периоди срещаме изображения на кон или на конник, на две фигури - сатир и менада, на винен грозд, на двойна брадва (лабрис), на голяма кана с две дръжки за пиене на вино (кантарос), на Горгона-Медуза и други.

Около началото на четвъртото столетие, преди Христа, на някои от одриските монети се появява глава на лъв. Такива монети с изображение на лъв от едната страна и двойна брадва от другата страна има сечени по времето на цар Меток или Аматок, управлявал около 407-389 пр.н.е., който е наследник на Севт I (427-408).

Монета на цар Меток – 400 г.пр.н.е.

 

Владетелят Хебризелм (389-383) също сече свои монети със собственото си изображение от лицевата страна на монетата и с глава на лъв от опакото. Наред с многото други изображения, на грозд и на лоза, на кантарос, на двойна брадва, на кон и конник, изображението на глава или протоме (предна част) на лъв, остава популярна и в по-късните времена. Особено разпространена става тя след овладяването от одриските владетели на така наречения Тракийски Херсонес, най-югоизточната част на полуострова, около днешния Галиполски полуостров. Такива монети срещаме по време на царете Спарадок, Аматок и Котис I, Терес II, Хебриземл, също Керсеблепт и Кетрипор.

Монета на цар Хебриземл (389-383)

 

В най-обширното и задълбочено изследване на монетите на царете от Одриското царство, ученият и колекционер Ставри Топалов, свързва тези монети, с изображение на протоме на лъв, с данъчните задължения на градовете от Тракийския Херсонес към одриските владетели.

Лъвът остава сред основните изображения на монетите по времето на Лизимах, един от воеводите и наследници на Александър Македоски, управлявал именно тези земи. Тук на Тракийския Херсонес той основава град Лизимахия. Лизимах води битки с одриския цар Севт III за контрола на Тракия. По-късно следва неговия династичен брак с одриска принцеса. По време на дългото си управление Лизимах сече златни и сребърни монети, които са в обръщение и след смъртта му, при това на доста голяма територия – Мала Азия, Егейското крайбрежие, Македония, Елада, Тракия. Известни са и имитации на неговото монетосечене в тракийските земи. В самия край на четвърти век, през 306 година пр.н.е., Лизимах се обявява за цар на Тракия, а малко по-късно и на Мала Азия, а в последните няколко години преди смъртта си, в 281 година пр.н.е., и за цар на Македония.

Монета на Лизимах (306 - 281)

Наред с многобройните други изображения, главата, протомето или цялото тяло на лъв, стават особено популярни по време на и след владичеството на Александър Македонски (336 - 323) и неговият наследник в Тракия – Лизимах. Моята хипотеза е, че някъде по това време образът на лъв по монетите, става синоним на самата представа за монета. Тоест един „лъв” означава една монета, с доста голям номинал – статер, тетрадрахма, и други.

Така или иначе лъвът като символ и значение е дълбоко свързан с историята на Балканските земи - https://andorey.blogspot.com/2025/03/blog-post_29.html

Титлата, която Лизимах използва е „базилевс”, която е древна титла, позната още от времето на поета Омир, а според някои учени е дори по-стара. Титлата е с трако-фригийски произход, като възможно тя също да е свързана с думата „лъв” или на старогръцки „леон” - „леонтос”.

Няколко научни изследвания по темата за българския лев, правят връзка с холандските льовенталери (льовендаалдер) особено популярни и по нашите земи през XVII век. От едната страна на тези льовнталери има изобразен изправен лъв, което ги прави известни сред населението като „левове” т.е. лъвове. Трябва да имаме предвид обаче древността на нашата история и консерватизма на балканските традиции. В този смисъл, названието „левове”, на монети, върху които е изобразен лъв, най-вероятно е много по-старо, и датира на повече от две хиляди години, назад във времето.

Защо лъвът е символ на България и живял ли е лъв на Балканите

Българският лъв или лев (львъ) е един от обичаните и горди символи на България. Виждаме неговата скулптурна фигура, поставена пред важни правителствени и държавни сгради, намираме го в националния герб, откриваме го изобразен в много исторически паметници, останали по нашите земи.

Днес свързваме животното лъв с земите на Африка и Азия, като и през ум не ни минава, че животното лъв може да е живяло и по нашите земи. А това е било и то дори не чак в толкова далечното минало.

Имаме сигурни сведения, че чак до първите векове на новата ера, че животното лъв е обитавало Балканите. Става въпрос за така наречения пещерен лъв, който се е отличавал от сегашните лъвове, с по-дългото си тяло. Професор Златомир Боев от природонаучния музей при БАН уточнява, че тук говорим за последните остатъци от вида пещерния лъв и по-точно за неговата кръстоска с южния, африкански и азиатски, лъв. Така се формирал новия Panthera leo europea – европейският лъв, наричан още и балкански.

 

Пещерен лъв, праисторическо изкуство, около 35 000 г.пр.н.е., Тюбинген, Германия

 

За лъвове, които са живяли в южните земи на Баканите, в днешна Беломорска Тракия и Егейска Македония, научаваме от историка Херодот. В неговата „История”, от V век преди новата ера, когато описва похода на персийския цар Ксеркс към Елада, днес Гърция, той разказва, че лъвове нападнали камилите на Ксеркс, които носели припаси: „Те излизали нощем от леговищата си и не нападали нищо друго, нито добитъка, нито хората, а погубвали само камилите.”, разказва Херодот. В тази история на Пелопонеските войни, историкът уточнява, че границата в която живеели лъвовете е река Нестос (Места) на североизток и река Ахелой (в Западна Гърция) на юг. Тук освен лъвове живеели и много диви бикове, които очевидно били основната им храна. Големият философ и естественик Аристотел също пише за лъвовете, около век по-късно. „Лъвовете се въдят предимно в Либия (Африка), а в Европа между реките Ахелой (която тече през Акарнания) и река Нестос (Места). Пантери се въдят в Мала Азия, но не и в Европа.”, уточнява Аристотел.

Знаем също и за отглеждане на лъвове в царските резиденции, както научаваме например за тракийския цар Котис I (384-359 пр.н.е.), който подарил на един чужд владетел лъв. Митичният тракийски цар Олинт, син на Стримон (Струма), загинал на лов, като влязъл доброволно в борба с един лъв. В една известна мозайка от град Пела, столица на Македонското царство, има представен лов на лъвове и борбата на двама мъже с лъв, за които се счита, че са Александър Велики и неговият воевода Кратер. Тази традиция без съмнение е предхождана от легендарните подвизи на героя Херакъл и специално неговата борба с Немейския лъв.

Монета от земите на Тракийския Херсонес, с изображение на лъв, IV - III век пр.н.е.

 

По римско време, т.е. около първите векове на новата ера, все още се срещат сведения за диви лъвове в южните земи на Балканите. Една легенда дори от времето на българският владетел Крум (803-814), от девети век, разказва че той отглеждал лъв в двореца си. Това е напълно възможно предвид на древната традиция, в това отношение, съществувала на Балканите. Скулптури на лъвове намираме още в градовете Плиска и Преслав, аулът на княз Омуртаг, и на други места, свързани с историята на Първо българско царство. Лъв, прободен с копие, виждаме и на Мадарския релеф.

Археологическите доказателства говорят, че лъвът е считан за царско животно и като такъв е бил на специална почит в царските фамилии. Тук говорим не само за почитане, но и за различни видове посвещения (инициации), които включвали борба с тези диви и силни животни, хранене с лъвско месо, за придобиване на лъвска смелост и храброст, и други.

Мраморен релеф на лъв от гробницата Жаба могила – Стрелча, V век пр.н.е.

Многобройни са изображенията на лъв от тракийско време. Това включва метални украшения, апликации, златни и сребърни съкровища, монети, мраморни релефи в гробниците на владетели и други. Известен образец на високо изкуство е мраморният лъв от гробницата в Стрелча. Лъвове присъстват върху оброчни плочки с изображение на Тракийския конник, като например тази от с. Златна Панега, датирана в 2-3 век. Лъвове върху сребърни апликации има и от съкровището от Луковит и други.

Едно много интересно свидетелства откриваме в Notitia Dignitatum - „Списък на служебните рангове”, документ от времето на Късната Античност, 4-5 век. Там са дадени различни изображения, знаци, на военните части на гарнизона към императорския двор от това време. Отличителният знак на военните части съставени от траки е именно лъв! Тези елитни отделения от тежковъоръжени пехотинци, в късната римска епоха, съставени от тракийско население, са имали за свой символ лъвът. Това е само около двеста години преди времето на основаване на Първо българско царство.

Знак на тракийска военна част в Notitia Dignitatum - „Списък на служебните рангове”, документ от времето на Късната Античност, 4-5 век

Много известни легенди, традиции, символи свързани с българската държава и българската държавност се оказаха доста по-древни, отколкото се преподаваше и изучаваше навремето в българските училища и университети. Лъвът, който присъства в нашия герб, който е изобразяван в скулптури и релефи, на мозайки и монети, везан е на знамена и е рисуван по щитовете на нашите средновековни владетели, част е от украсата на древни гробници, а по-късно и на православните храмове, част е от ювелирни произведения, е поредният пример за приемственост по нашите земи. Този, както и много други примери отдавна всъщност стои пред очите ни, но просто не е потърсен - един от най-обичаните и горди символи на нашата държава и държавност.

 

За споделеното родителство… Андрей Киряков пред ФАКТИ

20 Март, 2025 15:151 95418

Според психолози детето трябва да прекарва минимум 30% от времето с единия си родител, за да не се губи връзката, казва гостът

За споделеното родителство… Андрей Киряков пред ФАКТИ (ВИДЕО) - 

https://www.youtube.com/live/w4HpNMeU5NI?si=kNi7ilivf7S3Lah1

Три закона има вкарани в Народното събрание и някакво решение ще бъде взето, но аз искам да уточня няколко неща за споделеното родителство. Темата за споделеното родителство повече засяга правата на мъжете, защото по принцип децата се дават на майката. Така е записано в закона, а за бащата е предвиден един режим от един-два пъти в месеца да се вижда с детето. Цялото останало време е за майката. И това е някак като презумпция на съда, въпреки че понякога се отсъждат и равни права. Но, общо взето, в практиката за бащата остават 10%, а за майката са 90%. Това обяви пред Лили Маринкова в студио „ФАКТИ“ и предаването „Разговор“ Андрей Киряков, който от години работи за това да се изравнят правата на мъжете и жените, когато се отсъждат родителски права.

„И тук идва големият проблем, защото случаите са хиляди, а всеки баща – защото по-често е така, изведнъж се сблъсква с много проблеми като съдебни дела, социални разправии, разпити в МВР и т.н. И всеки минава през това нещо сам! Много малко хора имат сили да излязат и да говорят по темата“, сподели още Андрей Киряков.

„Ясно е, че никой закон не може да регламентира отношенията между двама души, а най-добре е те сами да се разбират и да не се стига до дела и всякакви разправии. Но какво показва опитът на Балканите, в другите страни около нас. В последните години тръгнаха и тук да вървят нещата добре към споделено родителство, но в Гърция и Румъния от няколко години вече са го въвели в тяхното законодателство. Направено е изследване на психолози, че детето трябва да прекарва минимум 30% от времето с единия си родител - независимо кой от двамата, за да не се губи връзката, за да има пълноценен контакт. Това означава минимум 10 дни в месеца. Идеята е достигнем и у нас тази една трета, тези 30% да се запишат закона“, каза още гостът.

Защо е важно да изучаваме истинската българска история

   Защо е толкова важно да изучаваме истината българска история?

   Най-краткият отговор е, че това е важно заради самочувствието, което получаваме като граждани и като българи. Понеже това, което изучаваме в училище, остава завинаги дълбоко в нас и определя самочувствието ни, като граждани на тази държава.

Днес човечеството можеше да преживява най-хубавите времена

    Днес човечеството можеше да преживява най-хубавите си дни... Но не би.

Неделно послание

 

    От доста време изчаквам подходящия момент, за да започна да правя нещо като предавания в Ютюб. Казвам нещо, понеже ще ми трябва време, а най-вероятно и външна помощ, за да станат истински предавания.

    Но все отнякъде и по някакъв начин трябва да се започне. Иначе идеи и информация имам много. Както съм писал в представянето на този блог - "Всеки луд с номера си, някой с цяла програма". Така ще е и в Ютюб канала... Дано да намеря правилните хора за да постигнем по-добър продукт, с по-добро качество. 

Засега от мен толкова!

Всички тези хора разбраха, само българският съд не разбра

    Всичко започна с една малка бележка, лепната на стъклото на входната врата на блока. Малката бележка беше към мен, за връчване на съдебни книжа. Съвсем непозната ситуация. Отнасяше се за  някакъв закон, съвсем кратък, наречен ЗЗДН.

    В българския съд, не бях и влизал, нито дори като свидетел, по някое дело. Само два пъти съм влизал на приземния етаж, да си извадя свидетелство за съдимост, за кандидатстване за работа.

- Обвинен съм в домашно насилие. - казвам на Васко, с когото се разхождам, в квартал "Иван Вазов" в София, край пазара, близо до Южния парк. Васко направо спира на място, от изумление. С него сме големи приятели от студентските години. Много време сме прекарали заедно тогава, а сега за съжаление се виждаме рядко, поради това, че единият живее в София, другия в Пловдив.

- Ти ако си обвинен в домашно насилие, не трябва да има мъже по улиците! - възкликва Василий.

- Така е - съгласявам се. Обяснявам конкретната ситуация, но какво да обяснява на добър приятел, с който се познаваме повече от двадесет и пет години...

    Делата обаче се проточват и веднъж започнало едно дело, след него следва и друго. така е устроена системата. Става нещо като синджир марка. Казвам това извинително на призовкаря, който вече познавам и който ми носи поредната призовка за явяване на дело. Лафът за синджир марката му харесва и той потвърждава, че е така.

- Аз много се радвам на такива хора като теб, който имат занимание и правят нещо - казва ми той.

    Има предвид, че съм земеделски производител и гледам доста декари с череши. За останалите ми десетки други дейности и занимания той дори няма и представа, но повечето му "клиенти" явно са хора без конкретна дейност и без постоянна трудова заетост.

   В неделя сме седнали на едно от кафенетата на Главната, с момчетата от махалата, както сме правили десетки години. "Момчетата" от махала сме вече мъже, наближаващи петдесетте. Говорим си на най-разнообразни теми. Всеки съзнателно или несъзнателно "ъпдейтва" другите с някаква нова информация. Става въпрос и за моите дела, по принцип.

- Има заведено срещу мен дело, за домашно насилие. - казвам аз. Тук трима човека срещу мен се изпъват инстинктивно и се опулват. Следва кратък размисъл.

- Ама, те видяха ли те в съда? - пита Ачката. 

- Видя ха ме, казвам аз.

- И какво, поддържат ли обвинението? - продължава той, а ние останалите избухваме в смях.

    Смях, смях, ама делата на мен ми се трупат на главата. Първо ограничителна заповед, после дело за нарушаване на ограничителната заповед и т.н.

- Е, то сега остава само Огито да го обвинят. - казва Ивака по същия повод няколко дена по-късно. "Огито" е Огнян Т., директорът на природонаучния музей в Пловдив. Двамата с него едно време в седми клас събирахме буболечки, пеперуди и майски бръмбари, гледахме кактуси, в саксия, изобщо големи бандити бяхме... хе-хе.

    През лятото на 2023 година обаче примката около мен така се затегна, Кирил Николов, бивш съдия, брат на Веселина, така ги нареди нещата, че ме обвиниха в закана за убийство, в условия на продължаващо престъпление. Оттогава срещам този израз по медиите, във връзка с подобни случай, и вече много добре знам какво означава това. Означава задържане за 72 часа в следствения арест. Ако не си толкова криминално проявен те пускат на втория ден.

    - Ти не ми приличаш на бандит. - казва ми едно момче, с което стоим на скамейките, именно в следствения арест в Пловдив. Повечето момчета са от Пловдив и околните села, но той се оказва от София. Когато му казах, че съм 75ти набор, софиянецът възкликна, че майка му е 76ти. Не искаше да каже за какво са го задържали, докато повечето момчета казваха.

    Споменаването за обвиненията срещу мен в насилие, споменаването на наказателните дела, който се водят срещу мен, създава у близките ми и далечни познати голямо объркване. При възможност гледам да не споменавам, но това няма как, понеже делата се точат вече четири години. Хората, който ме познават, по начало започват да се възмущават от съдебната система, която и без това има крехка слава, в България. Налага се освен всичко останало, да им обяснявам, че тук не е виновна съдебната система, а един или два закона, които създават това объркване. Но който не го е минал, не може да разбере, понякога не може да разбере дори в най-общи линии, за какво става въпрос. Повечето започват да си мислят, че щом на "Андрейката" се случват такива работи, следователно съдебната система в България наистина е зле.

   Бързам да кажа, че справедливост има и българския съд е до голяма степен независим и раздава горе-долу справедливи присъди. Но има едно но, едно "Но" и то много голямо. Когато човек не се е сблъсквал със съда, очаква от него наистина справедливост, в най-общочовешки план и в най-чист смисъл. А получава от съда процедури, процедури и пак процедури. Така съдиите се превръщат не толкова в носители на справедливост, но по-скоро в едни чиновници, които гледат точките и запетаите, в изложените пред тях документи. Е, такава е системата.

   Все пак много съжалявам, че не попитах прокурора по делото, Мария Л., дали аз и приличам на престъпник, както и съдията Десислава П. Готов съм да чуя техния отговор, бил той "Да" или "Не". Те все пак са хора, които са виждали в практиката си престъпници, предполагам. Пък от този техен отговор, можеше и аз да науча нещо за себе си, което не знам.

 

Четири години дела с бившата ми жена

   За тези случаи бях чел само по книгите и гледал по филмите - дела между бивши съпрузи, които продължават с години. Само че онзи ден, като си дадох сметка, вече четири години водим дела с бившата ми съпруга. Или по-точно казано от четири пълни години бившата ми жена води дела срещу мен.

    Нашите дела имат своята специфика и тя се изразява в това, че не става въпрос за пари. Тук всички се учудват и питат: "А за какво тогава?"

    На първо място заради детето. Ако семейният кодекс беше регулирал това, майките и бащите да имат равни права върху децата, нямаше да се стигне дотук. Нямаше да се стигне дотук и то по никакъв начин. Не случайно в момента има такова силно движение от страна на бащите в България за приемане на равни родителски права, за така нареченото "споделено родителство". Приемането на един такъв закон ще предотврати десетки хиляди драми и ще спести десетки хиляди часове съдебни дела и десетки хиляди сигнали до социални институции, до органите на МВР и т.н. Ще е от голяма полза за цялото общество.

    На второ място водим дела заради законът, който е по-правилно да бъде наречен антизакон, с име Закон за защита от домашното насилие. Наричам с чиста съвест този закон антизакон, защото той позволява на базата на една проста декларация и молба до съда да се издаде заповед за защита срещу някого, без да се чуе изобщо неговата гледна точка, без изобщо да се вземат неговите показания. Това означава че имаме закон, който на практика осъжда някого, без да е чута неговата страна! А това е в противоречие с основната логика на правото. Така всеки може да се събуди един ден и да чуе например : "От утре нямаш право да виждаш децата. В противен случай носиш наказателна отговорност." Което е фрапантно и означава, че на практика вече си осъден, поне преди провеждането на съдебното заседание, което да потвърди или премахне забраната. Но това може да продължи месец и повече. По този въпрос и възможни последствия вече съм писал няколкократно.

    На трето място водим дела поради това, че бившата ми жена Веселина има брат адвокат, който преди това е бил и съдия, мисля че дванадесет или петнадесет години. В този смисъл имаме тежко обусловена семейна среда, в която има представа, че правото може да уреди чисто човешките отношения. В което всеки, с ръка на сърцето, би си признал, че всъщност няма нито един такъв случай и то вероятно в световен мащаб. Казвам това последното с горчива усмивка и ирония.

    И накрая ще кажа, че все пак е много обидно когато бившата ти жена да иска да те вкара в затвора. Защото при мен в момента това се получава. Опитвам се да не си признавам този факт дори и пред себе си, но е факт. В момента има искане от бившата ми жена аз да получа ефективна присъда по наказателното дело, което се води срещу мен. Аз лично изпитвам дълбок срам от този факт. Хора, с които трябваше да сме роднини, с които трябваше да сме едни от най-близките, се опитват съвсем умишлено да ме вкарат в затвора... Но животът очевидно е много широк и непознаваем и ние не можем да си отговорим на всички въпроси и да дадем определение на всички предизвикателства, които се явяват пред нас.

    Ето такива дела са последиците от човешката глупост, нежелание за диалог и надменност. Това са причините за дълбоките проблеми в нашето общество. А после световният еврейски заговор ни е виновен за проблемите в живота. Или пък някой друг, външен човек или фактор. Глупости. Виновни сме си самите ние и никой друг.

    Всеки, който иска да ме подкрепи морално, на наказателното дело, което вече мина РС и е в ОС, може да дойде на 29 април 2025 година в 9.30 ч. пред ОС-Пловдив, където ще се гледа делото. Ще се радвам да се видим.

П.П. Идеята е да се видим отпред, пред ОС, и като разберем в коя зала е делото да влезем заедно.

   

   

Вегани ли са траките?

   В много богатия български фолклор, има една позната на всички българи приказка, за лъжливото овчарче. Това овчарче излъгало на два пъти, че стадото му е заплашено от вълк. Хората се притекли на помощ, но вълк нямало. Когато накрая вълкът наистина дошъл и овчарчето отново се развикало, никой не му повярвал и не дошъл да му помогне.

   Така, някои български учени рискуват с имиджа си на учени, раздавайки щедро мисли по въпроси, които не са им добре познати. Проблемът е, че докато навремето Божидар Димитров можеше да си позволи такъв подход и хората му вярваха, сега вече има огромно количество информация и при това лесно достъпно. Историци, които претендират, че разбират от всичко, или както има един израз - от палеолита до сателита. Ще бъдат слушани с внимание два-три пъти и на следващия път хората просто няма да им вярват и няма да ги случат.

   В сутрешното студио на БНТ беше представен новоизлезлия сборник „Траките – какво трябва да знаем за тях”. Поканен беше доцент Тодор Чобанов, който по собствено признание е с най-малък принос, като обем, към трудовете събрани в сборника. Той беше представен като голям учен и познавач на траките при положение, че неговата специалност е Средновековие. В България има десетки други учени специалисти, които са много по-запознати с тракийската история и археология, за да могат да представят един подобен сборник и въпросът е защо не беше поканен някой от тях?

   Зрителят, който не познава толкова добре древната история, трудно ще разбере множеството погрешни твърдения и произволни изказвания на доцент Тодор Чобанов във връзка с темата, а те започнаха още от самото начало на разговора. На въпрос на водещия „Траките вегани ли са?”, г-н Чобанов убедено определи траките като месоядци и допълни, че „съзнателно отказване от месо в древния свят е неизвестно”. Подобно твърдение само по себе си е голяма глупост. Отказ от ядене на месо е имало и в древни времена, на много места, от религиозни хора и дори от цели общности. Според това въздържание на религиозните хора, от ядене на месо, може да определим ги определим и като вегетарианци. Понеже говорим конкретно за траките да видим примерите.

   Още Омир говори за племето абии, което живеело в Тракия и се хранило с мляко. Отново по думите на поета, тези хора били най-справедливи, а римският географ Страбон допълва, че тези хора освен справедливи не тръгвали и на война. Отново Страбон в неговата География, привежда сведения за мизите, едно от големите тракийски племена, което сведение казва, че поради своята набожност те се въздържат от ядене на живи същества, включително и от стадата си. Използвали за храна мед, мляко и сирене, като живеели мирен живот и поради тази причина били наричани „богоязливи” и „капнобати”. Имало някои от траките, които живеели и без жена – наричали ги „ктисти”. Това „ктисти” е най-вероятно „чисти” или „чисты”, затова и били почитани и смятани за святи.

   Голямото тракийско племе на гетите пък почитало бог Залмоксис. Според едни, той бил ученик на философа Питагор, а според други било обратното. Но така или иначе и в двата случая, тези които следвали това учение и вярвали в безсмъртието на душата, се хранили единствено със зеленчуци, сирена, хляб и мед, нямали връзка с предствителки на противоположния пол и никога не принасяли в жертва на боговете животни. Има и други примери. Разбира се, има много данни и за точно обратното поведение на някаква част от траките, особено тези почитатели на бог Сабазий или Бакх и свързаните с неговото почитане вакханалии.

   С твърдението си, че траките наброявали стотици племена, доцент Тодор Чобанов отново изненада водещия, който предположи, че траките макар и многобройни наброяват десетки племена, но не и стотици. Точен брой наистина е трудно може да бъде даден, но в началото на новата ера отново Страбон определя двадесет и две тракийски племена в Тракия. Колкото и този древен учен да греши, трудно може да достигнем бройката на стотици племена, изхождайки от числото двадесет и две. Действително от древните автори може да извлечем близо стотина имена на тракийски племена, някои от които имена със сигурност се отнасят към една и съща общност, т.е. най-общо казано тракийските племена са десетки.

   Тук стигаме до един много труден въпрос. Как тази многобройна тракийска общност, сведения за която по археологически данни имаме още от четвърто хилядолетие преди новата ера, нещо което отбеляза и доцент Тодор Чобанов изведнъж изчезнала с идването на славяните на Балканите? А славяните пристигнали много рано на Балканите, отново по думите на господин Чобанов, още през шести век.

   Антропологията, която като наука, на практика съществува още от древността, а в ново време от осемнадесети век, според думите на господин Чобанов, се оказа „много ограничена наука”, която носи големи рискове, ако се използва в работата на археолозите. Няма как да не отбележим, че антропологията, т.е. изучаването на костния материал, откриван при разкопки, е всъщност основна помощна наука на археологията.

   За сметка на това зрителите чуха, че генетиката е доста точна математическа дисциплина. Вероятно именно тя би могла да ни даде някои точни отговори за нашето минало. Именно на базата на генетиката г-н Чобанов прави извод, че процентът тракийско наследство при нас не е никак голям и идва при нас чрез славяните. Изказването за това, че тракийското наследство идва при нас, днешните българи, чрез славяните, честно казано е трудно да бъде коментирано.

   Всъщност самият доцент Тодор Чобанов обобщава, че етносът е „културно произведение” не е роден в гена, а се проявява „чрез културата, религията и езика”. Това изказване на практика отрича изобщо възможността на генетиката да даде точен отговор във връзка с археологическите изследвания и историческите въпроси, на която наука господин Чобанов толкова много разчита. И така на практика той опровергава сам себе си.

   Сборник „Траките – какво трябва да знаем за тях” запълва една празнина от близо тридесет години, в които липсва обобщаващ труд, издаден от академичната общност, по темата за траките. Всъщност Институтът по тракология при Българска академия на науките, който е създаден през 1972 година, от 2010 година вече не съществува като самостоятелно звено. След тази дата той е присъединен към Института за балканистика към БАН. Очевидно траките трябва да бъдат изпратени в девета глуха линия. Така или иначе, както за пореден път разбрахме и от официалното телевизионно участие на доцент Тодор Чобанов, този многоброен народ в древността, всъщност е съвсем изчезнал, някъде между шести и седми век от новата ера.

Диктатурата на дъгата

От една седмица насам диктатурата на дъгата, се срутва осезаемо и то с огромна скорост. Точно както плочки от домино, наредени една до друга, падат за миг, с такава скорост се срутва една порочно измислената конструкция, целяща да прикрие извращенията на едно малцинство, които то се опита да наложи като норма, в САЩ и навсякъде по света.

Именно в своята толерантност западното общество допусна да бъде манипулирано и тероризирано от ЛГБТ+ общности и други малцинствени групи, със своите странни разбирания за ред, правила и обществено развитие. Още преди три-четири десетилетия всички тези процеси започват именно в щата Калифорния, на Западния бряг на САЩ, с ултра левичарска пропаганда, завладяла известни университети, като например държавния университет Бъркли, в района на Сан Франциско. Сега именно щата Калифорния вижда плодовете на тази ултра лява, лишена от логика и практическа стойност политика, а град Лос Анжелис буквално ще изгори, като следствие от всичко, което е трябвало да бъде направено, но не е направено или е грешно направено, през последните няколко десетилетия.

Ние тук на Балканите и в България, като една далечна провинция, не разбрахме почти нищо от тези процеси. Само чувахме за квотите, гласувани в големите компании, според които трябва да се назначават всякакви хора, за да се спазва разнообразието, без оглед на качествата на наеманите. Чувахме за мъжки, женски и някакъв друг вид тоалетни. Чувахме за това, как децата сами трябва да се определят, като какви се чувстват, още в детската градина. Нещо повече – не може и да си представим, как в Англия хора бяха арестувани и обвинявани за изказвания в социалните мрежи, а в Ирландия един учител лежа в затвора, за това, че отказа да говори на децата за третия пол.

Настъпването на Ковид пандемията през 2020 година и след това започналата война в Украйна, доведоха до невиждана цензура на всякакво ниво – правителствено, медийно и т.н. През това време крайно левите доказаха, че не са по-различни от крайно десните, които добре помним от историята на света и на Европа. Затова понякога има объркване когато се определя една група като крайно лява или крайно дясна – методите на действие при тях често са едни и същи – заплахи, страх и подчинение. Това, което се потвърди със сигурност е, че истински смелите хора са единици и то не само в регионален, но и в световен мащаб. И все пак, ако не бяха останали тези стожери, тези сили на здравия разум, светът вървеше към сигурна война и глобална катастрофа. Не че опасността е отминала, но вече има шанс и за по-различно развитие. Когато здравите сили говорят и седнат на масата за преговори, има реален шанс за постигане на мир. Всички хора и патриоти и в САЩ, и в България, и в Европа, и в Русия, и по целия свят, които се бориха през цялото това време и устояха на пропагандата и на цензурата заслужават да бъдат поздравени!

Възходът на ЛГБТ+ и други крайно леви общества, които използваха дъгата като свой символ, както и разни подобни шарени знамена, се дължеше на управлението на либерални и социални (социалистически) партии в много от водещите държави, в много от големите икономики на света. Само че прекалено много средства бяха изхарчени и прекалено много пари бяха раздадени за най-различни каузи и за най-разнообразни цели, през това време. Целите очевидно не бяха постигнати, но за сметка на това парите са изхарчени. Така се наложи либералът Джъстин Трюдо, канадския министър-председател, да подаде оставка. Управляващите от Демократическата партия загубиха президентските избори в САЩ. Германският министър председател Олаф Шолц, представител на социалдемократическа партия също подаде оставка. В резултат на всички тези процеси, само за дни, след началото на новата 2025 година, виждаме как се отменя цензурата в интернет, чуваме признания за това колко голяма в действителност е била тя, четем за премахването на така наречените квоти, в големите компании, за които стана въпрос и т.н. и т.н.

Положителните събития са вече в ход, но разбъркването на ценностите, голямото объркване, което беше внесено във всяко едно общество, във всяка държава, няма да се оправи толкова бързо и толкова лесно. Реална надежда за постигане на мир обаче вече има. Също и надежда, че здравия разум ще продължава да надделява и занапред. През 2025 година имаме реален шанс да изпратим диктатурата на дъгата в историята и тя да остане само един лош спомен.

Разводът като "нова религия"?

Защо на жените им е по-лесно да вярват, че бракът им е непоносим?

Нашата психология има една особеност - превръщането на самоизмамата в субективна реалност. Повечето жени след развод са абсолютно убедени, че бракът им е бил обречен. Какво е било непоносимо, и защо разводът е бил най-доброто решение? Слушайки описанието на жената за „съвместния брачен живот“, понякога се чудите колко трудно и е било на нещастната жена. В някои случаи имаме пълно усещане, че младото момиче е било насила тикнато в брак и там, вързано за стълба на мъченията е било безкрайно малтретирано. В другите случаи, беличко и невинно зайче се влюбва в мил млад мъж. Който след десет години брак сваля маската си и разкрива истинската си същност на хищен вълк.

Въпреки това, изтривайки сълзите и потапяйки се в детайлите чрез конкретни въпроси, „житието на светата мъченица” започва да буди сериозни съмнения. Отговорите на жените на по-подробни и уточняващи въпроси стават все по-объркващи, нелогични и недостоверни. Но интензивността на емоциите расте неудържимо. От треперещ глас, до сълзи и истерия. Защото процесът на трансформация от „любим, единствен, избран от мен, толкова ми бе добре с него“ в „нелюбим, груб, непоносим и омразен“, в действителност никога не се случва без активното участие на жената. Без нейните грешки, мързел, подлизурство, скандали, манипулации, живот за нейното безкрайно „Искам“ и много други.

Защото подробният анализ започва да отлепва слой след слой самоизмамата от набързо начертаната картина на „разводът беше най-доброто решение“. А под него излиза наяве нещо, което „може да бъде коригирано с известно усилие“. Почти винаги процесът на детайлизиране предизвиква отхвърляне. Трудно е да бъде убедена, защото жената не иска да знае, че решението и може да е грешно. Тя трябва да вярва. Нямаше други възможности. Нямаше и не можеше да има. Точка!

В името на тази вяра тя е готова да спори, да си измисля алтернативна реалност в брака, да лъже, да се брани и да обвинява. А най-тъжното е да убеждаваш и други, че разводът е единственото правилно решение. Че разводът е най-добрият изход от брака. Че този развод е началото на нов и по-добър живот и няма нужда да поправяте връзката си. Защото този подход оправдава постъпката й, като в същото време въвлича все повече и други жени във вярата, че „Разводът е единственото правилно решение за всеки дискомфорт в брака“.

Жалкото е само, че тази „нова религия“ се основава на самоизмама. Това, което отличава вярата от истинското познание. Затова тя е и вяра.

Светослав Атаджанов