31 януари 2018 г.

Татко български


Тази история ми беше разказана от Мария - гъркиня, с дядо българин, родена в Германия. С една дума – европейка.
От Александруполис, майката и бащата на Мария се преселват в Германия в търсене на по-добър живот. Там се раждат и най-малките от петте им деца. При всяка удобна възможност голямата фамилия пътувала към Александруполис, обратно при роднините и приятелите. Дядото на Мария, по бащина линия, бил българин, останал по онези земи между Първата и Втората световна война. Баща й поназнайвал малко думи на български, но не много.
В края на 80-те или началото на 90-те години, за пореден път минавали от Германия за през България, на път за Гърция. Пътували с голяма кола, разбира се, за да има място за всичките членове на семейството. Немският номер, голяма кола, и не на последно място дойче марките,предизвиквали интереса на нашите пътни полицаи. Но колко може да е богато едно многолюдно семейство, при това емигрантско, дори и живеещо в Западна Германия?
При поредното спиране на отсечката между Калотина и Кулата, при едно от поредните пътувания, се разбрало че „глобата” в дойче марки няма да им се размине. Тогава като последно усилие да умилостиви катаджийте, бащата на Мария казал:
- Татко, български!
Разбира се, имал предвид, че баща му е българин.
-А, ти не си татко български – отговорили му катаджийте. - Българските бащи нямат по толкова деца…

28 януари 2018 г.

Прабългарите – тюрки или славяни?


Многобройните хипотези за произхода на т.нар. прабългари, натрупани през последните две и половина столетия, всъщност могат да се сведат до две основни гледни точки – прабългарите са тюрки (угро-фини) и прабългарите са славяни.
Представата за прабългарите като тюрки, се оформя в края на 18 век, в съчиненията на няколко немски учени от онова време. Най-известни в това отношение са изследванията на Йохан Тунман, швед по произход, и Йохан Енгел, немец, австро-унгарски историк. В своето съчинение „Изследване върху историята на източноевропейските народи” Й. Тунман отделя кратко внимание и на българите, за които той смята че са от угърско (унгарско) потекло. „Славяни не са били тези българи по никой начин. Те принадлежаха към същата класа от народи, както и кутригурите и бяха следователно кръвни приятели на унгарите. Техните обичаи и нрави, доколкото са известни, техния начин на живот и тяхното държавно устройство бяха както при старите унгари повече турски.” По нататък Тунман казва че техният предводител бил наречен в един извор хаган, а били познати и титлите кан и таркан (чин известен у турците). Й. Тунман е същият автор, който първи успява да наложи виждането, че днешните албанци са потомци на древните илири.
По голямо внимание на древните българи отделя Йохан Енгел в неговата „История на българите в Мизия”. Той поддържа схващането на Й. Тунман по отношение на ранните българи, като прави уточнението, че те са народ от татарски произход. Привежда за това и няколко примера, във връзка с техните лични имена, титли и т.н. От къде се явяват толкова рано „татари” на европейската сцена, още в 5 и 6 век от новата ера, Й. Енгел не уточнява.
Като остра реакция на тези съчинения и мнението за татарското (турско) потекло на древните българи се явява изследването на Юрий Венелин „Древните и съвременни българи” от 1829 година. Родом украинец, Юрий Венелин завършва образованието си в Русия, а неговите изследвания свързани с българската история и етнография, изиграват голяма роля за разбуждане на българския национален дух, и за популяризиране на българската кауза. Задочната дискусия, която Юрий Венелин провежда в своето съчинение срещу мнението за произхода на българите на Тунман и Енгел, се отличава със своята пламенност. Юрий Венелин твърдо застава на позицията, че древните българи са по произход славяни, като превежда за това и многобройни примери. Той подробно оборва примерите, дадени в съчиненията на представителите на тази немска школа, като стига до заключението, че трябва да се върне на историята истинското положение : „… Надлежитъ возвратить истории истинное положение, что древние Болгаре были не Татарское или Турецкое, но настоящее Славянское племя”. Също така Ю. венелин отбелязва, че ранните българи наричали своите владетели князе (а не по друг начин), и в последствие и царе.
Интересна е позицията на известният славист Павел Шафарик, словашки филолог и етнограф. Неговите трудове са написани на чешки и немски език, като не забравяме че по това време Прага е част от Австоунгарскта империя. В съчинението си „Üben die Ankunft der Slawen” от 1828 г. той се придържа към виждането че славяните са старо балканско население, потомци на тракийските племена. По късно той се отказва от това виждане и в известния си труд “Slovanske Starozitnosti, Praga 1836 застъпва виждането, че славяните са пришълци на Балканите от по-късни времена. Досежно българите, той ги причислява към числото на уралското, т.е. чудското или финското племе.
Славяните, като потомци на старите балкански жители, са разгледани в съчиненията и на други руски историци от средата на 19 век. Това са Александър Чертков, Петр Бутков, Николай Савелев-Ростиславич и други. Впрочем показателни са и самите имена на изследванията, като например книгата на Ал. Чертков „О преселений фракийских племен за Дунай и далее на север к Балтийскому морю и к нам на Русь”, 1851 година.
През 1875 година излиза още едно съчинение на известен руски историк, с много показателно заглавие „За славянското произхождение на дунавските българи”. Става въпрос за изследването на големият руски учен Димитрий Иловайски, работил през втората половина на 19 век и началото на 20 век, в Царска Русия. Д. Иловайски счита българския народ за един от най-важните народи, във връзка с историята на русите. Той счита без съмнение древните българи за славяни, но също така ги счита и за хуни, като самите хуни също счита за славяни. Това е една формулировка, която по късно се явява и в съчиненията на различни автори, включително и български. Например Ганчо Ценов също счита т.нар. прабългари за чисти славяни, като ги счита наследници на хуни и скити, които той разглежда като едно – местно балканско, причерноморско население.
В книгата си „Поглед върху произхождението на българския народ и началото на българската история” 1869 г, известният български историк и книжовник Марин Дринов определя две основни теории за произхода на българите, съществуващи към онова време. Едната теория е тракийската, като според нейните застъпници нашият народ води началото си от древните жители на Балканския полуостров, от Трако-Илирийците. Към застъпниците на тази теория М. Дринов отнася полският историк Йоахим Лелевел, Ал. Чертков, д-р П. Берон, Георги Раковски и други. Втората теория той нарича волжска теория за произхода на българите, към която е склонен да се присъедини, като обаче категорично отхвърля възможността днешния български народ да е изцяло потомък на аспаруховите българи. Добре известно е мнението на проф. Дринов, че Балканския полуостров, почти обезлюден, е бил населен във Ранното средновековие с многобройни групи славяни, сред които аспаруховите българи скоро се стопили и съвсем се изубили. Представите на Йован Раич „История разных славенских народов найпаче болгар, хорватов и сербов“, 1794 г. и Ю. Венелин той определя като съвсем противоположни на Тунманно-Енгеловото учение.
Съществено значение върху развитието на следосвобожденската българска историография оказва обемният труд на Константин Иречек „История на българите” излязла през 1876 едновременно на чешки и на немски език. В това сериозно и задълбочено изследване върху древната и средновековна българска история, в глава V, е засегнат накратко и въпросът за произхода на Аспаруховите българи. „Много полемични статии са писани за народността на Испериховите българи” обобщава накратко К. Иречек, който също определя две основни теории по този въпрос. „Едни смятат старите и новите българи за татарски народ; други мислят, че и едните, и другите са славянски народ.” Той изброява и основните автори занимавали се с този въпрос. В крайна сметка обобщава К. Иречек „Тоя забъркан въпрос биде решен от Шафарик в неговото съчинение Slovanske Starizitnosti 1837.”
В книгата си „Зачатките на българската история” от 1901 г,Никола Йонков-Владикин прави едно интересно сравнение във връзка с наблюденията на австро-унгарската, немска школа върху произхода на българите. С живописни думи той заявява че „оракулите от Виена” просто не ни познават и знаят и могат да напишат за нас толкова, колкото ние може да напишем за патагонците. Н. Йонков-Владикин говори за една история на нашата народна раса от 40 века назад във времето, като я определя за една от най-храбрите, трудолюбивите, свободолюбивите и т.н. Действително не са пресилени думите на този изследовател , за това че немско-австрийската школа просто не познава българите и тяхната история. Тук може да припомним много факти, като например този, че знаменития Шафарик, в началото на 19 век, е считал нашия народ на брой до шестстотин хиляди души. По същото това време Юрий Венелин е първият, който обявява, че българският народ е главният народ на Балканския полуостров, на брой няколко милиона души. Тук припомняме и думите на Тунман във връзка с езика на старите българи, специално подчертани в изследването на Ганчо Ценов „Произходът на българите” 1910 г, че „по нататък освен вероятност нищо друго не мога да кажа, то по-добре нека оставя този труд други му.” Да припомним и виждането на Август Шльоцер в неговата „Всеобща история” от 1772 г. където той определя за един народ българи и власи, като смесва и езика им.
Традициите на австро-унгарската школа, включително и мнението върху произхода на българите, залягат и в основата на българската следосвобожденска историческа наука. Така историкът- медиевист, археолог и епиграф проф. Васил Златарски в своята „История на българската държава през средните векове” 1918 г. пише известните си думи че „Пъвоначалната история на българите несъмнено трябва да търсим в историята на ония средно-азиатски народи, които са извстни под име хун-ну.” Собствено хуните В.Златарски смята за тюркски народ, а първите български владетели нарича „ханове”. Тук е мястото да отбележим, че въпреки мнението на К. Иречек за произхода на старите българи, това не му пречи да нарича първите български владетели „князе”. Така са наречени тези владетели дори в средата на 20 век и от акад. Николай Державин, в неговите изследвания посветени на българската история. В своето кратко, но съдържателно изследване „Племенни и културни връзки между българския и руския народ” 1945 г., той представя т.нар. южни славяни като произлезли от тракийските поселения, а българския народ (на Балканите) като свързан културно-исторически с трако-фригийската древност.
В периода след 1944 г. твърдо се установява представата за тюркския произход на древните българи. В многотомната „История на България”, том 2 1981 г. е записано че, голяма част от хипотезите, свързани с произхода на българите – славянска, татарска, фино-чудска, както и схващането, че те са били автохтонни жители на Балканския полуостров, вече не се поддържат от учените. Оспорва се и мнението на В. Златарски и други учени за хунската и огурска принадлежност на прабългарите, като те се разглеждат по-скоро като самостоятелен народ - „Проучванията напоследък утвърдиха схващането, че прабългарите са принадлежали към тюркско- алтайската езиково-племенна общност, към която спадали още хуни, хазари, авари, огузи, печенеги, кумани и др.”
В заключение може да отбележим следното. Днешното време действително се отличава с една възможност по отношение на историческите изследвания, немислима за предишните епохи. Лесният достъп до дигитализираната информация и научна литература по всички въпроси, включително и историческите, дава възможност на практика на всеки самостоятелно да провери източниците по даден въпрос. Така всеки търсещ отговор по даден въпрос може да направи лична и независима справка и да си отговори на интересуващите го въпроси. Въпреки това аз си направих труда да обобщя накратко информацията по един важен и интригуващ въпрос – този за произхода на старите българи, прабългари. Ако някой се интересува от моето лично мнение, то категорично е в посока на техния (трако)славянски произход.

6 януари 2018 г.

Биография на капитан Петко Киряков от Стою Шишков

През 1985 година пишущият има щастието, щото чутовният южнотракийски воевода за няколко дни сам да ми бъде гостенин в дома ми в Чепеларе. Тогава от него лично проверих всичко писано, поправиха се неточностите, попълни се и пропуснатото и в книжка 1 и 6 на списание "Родопски напредък", год. 3, 1905 се напечата. От тогава после до смъртта на Петка бях в постоянни писмени сношения с него и от допълнително събраните от тогава данни, по случай 50-годишнината от Освободителната война, в която покойният взема участие и принесе големи услуги на освободителните руски войски и на южно-тракийското население, се помества тук едно по-пълно и по-закръглено животоописание на тоя бележит и с големи заслуги южнотракийски юнак.