15 април 2013 г.

Изравняване, изравняване...


Написаното за брака и съпружеския живот е толкова много, че никога не може да бъде прочетено. Може би само за любовта е писано повече.
И все пак вероятно има още какво да бъде добавено.
"Приземяване, приземяване, приземяване...", така започва една от историческите речи на другаря Живков. Аз пък казвам "Изравняване, изравняване... "
Понеже това за мен представлява бракът - едно изравняване. Изравняване между двама души - мъж и жена - в материално, в интелектуално, в социално отношение.
Със съгласието за сключване на граждански, и църковен брак, тези двама души признават, пред себе си, пред другия човек и пред обществото, че са равностойни на техните бъдещи половинки в интелектуално, материално, социално, в религиозно и всяко едно отношение. Или по точно казано признават, че техният бъдещ съпруг или съпруга им е напълно равностоен във всяко едно отношение.
И тук възниква големият проблем, свързан с нашия егоцентризъм. Човек трудно признава, че някой друг е равностоен и равен на него, дори това да е любимия човек. Обхванати от идеята за собственото си съвършенство и мъжът и жената често не искат да приемат, че другият човек, партньорът е равностоен на тях, с всичките си положителни и отрицателни качества.
Мисля поради тази причина вече близо 40 процента от двойките в България съжителстват без брак. Много голям процент от хората не искат да признаят, че са равни с другия. Намират партньора за по-нисш в материално, интелектуално, духовно, социално, религиозно или друго отношение. Плюс липсата на доверие.
Затова - изравняване, изравняване ... 

2 коментара:

  1. Признаването на равенството е двояко. От една страна в този акт има нещо благородно, защото дава правото на другия да се приравни с твоето ниво, да му даде шанса да бъде нещо толкова добро, колкото са твоите собствени критерии (защото ние неминуемо сме склонни да определяме собствените си критерии за най-добри). От друга страна обаче в човешкото благородство, особено в тази му проява, твърде често има и доста голяма доза снизхождение – позволявам ти, разрешавам ти, давам ти или ти признавам правото да ми бъдеш равен. Имплицитно е заложено проявяването на определена съпротива – човек анализира, категоризира, обмисля и чак когато преодолее собственото си чувство за превъзходство, решава да присъди – „равенство”. Кой всъщност може да бъде „оторизиран” в живота да ни даде правото на равeнство в рамките на междуполовите отношения, семейството, обществото, планетата? Пред очите на Бога ние всички сме равни. Това е нашето изконно, човешко право, дадено ни като висш дар. Условие, което не подлежи на оспорване според християнската мъдрост. Едни и същи кармични закони важат за всички, едни и същи шансове за самоусъвършенстване, за развитие и получаване на Божията милост. С други думи, никой не може да ти даде или признае нещо, което ти е изначално дадено и признато.
    Ако изхождаме от човешките критерии за равенство, могат ли те да бъдат коректни, дълготрайни, всевалидни, изпълнени със смисъл и мъдрост? Нещо повече – как да подберем тези критерии, за да признаем равенство? Има ли универсални критерии? Дали трябва да предпочетем едни качества, а да пренебрегнем други? А има ли универсална подредба? За едни равенството по богатство е по-важно от равенството по ум. За други –обратното. Едно време е било важно равенството по произход за определяне на брачни връзки, сродяване, определяне на професионална кариера, ако щеш и за хобита (например винаги е имало интереси и занимания, които са били присъщи на простолюдието и такива, които са били характерни за по-висшите слоеве на обществото). Да си представим, че сме срещнали човек, който отговаря на определени критерии – семейни, интелектуални и материални. За нещастие обаче се оказва, че той е от различен етнос, с различна религиозна принадлежност. И цялата стройна система от критерии рухва. Семейството ни не го приема, средата ни не го приема, имаме различна гледна точка за ценности, за материалния успех, за начина ни на живот и всичко останало, наложено от различните ни култури. Дали тогава сме равни? Дали бихме могли лесно и от сърце да дадем правото на другия да бъде точно такъв, какъвто се е родил или в определени ситуации ще мислим, че нашата гледна точка е по-права, просто защото е нашата и е подкрепяна от хиляди или милиони хора като нас самите. Е, тогава равенството по семейна среда, ум и материален успех може да бъде силно дебалансирано.

    ОтговорИзтриване
  2. Да изберем за критерии възрастта. Ако изберем партньор с различна възраст от нашата, това неминуемо ще доведе до определени различия. Понякога може да са свързани с различни интереси, с различна социална среда, с различни възгледи, дори най-общо можем да ги обобщим като поколенчески. Може да са свързани с различния начин, по който чувстваме и използваме тялото си. Можем ли обаче да се определяме като равни? От житейска гледна точка няма да бъдем, поради всички наши отлики, поради различния житейски опит и натрупания емоционален багаж.
    Като отворихме тема за житейската гледна точка, нека да признаем, че изхождайки от нея хората дори не се раждат равни. Новороденото бебе няма никакви заслуги за благата , които получава още щом се роди, нито пък носи вина за нещастните обстоятелства, при които може да се появи на белия свят. То не е извоювало нито материалния комфорт, в който се ражда, нито пък е заслужило нищетата, която може да го споходи. Как тогава очакваме хората да бъдат равни в зрелия си житейски път, ако изобщо използваме човешки критерии? Те са неустойчиви, вариращи и ограничаващи, често не са изцяло под наш контрол, защото се променят от различни обстоятелства в различни периоди от живота ни.
    Търсенето на равенство в брака е в известна степен ретроградно, защо в основата си има едно прекомерно стандартизиране. Изчезва емоционалния и чувствен аспект в избора на брачен партньор, който все пак би трябвало да съществува. Иначе изборът ни би бил неограничен – колкото и строги критерии да имаме, на света винаги ще има безброй хора, които да могат да ги задоволят, ако всичко се свежда до мерене на везните. Този избор става сделка – и двамата даваме по равно, за да може никой да не се чувства ощетен, превъзхождан или превъзхождащ. Всъщност в брачния съюз по-важно от равенството е единството, а то, както твърдо вярвам, може да се осъществи на базата на духовната близост в много по-голяма степен, отколкото на всички рационални критерии, които изграждаме. Когато тя е налична, разбираме, че Божията промисъл е по-силна от собствените ни ограничени представи за важността на критериите ни. Тогава бракът идва като естествено следствие, а не като дълго обмислян резултат от премерването на силите. Колкото до „изравняването” – навява ми комунистически асоциации .

    ОтговорИзтриване