26 октомври 2012 г.

На Димитровден преди 6 години

Спомен за едно по необичайно посрещане на Димитровден - А иначе утре отивам на обичайното място - параклиса св. Димитър над село Славейно : )

21 октомври 2012 г.

Пловдив - Сладки приказки 2019

До края на годината, град Пловдив трябва да представи своята концепция на град-кандидат за Европейска столица на културата 2019. Идеи за име и съдържание на тази цялостна концепция не липсват. "Пловдив - югът на Европа", "Пловдив - кръстопът на цивилизации", "Пловдив - източната порта на Европа" и т.н., все концепции с източно-южняшки привкус. Не че това не е така, даже си е съвсем точно. И все пак тези заглавия за концепции ми изглеждат малко клиширани. Затова аз предлагам още едно заглавие, в което да е отразен цялостният източно-южняшки, еснафско-ориенталски дух на нашия град - "Пловдив - сладки приказки (под асмата) 2019". Може да направим и сайт за популяризиране на инициативата - под асмата - дот - ком. Не съм сигурен как е точният превод на английски на израза "сладки приказки", но съм сигурен, че ще успеем да намерим един добър и разбираем превод.

11 октомври 2012 г.

На коматевския казан – с любов

Не са много забележителностите в квартал Коматево. Една от тях със сигурност е сградата на селския казан, в който се вари ракия. За незапознатите и незаинтересованите от варенето на ракия, това е просто една неголяма с нищо забележителна едноетажна сграда в края на селото. Посоката и към Пловдив, оттам започнат нивите и градините и се вижда в далечината Джендем тепе. За тези, които са варили ракия или варят ракия всяка година, дори по няколко пъти на година, това е най-образцовият казан в цялата околност. Винаги с подреден и изчистен двор, приветливо и подредено помещение, с четири казана, с гарантирано качество на крайния продукт, т.е. задължително се прави преварка. Казанът е построен преди близо 50 години, от тогавашното ТКЗС. Преживял политическите превратностите и промени, през последните десет години от съществуването си намери истински стопанин в лицето на Румен М. Човек, който инвестира над 30 хиляди лева подобрения в сградата и двора, за да направи мястото наистина приятно и удобно за целта, за която е предназначено. Целият двор беше бетониран, към съществуващите два казана по 250 литра беше иззидан още един от 500 и по-късно и четвърти, по-малък. Беше направена нова тоалетна, нов покрив на сградата, беше бита нова по-дълбока сонда за вода и т.н. И както често става в България, точно в този момент казанът е заплашен от събаряне. Намира се върху общинска земя, която заедно със съседния квартален стадион е дадена на концесия за 35 години на ФК Ботев. Водят се тежки преговори за това да остане ли сградата или да бъде преместена и къде да бъде това. Не се съмнявам че ако старата сграда бъде съборена и бъде построен нови казан, той ще бъде също толкова образцов колкото и стария. Само че управляващите за пореден път подходиха безотговорно и от позицията на силата, а не като отговорни политици и общинари. И така порочният кръг на неизслушването и незачитането на чуждото мнение отново се завъртя. Завъртя се като ракията в медните тръби на казана.

3 октомври 2012 г.

1ви октомври

Като съм започнал с ретроспекциите, да продължа още малко. На 1ви октомври беше рожденият ден на дядо ми Андрей, на когото аз съм кръстен. Той беше роден през 1920 година и сега можеше да е още жив, на 92 години, но това е само на теория. Почина преди 15 години на 8ми декември 1997 г.
Като цяло, една светла личност и светъл пример в моя живот. Изкара целия си живот в близкото до Пловдив село Коматево, от 1964 година квартал на Пловдив, агроном по професия. И въпреки това обстоятелство дядо ми никога не се провинциализира, никога не стана подвластен на средата, в която живееше и работеше. За това го уважавах най-много. Беше най-големият сред седемте първи братовчеди от голямата фамилия Лукови, наследници на голям чифлик, с над 1000 дка земя в Коматево и някои градски имоти в Пловдив.
Дядо ми беше възпитаник на Френския колеж, най-елитното за времето средно образование в града. Като най-голям син в семейството и сред братовчедите, е бил задължен след колежа да завърши агрономство и да поеме земеделската работа в чифлика. Отива да учи в София, в биологическия факултет на Софийския университет, където следва от 1939 до 1943 г. За студенството не ни е разказвал много. Общо взето няколко, бих казал типични студентски истории, но развивали се все пак в 40те години, в една предвоенна обстановка. На стари години, когато поглеждаше назад към младостта, смяташе младостта или поне своята, за един малко объркан период от живота на човека, преди да е излязъл на правия път, да е започнал работа, да е създал семейство и изобщо да е пристъпил към съществените неща в живота.
След университета, следва наборна военна служба и съответно участие на фронта от края на 1943 до средата на 1945 година. Дядо ми е бил радист в армията и ни е разправял със сестра ми, като малки, много случки от фронта. Някои от тях си спомням и до днес, други за съжаление съм ги забравил. Радистите не са били на предна линия на фронта, но и там е имало опасни ситуации.
В България идват нови времена и в нашата държава бързо започва да настъпва "пълна социализация", разбирай национализация.
В едно старо писмо на дядо ми, от началото на 1948 година, той пише за своето предчувствие, че след настъпилата вече национализация на индустриалните предприятия, българските чифлици скоро също ще бъдат последвани от такава. "Едва ли ще търпят, пише дядо ми, организирани стопански предприятия с 50-60 души работнически персонал, след като национализираха дори и малки работилнички, с още по малък персонал."
В крайна сметка дядо ми се жени за баба ми и остава да живее в Коматево. Малко по-късно започва работа като специалист агроном в новосъздаденото ТКЗС. И така близо четиридесет години с колеги агрономи, с повечето от които беше приятел, трактористи, техници, работници, по нивите и стопанските дворове, в изкарване на продукцията и прехраната на българския народ.
И това ако не е съдба! Съдба през която са преминали стотици хиляди българи! Да имаш собствен имот и стопанство, да работиш в него, да бъде очужден и национализиран и ти пак да работиш в него. Само че на държавна работа, със съответната заплата и възнаграждения.
Всички, с които беше работил дядо ми, пазеха добър спомен, от бай Андрея, както обикновенно го наричаха познатите. И това не беше всичко. През 1990/1991 държавата върна земите на предишните собственици. На някои места този процес продължи доста дълго, но Лукови бързо се оправиха с реституцията и направиха частна кооперация, в която влизаха около 600/700 дка техни лични земи и още други, които обработваха. Начело на цялата организация и новосъздадено стопанство, естествено беше дядо ми. Първо като най-голям и агроном по професия, а и другите братовчеди си живееха в града и имаха слаба представа от селско стопанство, въпреки че помагаха за развитието на кооперацията по един или друг начин.
Земеделското производство не е лека работа, но добре че съдбата даде възможност на дядо ми отново да работи в собствените си земи и собственото си стопанство, поне няколко години преди да почине през 1997 г.
Освен френски език, дядо ми знаеше и италиански, понеже през 1948 беше ходил за около четири месеца на стаж в Италия. Да изучава нови технологии при отглеждане и производство на ориз. Как беше и отишъл в онези смутни времена и защо се беше върнал в България при цялата реална опастност, която е съществувала по онова време - Божа работа!
Всъщност пак от неговите писма разбрах - прибрал се е заради любовта, т.е заради баба ми, която много е обичал. Така е - не парите, а любовта движи света.
И ние те обичаме, дядо!


Дядо ми Андрей Луков през 1943 г., такъв какъвто никога не съм го виждал, но така или иначе беше с младежки дух, цял живот.