22 октомври 2011 г.

Големият Х

Предстоящите местни и президентски избори (събрани на принципа 2 в 1), преминават под влиянието на знака Х. Разбира се всеки избор крие неизвестни, които могат да бъдат отбелязани с Х или друга буква. Изборите на 23 октомври обаче крият поне още един голям Х. За пръв път Централната избирателна комисия реши единствения знак, с който да се гласува, т.е. да се отбелязва предпочетения кандидат, да е знакът хикс (Х). С цел да бъдат спрени злоупотребите и купуването на гласове. Всички бюлетини, при които кандидатът е отбелязан по друг начин ще се считат за невалидни. Действително знакът Х ще ограничи до някаква степен нарушенията и контролирания вот, но също така не е трудно да се предвиди, че подобна промяна, ще доведе до доста спорни и конфликтни ситуации във всички изборни секции. Да не говорим за тези в смесените региони...
Фактът че заедно се провеждат местни и президентски избори ще повиши и избирателната активност, което като цяло е положително явление, защото по този начин бива неутрализиран купения по един или друг начин вот.
Тези няколко фактора със сигурност ще доведат до поредните неочаквани и изненадващи резултати, но какви точно ще са те, предстои да разберем съвсем скоро...

16 октомври 2011 г.

Висок стандарт на живот

Задачите и решенията, свързани с повишаване стандарта на живот на гражданите, би трябвало да са приоритет на всяка една държава, на всяко едно общество. Да предположим че, въпреки някои отклонения, този принцип е валиден и в нашата родина България.
Обаче въпросът за това какво точно представлява високият стандарт на живот, намира различен отговор в представите на хората. Този въпрос изглежда все още не е ясно дефиниран нито в съзнанието на гражданите, нито в моделите на управление предлагани от страна на държавата.
За много хора високият стандарт на живот, все още се изчерпва с представата за осигуряването на такъв в границите на личното пространство. Това ще рече - добро жилище, с качествено обзавеждане, второ такова жилище, на още по-добро място, луксозни лични средства за предвижване и т.н. Доказано чрез твърде много примери от последните години.
Предполагам, или иска ми се да вярвам, все повече хора се убеждават в това, че високият стандарт на живот в една държава, не е свързан единствено с личното благополучие. Личното благополучие е само една част от цялостния процес на благополучие и развитие на държавата. Тук се налага да припомня поговорката за това че "не може да си богат в бедна държава". Нещо, което твърде често се забравя от управляващите държавата. Висок стандарт на живот се постига не само ако състоянието на отделни граждани (твърде отделни, в държава като нашата) е добро. Висок стандарт на живот означава цялостното развитие на инфраструктурата, на околната и жилищната среда, бизнесклимата, качеството на социалните помощи и услуги, на държавната политика и т.н. Докато не преодолеем егоистичните представи за индивидуално благополучие нещата няма да се развиват по правилния начин.
Докато по-голямата част от обществото не разбере това, а и най-вече тези, които отговарят за управлението на държавата, няма да постигнем съществен напредък в повишаването качеството на живот на обществото и на отделния гражданин.

7 октомври 2011 г.

Ние сме - всичко зависи от самите нас

Един от тежките комплекси, наследен от българския народ, е този че вземането на решение е нечие друго дело, че не зависи от самите нас. "От нас нищо не зависи", "Аз какво мога да направя?!", "Абе те каквото са си решили - това ще е." - са фрази, които ежедневно могат да бъдат чути при различни ситуации и илюстрират най-общо казано чувството на предопределеност, на примиреност и инертност у българина.
Без съмнение, това е един от най-тежките комплекси останали от времето на тоталитарна България - внушението че някои друг управлява, че някой друг взима решение за общото бъдеще, че там някъде има някой, който знае какво е добро за теб и за другите. Че този някой се грижи за теб. Така израснаха цели поколения, пасивни, осакатени откъм действеност, които все още не могат да се отърсят от този комплекс, които все още смятат че "онези там" знаят, че "онези там" решават. А кои точно са "онези там" - малко хора могат да посочат ясен отговор.
След двадесет години на относителна свобода на развитие на обществото и при все това още реално съществуващата вяра в решенията на някой друг, в силата на някой друг, а не на своята собствена, изглежда трябва да приемем, че комплексът е още по-дълбок. Изглежда вина за довеждането на масовото съзнание на населението до това положение имат не само "бащиците" на народа от времето на социализма. Зараждането на този комплекс може да се търси още по назад във времето, в българското патриархално съобщество, времето на Възраждането, може би Средновековието, а и преди това. Състоянието на упование на знаещия (знаещите) и можещия (можещите), датира още от времето на голямото патриархално семейство с бащата-стопанин, едноличен господар и глава на семейството. Едно заварено статукво, формирано в продължение на столетия, без съмнение хитро използвано от комунистическата върхушка, с цел лесно управление на масите и лично облагодетелстване.
След толкова години на свободно развитие на обществото в България, все още се питаме защо няма реално действащо гражданско общество, защо то все още е слабо? Отговорът на този въпрос е ясен. Докато не се освободим от комплексите на миналото, докато не проявим достатъчно сила и воля, да определяме сами своята съдба, приятелски, семейни, професионални и обществени отношения, докато не разберем че всичко зависи от нас самите, а не от някой друг, дотогава и ще си я караме така, както досега.
Ние сме тези, които решаваме как да бъде организирано нашето общество, какви ценности да съблюдаваме и какви правила на поведение да спазваме. Няма ги вече "онези там". Ние сме тези, които решаваме и колкото по-рано го разберем, толкова по добре за нас.

2 октомври 2011 г.

Предизборно - Представи си

Местните избори (и тези за президент) наближават, а ситуацията (политическа, социална и всякаква) остава неясна. Това разбира се не е добре, нито за хората нито за държавата. Както се казва - надежда взорът от нигде не види. Май не ни остава друго освен да изпеем една песен.
Следващите редове са вдъхновени от песента на Джон Ленън - Imagine.


Представи си (предизборно)

Престави си малки улички добре павирани,
булеварди нови гладко асфалтирани.

Престави си равни и широки всичките тротоари,
с прави плочки и бордюри здрави.

Представи си паркове красиво декорирани,
със алеи, пейки и площадки, правилно формирани.

Знам че ще ме наречеш мечтател,
да така е, но не съм един
Мечтателите повече ще станем,
защото света за всички е един.

Представи си да се трудят всички в общината,
да работят неуморно, само за една заплата.

Представи си и чиновниците да се грижат за народа,
нищо да не правят за собствена изгода.

Представи си да се усвояват еврофондове, субсидии,
политически вражди да няма, само общи правилни усилия.

Знам че ще ме наречеш мечтател,
да така е, но не съм един,
мечтателите повече ще станем,
защото света за всички е един.