21 февруари 2011 г.

USA - преди и сега

Съдбата пожела, първата страна, която да посетя в живота си, да е не друга а САЩ. Няма да разправям надълго, какво означаваше да посетиш Щатите през 1992 година. Само ще кажа, че тогава билетите към Щатите и Канада бяха обикновено еднопосочни, а и все още твърде малко бяха хората, които изобщо бяха ходили в САЩ. С две думи, Америка все още представляваше една мечта, една недостижима икона на прогреса, изобилието и щастливия живот.
И така, аз дълго отказвах да повярвам, че ми се случва именно едно такова пътуване, но ето че в края на септември, заедно с дядо ми Андрей, пристигнахме на летище JFK, в Ню Йорк. Озовахме се благополучно в Новия свят, който не случайно се наричаше така. Всичко тук беше различно – магистралите, мащабите, небостъргачите, колите, веригите от молове и магазини, отношенията между хората, и изобщо организацията на живот. Само да припомня, че по това време в България не бяхме виждали дори МакДоналдс, а странната думата мол, дори и през следващото десетилетие си остана неизвестна.
Американците все още живееха сравнително изолирано от света. Радваха се на чужденците, попаднали при тях, радваха ми се и на мен, че съм още толкова малък, а говоря английски. Във всяка кола на пътя имаше обикновено по едни човек, което не преставаше да ни изумява; магистралата между Ню Йорк и Ню Джързи беше с 9 ленти (6 за колите и 3 за големите камиони) в едната посока, а американците бяха вечно забързани, но усмихнати и се поздравяваха при случайна среща на улицата. На всяка крачка в Ню Йорк имаше табела “No parking - any time”, метрото струваше долар и двадесет и пет цента и беше със жетони. „Гледай”, каза веднъж дядо ми, докато чакахме пред колата нашите домакини, на един паркинг - „Не може да ги разбереш тези американци, кой богат, кой беден. Всички ходят изправени, горди, слизат от хубави автомобили.” Да, така беше – всички бяха (и ние бяхме) горди че сме част от Америка.
И все пак имаше нещо полярно в Щатите, нещо двуполюсно, сладко-кисело, и аз веднага го долових с все още невинния си детски ум. Не ставаше въпрос за сладко-киселите десерти, които се продаваха навсякъде. Ставаше въпрос, за нещата които предизвикваха възторг от една страна и тези които предизвикваха неодобрение от друга. От едната срана, както казах, бяха небостъргачите, магистралите, луксозните магазини и луксозните автомобили, свободните отношения между хората и изобщо чувството за демократичност, което се усещаше навсякъде, дори и от безплатните и сравнително чисти обществени тоалетни. От друга страна бяха нещата, които предизвикваха неодобрение и дори протест. Разхищението на материали – десетки ненужни опаковки, хартиени и пластмасови, десетки рекламни брошури, които пристигаха сутрин с пощата и почти веднага се озоваваха в контейнера. Рекламите – в магазините, на улицата, по радиото и телевизията, десетки и стотици натрапчиви реклами, които разваляха удоволствието от слушане на радио и гледане на телевизия. Усмихнати служители навсякъде, които много говорят, но рядко слушат какво им се казва. Когато за пръв път в големите магазини видях едни каси и едни момичета, които работеха на тях, и стояха по цял ден и просто цъкаха с една машинка, това ми се видя едно направо нечовешко задължение. Да, така си беше.
Въпреки всичко, Новият свят неизменно впечатляваше и привличаше и аз заявявах наляво и надясно – „Пак ще се върна!” Хората срещу мен обаче ми казваха едно и също: „Завърши образованието си и тогава ела. Тук се ценят хората с образование и професия”. „Разбира се.”, отговарях аз.

(to be continued...)

Няма коментари:

Публикуване на коментар