31 март 2010 г.

Планетарният съвет – личности и дейност

Американец начело на Планетарния съвет


Останал сам, след края на сутрешните доклади, председателят Джон Кинли стана от местото си и се приближи към широкия панорамен прозорец на обширния си кабинет. Пред погледът му се разпростряха многобройните квартали на Новия град, превърнали се отдавна в неотменна част от територията на добрия стар Ню Йорк. Човек на действието, Джон рядко имаше възможност да остане сам със себе си. Планетарният съвет отдавна се беше утвърдил като главен център в наднационалното управление на вече глобализиралия се свят. Дълги години председателят и неговите съветници работиха в същата посока и Джон нямаше как да не се гордее с успехите си. Светът вървеше към своето окончателно обединение. Оставаше само да бъде направена последната стъпка.
Мислите на председателя бяха прекъснати от появата на Главния секретар. Посърналото лице на Макгрегър изненада Джон и му подсказа, че нещо се е случило. “Провал в новата програма на Центъра за космически изследвания” помисли инстинктивно председателя. Това, което последва обаче, надхвърли всичките му очаквания:
- Мистър Кинли – започна направо Макгрегър – четири от нашите двадесет и пет структури в различни точки на света отказват да изпълняват програмата на Планетарния съвет.
- Как така? – възкликна председателя – Кой потвърди съобщението?
Вместо отговор Макгрегър включи широкия монитор вдясно от председателското бюро. Тълпи от хора изпълниха екрана. Джон не можеше да повярва – хората протестираха! Върху широк транспарант той прочете няколко нецензурирани надписа по адрес на Планетарния съвет, както и до болка познатото послание отпреди няколко десетилетия ”We don’t want you! Go Home!”
В продължение на години човечеството беше разделено на два големи лагера, официално наречени “прогресивни” и “традиционалисти”. “Прогресивни” бяха всички онези, които следваха неотклонно нео-демократичните достижения на Световните Американски Щати и доброволно изпълняваха програмата на Планетарния съвет. Джон ги наричаше просто “приятели”. Групата на “традиционалистите” беше по-малка, но създаваше значително повече проблеми. Председателят Кинли не намираше за тях по-подходяща дума от “не-приятели”. Ето че сега, малко преди постигането на заветната цел, тези последните отново се проявяваха. Председателят смяташе, че всичко това отдавна е минало.
Чувството за мисия отдавна беше завладяло Джон Кинли. Той гледаше на своята дейност и на дейността на организацията, която представляваше, като на проява на най-висшата степен на хуманизъм и отговорно отношение към проблемите на майката Земя. Председателят просто не можеше да си обясни как изобщо беше възможно някой да отказва съдействие на хората, който работеха за неговото добруване?
Кинли отново погледна към екрана: “Отдавна планиран заговор?”. Трябваше да се предприеме нещо и то незабавно.
- Веднага ме свържете с представителите за съответните райони и свикайте Съвета - обърна се той към Макгрегър – искам да разбера, кой стои зад всичко това.
Макгрегър кимна и напусна кабинета.
Председателят се обърна към малкия червен екран в ляво, и поиска връзка със завеждащия корпуса по отреагиране при извънредни ситуации. Както винаги Сам Джоунс беше на местото си.
- Сам – започна председателят – Отдавна не сме имали нужда от помощта ти.
Каменното лице на Сам кимна в знак на потвърждение.
- Много ми е неприятно, че се стигна дотук, но вероятно ще има работа за теб и твоите момчета – продължи председателят.
Сам кимна отново. Председателят даде няколко кратки инструкции и прехвърли линията към Макгрегър. След малко изключи монитора и отново погледна през прозореца. Както винаги Джон Кинли беше готов да използва всички средства за да възстанови нормалната работа на Съвета. Беше твърдо решен да не позволи на онези там, отвъд океана, да спират прогресивното развитие на човечеството. След няколко месеца неговият мандат изтичаше и той възнамеряваше да остави на наследника си една стабилна и просперираща Планета.



Руснак начело на Планетарния съвет


Тази вечер председателят Анатолий Алексеев спа лошо. Той продължаваше да си мисли върху вчерашните новини докато пътуваше към сградата на Планетарния съвет. В 9 ч. сутринта (17 ч. централно московско време), улиците на Новый Йорк бяха доста оживени. Дългият червен килим постлан пред централния вход на Планетарния съвет не успя да възвърне доброто му настроение, нито гвардейците строени от двете му страни, които застанаха мирно при неговото преминаване.
Служители от съвета бързаха да поздравят председателя, докато той вървеше към кабинета си. След това започнаха обичайните сутрешни доклади. Малко преди края на последния доклад, видеофонът издаде пронизителен сигнал. Председателят погледна към електронното табло - департамент “Азия”. “Нашите приятели пак са се разбързали”, помисли си Алексеев докато натискаше бутона за свръзка. На монитора се появи усмихнатото кръглолико лице на Чиан Джи, пълномощният представител на съвета за Китай и Югоизточна Азия:
- Здраст-вуй-те! – започна китаецът - Как де-ла?
- Здраствуйте. – отвърна председателят.
Слава Богу, поне в доклада на Чиан нямаше нищо тревожно.
„Да!” – въздъхна председателят, след края на доклада и се облегна назад в огромния си масивен стол, произведен от заводите на “Новоросийск ентерпрайз” в Сиатъл.
Председателят извади бутилка първокачествена водка, закътана грижливо на един от долните рафтове на бюрото, наля в малка чашка и отпи. Преди това не забрави да изключи камерите. Единствено в кабинетът на председателя, системата, която следеше за сигурността на гражданите и персонала, позволяваше частично изключване.
След доклада на Чиан Анатолий Алексеев отново си даде сметка че Християнизацията на Китай и Азия вървеше по-бавно от очакваното. Въпреки големите усилия, които Съветът полагаше чрез своите структури, 2/3 от четири милиардното население на Китай упорито отказваше да изучава руски език и да приеме източното православие.
Председателят отпи още една голяма глътка, прибра бутилката с водка на местото й и включи камерите. Почувства временно облекчение, но скоро мислите му отново се върнаха към вчерашния свръх строго секретен доклад на Агенцията по космическа безопасност. Най-отдалеченият от планетата Земя космически спътник беше уловил кратък радио сигнал. Какво ли можеше да означава това? Поява на неизвестен космически разум или грешно отчетена трансмисия, поради повреда на спътника? Въпреки че данните не бяха потвърдени от друг спътник, председателят беше силно обезпокоен. А какво ще стане, ако предвижданията на великите магове в Обединен Тибет се окажеха верни и на човечеството, в най-скоро време, предстоеше среща с представители на извънпланетарен космически разум? Председателят за миг затвори очи и поиска чрез видеофона връзка с Фьодоров. Отговорникът по космическата безопасност Андрей Фьодоров, с типичния си ясен и точен стил на изказване, бързо успя да успокои своя началник. Слава Богу, нямаше потвърждение на вчерашния сигнал.
Анатолий Алексеев въздъхна облекчено. Опасността беше отминала. Планетарният съвет, тази велика организация, начело със своя председател, можеше да продължи своята дейност по добруването на всички хора на планетата Земя.



Българин начело на Планетарния съвет


Председателят паркира автомобила си пред централния вход на Планетарния съвет. Предпочиташе да кара колата си сам, винаги когато имаше възможност.
- Добро утро, господин Стоев! – поздрави портиерът и стана от мястото си.
- Добро утро, бай Стояне! – отвърна председателят и се насочи към кабинета си.
Изкачи пеша стълбите до третия етаж. Движението беше здраве - всяко стъпало увеличаваше живота с 3 секунди. Докато се качваше нагоре председателят за пореден път си спомни препоръките на Постоянната комисия. Оттам намираха сградата недостатъчно подходяща, за нуждите на Планетарния съвет, и предлагаха друга доста по-голяма, в Новия център на Новия град. “Че какво и е на тази сграда?” обичаше да казва Ангел Стоев в подобна ситуация.
Още преди председателят да се настани в кабинета си, започнаха да идват служителите, които отговаряха за сутрешните доклади. Както и през изминалите седмици в докладите нямаше нищо особено. Към десет часа в стаята се появи заместник Пейчев. Той беше брат на мъжа на първата братовчедка на председателя.
- Обадиха се от Центъра за космически изследвания – започна направо Пейчев – Напомнят ни, че изоставаме с доклада за одобрение на техните разработки.
Председателят Стоев трудно скриваше раздразнението си при споменаване името на Центъра за космически изследвания. Това беше центърът, който му създаваше най-много проблеми и неприятности със своята дейност. “Тия пак искат да пилеят пари на вятъра” помисли си той, но нищо не отговори. Знаеше, че забележките на Центъра са основателни.
- Друго ? – въздъхна той и включи широкия видеоекран разположен зад Пейчев.
- Ами – започна малко неуверено заместника – отново идваха представители на Ню Вилидж. Кметът отказал да ги приеме.
Сега вече председателят излезе от обичайния коректен тон и почти извика към Пейчев:
- Абе, тия хора кога ще се научат да се обръщат по проблемите към когото трябва. Тук е Планетарен съвет, а не кметство!
- Все пак наши хора... – смотолеви заместникът.
- Не ме интересува – наши-ваши! Да се научат най-сетне да си решават проблемите сами – продължи Стоев, - виждаш че имаме достатъчно друга работа.
- Така е – съгласи се Пейчев и тръгна да излиза.
- Чакай – спря го Стоев – кажи на онези от Центъра, че следващата седмица ще свикам извънредно заседание на Съвета и ще одобрим част от разработките.
Пейчев кимна и напусна кабинета. Останал сам председателят Стоев се замисли за кратко, въздъхна и след това погледна през прозореца. Навън идваше пролет, а тези от Центъра, с техните непрестанни искания и предложения за космически програми направо му съсипваха здравето. Не знаеха ли те, че от това да си стоиш на земята, по-хубаво няма. Пишеше го дори в устава на Планетарния съвет. Е, не беше формулирано точно така, но...
Малкият видеофон, вдясно от председателя издаде сигнал. Екранът тревожно замига в червено. Председателят се сепна. Търсеха го по извънредната линия. Не се беше случвало от месеци. Инстинктивно натисна бутона за свръзка. На плазмения екран се появиха ухилените лица на племенникът му Георги и неговия приятел Камен.
- Как е, бате Ангеле? – попита Жоро и без да дочака отговор поздрави – Честита първа пролет!
След краткия изживян стрес, Стоев се отпусна на местото си.
- Абе момчета, колко пъти съм ви казвал да не използвате спешната линия? – попита председателят, но знаеше че въпросът му е реторичен.
- Ами другите даваха заето – усмихна се Жоро, без да дава вид, че е разбрал докрай упрека.
- Нещо ново при вас има ли? – вече успокоен попита председателя.
- А, нищо интересно – отвърна Жоро. – ама ще те чакаме за празниците. Да не стане като миналата година, пак да не дойдеш!
- Няма – обеща набързо председателя. – Хайде момчета, че работа ме чака.
Председателят Стоев се готвеше да се съсредоточи върху обичайната си работа, когато в кабинета се появи Джон Щайнберг във видимо добро настроение. Джон беше добро момче, женено за дъщерята на по-големия брат на жената на председателя Стоев. Отговаряше за Африканския континент и вършеше задълженията си с нескриван ентусиазъм.
- Поздравления, господин Стоев – започна Джон – Честит празник! Според доклада на нашите сътрудници, вашият обичай Баба Марта, става все по-популярен на Черния континент. Милиони хора днес сутринта са си вързали мартеници.
Председателят Стоев се усмихна. Планетата и всичко в нея се въртеше по обичайната си ос.